неистово металния парапет. Тялото му политна, щом корабът подскочи. Едната му ръка се отскубна от парапета. Но другата се задържа. Звездният глобус бурно се люлееше. Толман преметна крак през парапета, с мъка се покатери обратно до своето опасно високо място и погледна надолу. Фърн бе все още вързан с предпазното въже. Долкуист и дребничкият Котън се пързаляха по пода, за да се блъснат с трясък в един стълб. Някой изпищя.
Облян в пот, Толман внимателно слезе. Ала докато стигна до Котън, той бе вече мъртъв. Плъзналите във всички посоки пукнатини по стъклото на шлема му и изкривените потъмнели черти на лицето му даваха отговора.
— Блъсна се право в мен — давеше се Долкуист. — Стъклото му се разби о задната част на шлема ми…
Хлорираната атмосфера в херметически затворения кораб бе отнела живота на Котън не леко, но бързо. Долкуист, Фърн и Толман кръстосаха погледи.
— Останахме само трима — заговори русият гигант. — Това не ми харесва. Това никак не ми харесва.
Фърн оголи зъби.
— Значи все още подценяваме тази твар. Отсега нататък се превържете здраво за стълбовете. Не се движете, без да сте се закотвили сигурно. Стойте настрана от всичко, което може да създаде неприятности.
— Продължаваме да летим обратно към Земята — рече Толман.
— Да. — кимна Фърн. — Бихме могли да отворим някой люк и да излезем в открития Космос. И после какво? Имахме намерение да използваме този кораб. Значи трябва да го използваме.
— Ако се предадем… — започна Долкуист.
— Обричаме се на смърт — отсече решително Фърн. — Все още разполагаме с време. Аз проследих някои от връзките. Изключих доста вериги.
— Все още ли смяташ, че можеш да се справиш?
— Да, така смятам. Ала още малко не се пускайте. Ще намеря отговора, преди да навлезем в земната атмосфера.
Толман имаше предложение.
— Мозъците излъчват вълни, които могат да се разпознават. Какво — ако прибегнем до радиогониометър3?
— Ако се намирахме в центъра на Мохавс4, това би имало резултат. Не и тук. Този кораб е червив от токове и радиации. Как можем да ги изолираме?
— Нали донесохме някакви апарати. А и тук, навсякъде покрай стените, ги има колкото искаш.
— Включени са. Ще внимавам много да не объркам положението. Бих искал Кънингам да не беше хвърлил топа.
— Куентин съвсем не е глупак — каза Толман. — Той първо докопа електронния инженер и после Браун. След това се домогваше да пипне и теб. Офицер и царица.
— Което ме превръща в какво?
— В топ. Той ще те пипне, ако успее. — Мъчейки се да си припомни нещо. Толман се навъси. Сети се. Приведе се над бележника на лакътя на Фърн, закривайки с тяло написаното от евентуалните фотоклетки, които може би се намираха по стените и тавана. Той написа: „Куент се напива от ток с висока честота. Става ли?“
Фърн смачка страничката и я накъса непохватно с облечените си в ръкавици ръце. Намигна на Толман и рязко кимна.
— Е, аз ще продължа да действам — рече той и отпусна въжето до комплекта апарати, които бяха качили с Кънингам на борда.
Останали сами, Долкуист и Толман се завързаха за два стълба и зачакаха. Нищо друго не им оставаше. Толман бе споменал и преди на Фърн и Кънингам за възможността за високочестоното дразнение, но тогава те не бяха отдали никакво значение на това сведение. Сега обаче при новите обстоятелства това можеше да се окаже от полза.
Междувременно Толман жадуваше за една цигара. Ала плувнал в пот в неудобния костюм, успя единствено да включи едно вградено приспособление, е чиято помощ глътна таблетка минерални соли и няколко глътки възтопла вода. Сърцето му биеше до пръсване, а в слепоочията си усещаше тъпа болка. Космическият костюм бе неудобен — Толман не бе свикнал да чувства тялото си така сковано.
С помощта на вградения приемник долавяше бръмчащата тишина, нарушавана от лекото шумолене на ботуши, когато Фърн пристъпяше. Толман запримигва при вида на струпаните в безпорядък уреди и притвори очи — от неумолимата жълта светлина, непредназначена за човешкото зрение, дълбоко навътре в очите му се появиха леки нервни пулсации. Някъде в този кораб, помисли си той, вероятно и същото това помещение, се намираше Куентин. Само че добре прикрит. По какъв ли начин?
Да е специално скрит заради крадци? Едва ли. Куентин не бе имал основание да очаква отвличане. Подсигуряването на транспланта с такова отлично скривалище бе чиста случайност.
Но ако успеят, помисли си Толман, да принудят някак си Куентин да разкрие своето местонахождение…
Да се позове на инстинктите? Но размножаването на човешкия род не зависеше от мозъка. Самосъхранението оставаше единствената постоянна величина. На Толман му се прииска да бе довел и Линда със себе си. Тогава той би разполагал с лост.
Ако Куентнн бе имал човешко тяло, нямаше да е толкова трудно да намерят отговора. И не би било задължително да стигат до него с насилие. Машиналните мускулни реакции, изпитаните помощници на професионалните магьосници биха довели Толман до целта му. За жалост целта бе самият Куентин — мозък без тяло, поставен в меко подплатен изолиран метален цилиндър. А за гръбначен мозък му служеше проводник.
Ако Фърн успееше да приспособи високочестотния генератор, то би отслабило силите на Куентин. Засега обаче трансплантът бе много, много опасен противник. А освен това беше и безупречно скрит.
Е, не дотам безупречно. Определено не. Защото с внезапно породило се вълнение Толман осъзна, че Куентин не си кротуваше, без да обръща внимание на похитителите и не поемаше по най-краткия маршрут обратно към Земята. Самият факт, че той се връщаше по същия курс, вместо да продължи за Калисто, показваше, че Куентин търси помощ. А междувременно, прибягвайки до убийства, той правеше всичко възможно, за да смути неканеннте си гости.
Защото Куентин очевидно можеше да бъде намерен.
Ако разполагаха с време.
Кънингам би могъл да го открие. Дори Фърн представляваше заплаха за транспланта. А това означаваше, че Куентин… се страхува.
Толман пое дълбоко въздух.
— Куент — рече той. — Имам предложение. Слушаш ли?
— Слушам — отвърна до болка познатият глас.
— Аз имам отговор, удобен за всички ни. Ти искаш да останеш жив. Ние искаме този кораб. Така ли е?
— Така е.
— Защо да не те спуснем с парашут, щом стигнем атмосферата на Земята. Тогава ще можем да поемем управлението на кораба и отново да се отдалечим. По този начин…
— И Брут е имал възможност да бъде почтен човек — отбеляза Куентин, — но не я е използвал. Нямам ви вече доверие, Ван. Психопатите и престъпниците са напълно безчестни. Те са безмилостни, защото смятат, че целта оправдава средствата. Ти си психолог на психопати, Ван, и точно поради тази причина за нищо на света не бих ти се доверил.
— Поемаш много голям риск. Ако ние наистина открием онази връзка, която търсим, нали знаеш, че тогава няма да има пазарлъци.
— Ако.
— До Земята има още много път. Сега вземаме предпазни мерки. Не ще можеш да убиеш вече никого от нас. Ние просто ще продължим да работим усърдно, докато те открием. Е, какво ще кажеш за това?
