Браун се намръщи, но нищо не каза. По плешивото теме на Котън избиваше пот. Долкуист обви с ръка един от стълбовете и зачака. Толман отново вдигна очи нагоре към балкона, който висете от стените. Върху звездния глобус се виждаше пълзящо кръгче червена светлина.
— Куент — рече той.
— Да, Ван — гласът на Куентин прозвуча леко приглушено.
Браун постави небрежно ръка върху бластера, пъхнат в колана му.
— Защо не се предадеш?
— А вие защо не се предадете?
— Ти не можеш да ни надвиеш. Това че се добра до Кънингам беше чиста случайност. Ние вече сме нащрек — нищо не можеш да ни направиш. Да те открием сега е само въпрос на време. А тогава не очаквай милост, Куент. Можеш да ни спестиш труда, като ни кажеш къде се намираш. Ние сме склонни да се отплатим за това. Ала намерим ли те без твоя помощ — тогава няма да можеш да правиш пазарлъци. Какво ще кажеш?
— Не — отвърна кротко Куентин.
Изминаха няколко минути в мълчание. Толман наблюдаваше Фърн, който, отпускайки много предпазливо въжето си, изследваше кълбото от проводници, където все още се люлееше тялото на Кънингам.
— Той няма да намери отговора там — рече Куентин — скрит съм твърде добре.
— Но си безпомощен — побърза да отбележи Толман.
— Както и вие. Попитайте Фърн. Ако продължава да си играе с връзките, той може да разруши кораба. Вгледайте се в собственото си положение. Ние летим обратно към Земята. Вземам нов курс, който ще ни заведе до родния пристан. Ако се предадете сега…
— В стария кодекс нищо не е променено — намеси се Браун. — Наказанието за грабежите е смърт.
— От сто години не е имало грабежи. Ако подобно дело се разглежда от съда, може би присъдата ще е различна.
— Затвор? Или поправителен труд? — попита Толман. — Предпочитам да умра.
— Скоростта ни намалява — извика Долкуист, като се вкопчи по-здраво в стълба.
Като наблюдаваше Браун, Толман бе убеден, че дебсланкото знае какво прави. Техническите знания се провалиха, но психологията можеше и да успее. Та Куентин в края на краищата беше мозък на човек.
Първо трябва да се отвлече вниманието му.
— Куент.
Куентин обаче не отговори. Браун направи гримаса и се обърна да наблюдава Фърн. Докато се съсредоточаваше върху връзките и чертаеше схеми в бележника, прикрепен над лакътя му, по смуглото лице на физика се стичаше пот.
След малко Толман почувства, че му се вие свят. Той разтърси глава, осъзнавайки, че корабът е намалил скоростта си почти до нула и се вкопчи по-здраво в най-близкия стълб. Фърн изруга. Стана му трудно да мести краката си.
След малко изобщо изгуби тази си способност, тъй като корабът мина в свободен полет. Всяка една от петте фигури в космически костюми се държеше здраво с ръце.
— Може и да сме в безизходица — изръмжа Фърн, но това изобщо не спасява транспланта. Аз не мога да работя без гравитация, ала и той не може да стигне до Земята без ускорение.
— Изпратих сигнал SOS — обади се гласът от високоговорителя.
Фърн се изсмя.
— Пресметнахме тази възможност с Кънингам, а и ти се беше разприказвал пред Толман. С противометеоритния си радар ти нямаш нужда от сигнален апарат и затова нямаш такъв. — Той огледа апарата, с който току-що бе свършил. — А може би се бях доближил твърде много до правилния отговор, а? Това ли е причината да…
— Ти дори не беше налучкал пътя към него — отвърна Куентин.
— Няма значение… — Отпускайки въжето след себе си, Фърн се отблъсна от стълба. Той направи примка около лявата си китка и увиснал във въздуха, се зае да изследва плетеницата от проводници.
Ръката на Браун изтърва хлъзгавия стълб и той се понесе свободно като надут до пръсване балон. Толман се отблъсна по посока на оградения с парапет балкон. Хвана металната пръчка с облечените си в ръкавици ръце, залюля се, прехвърли се като акробат и погледна надолу към апаратното помещение, макар и то да не беше всъщност надолу.
— Според мен най-добре е да се предадете — обади се Куентин.
Отправил се към Фърн, Браун прекосяваше плавно помещението.
— Никога — рече той и в същото време върху кораба се стовариха четири „G“. Ускорението не беше напред. Беше в друга, планирана предварителна посока. Фърн се отърва с цената на почти изкълчена китка, но предпазното въже го спаси от смъртоносното гмуркане в неизолираните проводници.
Толман бе повален на балкона. Той видя как от силния удар останалите се сгромолясват на пода. Браун обаче не бе спрян от подовата обшивка.
Когато ускорението връхлетя, той кръжеше из въздуха над отвора на тръбопровода за горивото.
Толман видя как едрото му тяло изчезна през отвора.
Разнесе се неописуем звук.
Долкуист, Фърн и Котън се изправиха с мъка на краката си. Те отидоха предпазливо до дупката и погледнаха надолу.
— Да не би да е… — извика Толман.
Котън се бе извърнал настрани. Долкуист не се помръдна от мястото си — очевидно парализиран, мислеше си Толман, докато не видя как раменете му се затресоха. Фърн вдигна поглед към балкона.
— Той мина през филтровата преграда — рече той. — Тя представлява мрежа с отвори от един инч.
— Проби ли я?
— Не — отвърна решително Фърн. — Не я проби. Той мина през нея.
От четири „G“ и падане от двадесет и четири метра се получаваше нещо наистина ужасно. Толман притвори очи и каза:
— Куент!
— Предавате ли се?
— За нищо на света! В сдружението ни няма такава вътрешна зависимост. Можем да се справим и без Браун.
Толман седна на балкона, хвана се за парапета и провеси крака надолу в празното пространство. Вторачи се в звездния глобус, който се намираше на дванайсет метра вляво от него. Червената точица, която обозначаваше кораба, бе неподвижна.
— Според мен ти вече не си човек, Куент — рече той.
— Защото не използвам бластер ли? Но сега разполагам с най-различни оръжия, с които мога да се сражавам. Аз не си правя илюзии, Ван. Боря се за живота си.
— Все още можем да се споразумеем.
— Казах ти, че ще забравиш за нашата дружба преди мен — рече Куентин. — Сигурно ти е било известно, че това отвличане може да завърши единствено с моята смърт. Но очевидно това не те е вълнувало.
— Не очаквах, че ти…
— Да — прекъсна го високоговорителят. — чудя се дали не би пристъпил към осъществяването на плана дори ако все още имах човешки образ. А що се отнася до дружбата — използвай психологичните си номера, Ван. Ти гледаш на моето механично тяло като на враг, като на бариера между теб и истинският Барт Куентин. Вероятно ти съзнателно го мразиш и по тази причина желаеш да го унищожиш. Макар че заедно с него ще унищожиш и мен. Не знам — може би смяташ, че по този начин ще ме избавиш от онова нещо, което е издигнало бариерата. А забравяш, че в основата си аз съм си все същият.
— С теб играехме шах — рече Толман. — но тогава не унищожавахме пионките.
— Аз съм в шах — възрази Куентин. — Мога да продължа борбата единствено с двата си коня. И ти все още имаш топове и офицери. Можеш да продължиш право към целта си. Предаваш ли се?
— Не! — отсече Толман. Очите му не изпускаха червената светлина. Видя я как леко потрепна и сграбчи
