Толман недоумяваше какво е станало с нея. При тези обстоятелства тя не би могла да бъде повече мисис Барт Куентин. Или би могла?
Той наблюдаваше морския път Свети Лаврентий — матова сребриста ивица под снижаващия се самолет. Водеха го пилоти роботи, насочвани безупречно по радиото. Само при много свирепи бури управлението на самолета се поемаше от хора пилоти. В Космоса нещата бяха по-различни. Но и там имаше невероятно сложни задачи, с които можеше да се справи само човешкият ум. И то много специален вид човешки ум.
Ум като този на Куентин.
Толман потри тясната си долна челюст и се усмихна вяло, опитвайки се да определи източника на своето безпокойство. И намери отговора. Дали Куентин в това си ново въплъщение притежава повече от пет сетива? Дали може да долавя реакции, които нормалният човек не може да схване? Ако е така, то с Ван Толман определено е свършено.
Той погледна към съседа си по кресло — Дан Съмърс от „Уайоминг Енджиниърс“, чрез когото се бе свързал с Куентин. Съмърс, русокос млад мъж със ситни бръчици около очите, неочаквано се усмихна.
— Нервен ли сте?
— Би могло да се каже — отвърна Толман. — Тъкмо се чудех колко ли се е променил.
— Резултатите при всеки отделен случай са различни.
Самолетът, направляван по радиото, се спусна по облаците на залеза към летището. Осветените кули на Квебек образуваха несиметрични фигури.
— Значи те наистина се променят?
— Мисля, че физически са принудени. Вие сте психолог, мистър Толман. Как бихте се чувствали, ако…
— Но сигурно има компенсации.
Съмърс се засмя.
— Скромно казано. Компенсации… безсмъртието например е една от тези… компенсации!
— Да не би да го смятате за дар божи? — попита Толман.
— Да. Той ще се задържи на върха на способностите си бог знае колко дълго. Състоянието му няма да се влошава. Отровите на умората автоматично се унищожават с облъчване. Мозъчните клетки не се възстановяват естествено така както… да кажем… мускулната тъкан, но мозъкът на Куентин в своя специално направен калъф не може да пострада от нищо. С разтвора, който употребяваме, атеросклерозата изобщо не е заплаха — по стените на артерията не се отлага калций. Физичното състояние на мозъка се следи и отчита абсолютно точно. Единствените болестни състояния, в които може да изпадне Куентин, са психичните.
— Клаустрофобия… Не. Казвате, че той има зрителни сензори. Следователно има подсъзнателно усещане за пространственост.
— Ако забележите някаква промяна — рече Съмърс — извън напълно нормалните психични промени, които трябва да настъпят за седем години, ще ми е интересно да узная. Що се отнася до мен — аз израснах заедно с трансплантите. Затова мисля за сменените им механични тела така, както един лекар може да мисли за приятеля си като за сноп от нерви и вени. Мисловната способност е единствената, която има значение, а тя не се променя.
— Вие обаче сте нещо като лекар на трансплантите — рече Толман замислено. — Лаикът може да реагира и по друг начин. Особено щом е свикнал да вижда… лице.
— Липсата налице никога не ми е правила впечатление.
— А на Куентин?
Съмърс се поколеба.
— Не — рече той накрая. — Сигурен съм, че не му прави впечатление. Той е чудесно моделиран. Приспособяването към живота на трансплант отнема около една година. След това всичко върви като по вода.
— От разстояние съм виждал как транспланти работят на Венера. Но сякаш няма много от тях в Космоса.
— Не ни достигат квалифицирани техници. За да се обучи даден човек да извърши трансплантация, с необходим половин човешки живот. Преди изобщо да започне, той трябва да бъде електронен инженер. — Съмърс се засмя. — Макар че застрахователните компании покриват голяма част от първоначалните разходи.
Толман се обърка.
— Как така?
— Те правят застраховките. За професионален риск, безсмъртие. Да се работи в областта на атомните изследвания, приятелю, е опасно!
На излизане от самолета ги лъхна хладният нощен въздух. Докато вървяха към чакащия автомобил, Толман заговори:
— Ние с Куентин израснахме заедно. Нещастието го сполетя две години след като бях напуснал Земята и оттогава изобщо не съм го виждал.
— И като трансплант ли? Хм-хм. Да… това е злополучно име. Лепнал го е някой глупак, а е трябвало идеята да се разработи от експертите по пропагандата. За съжаление така си и остана. В края на краищата ние се надяваме да популяризираме… трансплантите. Не сега. Сега сме още в началото. Дотук разполагаме само с двеста и тридесет успешни транспланта.
— А много ли са неуспешните?
— Вече не. В началото… Много е сложно. От първоначалната трепанация до окончателното активизиране и приспособяване — това е най-изтощителната и сложна техническа задача, решавана някога от човешкия мозък. Да направиш съвместими колоиден механизъм и електронна верига — резултатът обаче оправдава усилията.
— В технологично отношение. А какво ли става с човешките стойности?
— От гледна точка на психологията ли? Е-е… Куентин ще ви разкаже как стоят нещата от този ъгъл. А в технологично отношение и половината от нещата не са ви ясни. Никога досега не е бил разработван колоиден механизъм като мозък. И тази разработка не е чисто механична. Синтезът между мислеща жива тъкан и чувствителни механизми е истинско чудо.
— Но е затруднена от ограничението на механизма на мозъка.
— Ще видите. Ето че пристигнахме. Ще вечеряме с Куентин…
Толман се ококори.
— Ще вечеряме ли?
— Да. — В очите на Съмърс проблясна лукаво пламъче. — Не, той не яде стоманени стружки. Всъщност…
Изненадата, че вижда отново Линда, свари Толман неподготвен. Той не бе очаквал да я види. Не и сега, при изменилите се обстоятелства. Ала тя не беше се променила много — беше все същата сърдечна и приветлива жена, която си спомняше — малко поостаряла, но все така прекрасна и много грациозна. Тя винаги бе притежавала чар. Беше стройна и висока, чудновата прическа от меднокехлибарени букли украсяваше главата й, а в погледа на кафявите очи отсъстваше напрежението, което Толман би могъл да очаква.
Той пое ръцете й с думите:
— Не казвай нищо. Знам откога не сме се виждали.
— Няма да броим годините, Ван — усмихна му се весело тя. — Ще започнем точно оттам, където свършихме. Ще пийнем ли по нещо?
— Не бих отказал — рече Съмърс, — но трябва да докладвам в управлението. Само ще видя Куентин за минутка. Къде е той?
— Там — Линда кимна към една врата и се обърна към Толман. — И така, май си бил на Венера? Доста те е поопърлило слънцето. Разкажи ми как беше.
