че скоро ще трябва да се връщам на работа.
— Корабът готов ли е?
— Почти.
Хапейки устни, Линда се спря на вратата.
— Никога няма да свикна с мисълта, че ти управляваш съвсем сам космически кораб. Особено пък с такъв товар.
— Дори корабът да е построен набързо, той пак ще стигне до Калисто.
— Но… авариен екипаж ще има, нали?
— Ще има — отвърна Куентин. — но от него няма да има нужда. Застрахователните компании изискват авариен екипаж. Съмърс свърши добра работа — построи кораба за шест седмици.
— Залепен с дъвка и закрепен с кламери — отбеляза Линда. — Надявам се само да не се разпадне. — Докато тя излизаше, Куентин тихичко се засмя. Настъпи мълчание. И тогава за пръв път Толман почувства, че неговият сътрапезник беше… беше… се беше променил. Защото усети, че Куентин се е втренчил в него, а Куентин всъщност го нямаше.
— Бренди, Ван — обади се гласът. — Налей ми малко в кутията.
Толман понечи да изпълни молбата, но Куентин го възпря.
— Не от бутилката. Много отдавна не съм смесвал в устата си ром с кока кола. Използвай каничката. Точно така. Хайде. Налей и на себе си и ми кажи как се чувстваш.
— В какво отношение…?
— Не знаеш ли?
Толман отиде до прозореца и се загледа надолу към отразените в Свети Лаврентий светлини.
— Седем години, Куент. Трудно е да свикна с теб в този ти… вид.
— Но аз не съм загубил нищо.
— Нито дори Линда — кача Толман. — Ти си щастливец.
— Тя настоя да остане при мен — рече сериочно Куентин. Нещастието, което се случи преди пет години, съвсем ме съсипа. Занимавах се с атомни изследвания и имаше рискове, които трябваше да се поемат. Експлозията ме направи на кайма. Не мисли, че ние с Линда не бяхме обмислили това предварително. Отчитахме професионалния риск.
— И въпреки това ти…
— Смятахме, че бракът може да продължи дори ако… След това обаче аз почти настоях за развод. Тя ме убеди, че нещата при нас все още могат да вървят добре. И излезе права.
Толман кимна.
— Аз бих казал същото.
— Това… доста… ми помогна — рече тихо Куентин. — Ти поне знаеш какво бе Линда за мен. Винаги сме живеели в пълно съгласие. И макар че нещата се промениха, ние се приспособихме. — Неочакваният смях на Куентин накара психолога да подскочи. — Аз не съм чудовище, Ван. Опитай се да превъзмогнеш тази мисъл!
— И през ум не ми е минавало подобно нещо — възрази Толман. — Ти си…
— Какво?
Отново мълчание. Куентин изсумтя.
— За пет години се научих да забелязвам как видът ми въздейства на хората. Дай ми още малко бренди. Все още си представям, че долавям вкуса му на небцето си. Странно колко упорити са асоциациите.
Толман му сипа бренди.
— Значи смяташ, че си се променил само физически?
— А ти ме смяташ за недообработен мозък в метален цилиндър? Но не и за младежа, с когото се напиваше на Трето Авеню. О, разбира се, че съм се променил. Но това е естествена промяна. Няма нищо неестествено в това, че крайниците ми са метални придатъци. Това е само крачка по-далеч от управлението на автомобил. Ако наистина бях някакъв свръхмсханизъм, за какъвто ти подсъзнателно ме смяташ, щях да съм изцяло самовглъбен и да прекарвам всичкото си време в изчисляване на космически уравнения. — Куентин употреби вулгарна ругатня. — А ако беше така, щях да полудея. Защото аз не съм свръхчовек. Аз съм обикновен човек, добър физик, който трябва да свиква с новото си тяло. А то естествено си има своите недостатъци.
— Какви например?
— Сетивата. Или по-скоро липсата на сетива. Аз се постарах да развия множество компенсиращи органи. Чета автори, които бягат от действителността, напивам се с електрическо дразнение, дори усещам вкуса, макар че не мога да ям. Гледам телевизионни програми. Старая се да си доставя колкото се може повече удоволоствия, равностойни на чисто човешките сетивни удоволствия. Това създава равновесие, което ми е крайно необходимо.
— Сигурно си прав. И има ли полза от всичко това?
— Слушай. Имам очи, които са силно чувствителни към оттенъците на цветовете. Имам приспособления, които се прикрепват вместо ръце — те могат да се настроят дотолкова точно, че да боравят дори с микроскопична техника. Мога и да рисувам, и под друго име аз съм твърде известен карикатурист. Това са ми страничните занимания. Основната ми работа продължава да е физиката. И аз продължавам да я обичам. Ти нали познаваш чувството на истинско удоволствие, когато решиш някоя задача от геометрията, електрониката, психологията или друга някоя наука? Сега аз решавам задачи безкрайно по-сложни, при които трябва да реагираш за частица от секундата, а освен това се занимавам и с изчисления. Като например полета на космическия кораб. Още малко бренди. Това е питие, което в гореща стая бързо се изпарява.
— Ти си все същият Барт Куентин — каза Толман. — Но се чувствам по-убеден в това, когато съм със затворени очи. Да управляваш космически кораб…
— Не съм изгубил нищо от човешкото у себе си — заяви твърдо Куентин. — Емоционалната основа не се е променила наистина… не ми е приятно като влизаш да ме гледаш с истински ужас, но аз разбирам причината. Ние сме приятели от много години, Ван. Ти може би ще забравиш това преди мен.
Студена пот обля Толман. Ала независимо от думите на Куентин той се почувства убеден, че вече е получил част от отговора, заради който бе дошъл в Квебек. Трансплантът нямаше свръхестествени заложби — не притежаваше телепатични способности.
Естествено, че трябваше да му зададе още въпроси.
Той си сипа пак бренди и се усмихна на матоволъскавия цилиндър, застанал насреща му. Дочуваше как Линда тихичко си пее в кухнята.
Космическият кораб нямаше име по две причини. Първата беше, че щеше да извърши само един полет до Калисто, а втората беше още по-странна. По-точно казано, това не беше кораб, в който имаше товар, а товар, около който имаше кораб.
Атомният енергиен блок не е обикновен генератор, който би могъл да се демонтира и да се качи на товарен кораб. Той е огромно, мощно, неудобно за превоз обемисто съоръжение. Създаването на такъв блок изисква две години и дори тогава първоначалното му пускане в действие трябва да стане на Земята, в огромния завод за контрол на стандарта, който се разпростира върху територията на седем окръга в Пенсилвания.
Енергийният блок, който изпращаха на Калисто, бе твърде огромен, за да бъде натоварен дори на най- големия кораб от която и да било линия, но той трябваше да бъде откаран на Калисто. Ето защо около атомния блок бе построен кораб. Не беше зле построен, но бе определено нестандартен. В някои случаи проектът се отклоняваше рязко от нормата. Често специалните изисквания се изпълняваха изкусно, но не по общоприетите норми, а така както налагаха обстоятелствата. И тъй като цялостното управление щеше да бъде поверено на транспланта Куентин, за малобройния авариен екипаж бяха осигурени само набързо построени кабини. Не се предвиждаше членовете на екипажа да имат достъп до всичко в кораба освен в случай на авария, а възникването на авария бе почти невъзможно. Корабът всъщност представляваше едно живо цяло.
