Трансплантите имаха придатъци устройства, разположени из различните сектори на огромния кораб. Но въпреки това трансплантите бяха специализирани да боравят с уреди, които се намират в непосредствена близост до тях. Те нямаха други сетивни приспособления освен слухови и зрителни. Куентин се бе превърнал просто в съвършен управляващ механизъм на космически кораб. Цилиндърът с мозъка бе внесен на борда на Съмърс, който го постави — някъде! — включи го и с това строителната работа бе приключена.
В 00.00 часа корабът с атомния енергиен блок излетя за Калисто.
На около една трета от пътя до марсианската орбита шестима мъже, облечени в космически костюми, влязоха в огромното помещение, което представляваше истински кошмар за техника.
От един стенен високоговорител се разнесе гласът на Куентин:
— Какво правиш тук, Ван?
— Спокойно — рече Браун. — Това е положението. Сега ще трябва да поработим бързо. Кънингам, намери мястото на съединението. Долкуист, дръж револвера си готов.
— Какво да търся? — попита едрият русоляв мъж.
Браун погледна към Толман.
— Нали си сигурен, че е напълно неподвижен?
— Сигурен съм — отвърна Толман. Очите му шареха наоколо. Имаше чувството, че е гол, изложен на показ пред погледа на Куентин и това не му харесваше.
Мършавият, сбръчкан и мрачен Кънингам се обади:
— Единствено подвижен е самият двигател. Бях сигурен в това още преди Толман да направи проверката. Когато включат един трансплант за дадена работа, той се ограничава само с уредите, които са му потребни за тази работа.
— Добре, не губи време в приказки. Прекъсни веригата.
Кънингам втренчи поглед през стъклото на шлема си.
— Почакай малко. Това не е стандартно съоръжение. Направено е експериментално… импровизирано. Трябва да проследя няколко… хм.
Крадешком Толман напразно се опитваше да зърне зрителните сензори на транспланта. Той знаеше, че някъде иззад този лабиринт от тръби, намотки, жици, решетки и машинарии го наблюдава Куентин. На няколко места задължително щеше да има разклонения на общото зрение — очи, стратегически разположени из помещението.
А тази централна апаратна зала бе наистина огромно помещение. Светлината в нея бе мътно жълтеникава. Приличаше на някаква странна, призрачна катедрала, от чиято гигантска височина шестимата мъже изглеждаха джуджета. Неестествено големите голи решетки бръмчаха и искряха, а гигантските вакуумни тръби зловещо се бяха нагорещили. Високо горе, покрай стените, минаваше метална платформа, висока шест метра и обезопасена с метален парапет. До нея се стигаше по две стълби, поставени на противоположни стени в помещението. Над главите им висеше глобус на звездното небе и от приглушения тътен на страховитата мощ трептеше обеззаразения с хлор въздух.
— Що за пиратство е това? — попита гласът от високоговорителя.
— Можеш и така да го наречеш — рече Браун нехайно. — И се успокой. Нищо лошо няма да ти сторим. Ако успеем да намерим безопасен начин, можем дори да те върнем обратно на Земята.
Кънингам разглеждаше задълбочено някаква мрежа от кабели, като внимаваше да не докосне нещо. Куентин каза:
— Не си струва заради този товар да отвличате кораба. Както ви е известно, не карам радий.
— Аз се нуждая от енергиен блок — обади се рязко Браун.
— Как се качихте на борда?
Браун вдигна ръка, за да избърше потта от лицето си и след като направи гримаси, попита сдържано:
— Откри ли вече нещо, Кънингам?
— Дай ми време. Аз съм само електронен инженер. Тази конструкция е много сложна. Фърн, помогни ми тук.
Притеснението на Толман нарастваше. Той си даде сметка, че след първата забележка на изненада Куентин изобщо не му обръщаше внимание. Някакъв необясним порив го накара да обърне назад глава и да изговори името на Куентин.
— Да — обади се Куентин. — Е? Значи и ти си от тази банда?
— Да.
— И в Квебек умело си ме подпитвал, за да се убедиш, че съм безвреден.
Толман се постара да не издаде вниманието си.
— Трябваше да сме сигурни.
— Така ли? И как се качихте на кораба? Радарът автоматично отклонява кораба от приближаващи тела. Не сте излезли с ваш собствен кораб в Космоса.
— Не, не сме. Очистихме хората от аварийния екипаж и им взехме костюмите.
— Очистихте ли ги?
Толман премести поглед към Браун.
— Какво друго можехме да сторим? В игра голяма като тази не можем да си позволим половинчати мерки. По-късно те биха се превърнали в опасност за нас. Никой друг освен теб и нас няма да узнае за това. — Толман отново погледна към Браун. — Според мен, Куент, най-добре ще е да свържеш съдбата си с нас.
Високоговорителят не обърна внимание на скритата в предложението заплаха.
— За какво ви е притрябвал атомният енергиен блок?
— Избрали сме си един астероид — отговори Толман и извърна глава, за да огледа огромния препълнен търбух на кораба, който му се стори, че леко се полюлява сред мъглата на отровния въздух. Беше почти сигурен, че Браун ще го среже, но дебеланкото не се обади. Помисли си, че е особено трудно да говориш убедително някому, чието местонахождение не ти е известно. — Единствената беда е, че там няма въздух. С помощта на блока ще можем да си произвеждаме свой собствен въздух. Ще е чудо, ако някой ни намери в Астероидния пояс.
— А после? Грабежи ли?
Толман не отговори. Високоговорителят продължи със сериозен глас:
— Да, за известно време може наистина да се получат добре организирани обири. Достатъчно дълго, за да оплячкосате доста обекти. Никой няма да очаква подобно нещо. Да, с тази идея може и да успеете да офейкате безнаказано.
— Тогава — рече Толман, — щом мислиш така, каква е следващата логична стъпка?
— Не е тази, за която си мислиш. Не бих участвал в играта ви. Не толкова от морални съображения, колкото от желание за самосъхранение. Ще ви бъда непотребен. Само високоразвита цивилизация има нужда от транспланти. На вас ще бъда само в тежест.
— Ако ти дам честната си дума…
— Ти не си едрата риба — прекъсна го Куентин.
Толман инстинктивно погледна пак въпросително Браун. А от високоговорителя на стената се разнесе странен звук, подобен на сподавен смях.
— Добре — рече Толман, свивайки рамене. — Ти естествено не би могъл да минеш така изведнъж на наша страна. Помисли си. Запомни, че ти вече не си Барт Куентин — ти имаш известни механични недостатъци. Тъй като не разполагаме с толкова много време, можем да ти отделим за размисъл, да речем, десет минути, докато Кънингам огледа нещата. След това… — Устните му се изтъниха. — Ако се присъединиш към нас и поведеш кораба под нашите заповеди, ние можем да те оставим да живееш. Но трябва да решаваш бързо. Кънингам ще те открие и ще поеме управлението на уредите. След това…
— Защо си толкова сигурен, че ще бъда открит? — попита спокойно Куентин. — Много добре зная колко ще струва живота ми, щом веднъж кацнем там, където искате да отидете. Вие нямате нужда от мен. Дори и да искате, не можете да ми осигурите необходимото поддържане. Не, аз просто ще се присъединя към екипажа, който вече сте премахнали. Ще ви дам мой собствен ултиматум.
— Ще ни дадеш… какво?
— Стойте кротко, не пипайте нищо, а аз ще кацна на някое усамотено място на Калисто и ще пусна
