Хенри Катнър, Кетрин Мур
Маскировката
Когато Тоулмън се домъкна до дом №16 на Ноубхил Роуд, цялото му тяло бе плувнало в пот. С доста усилие на волята си успя да се застави да докосне бутона на електрическия сигнализатор. Чу тихото жужене, под звуците на което фотоелементите проверяваха отпечатъците на пръстите му. После вратата се отвори и той се оказа в тъмен коридор. Хвърли поглед назад — там, зад хълмовете пулсираха като блед ореол светлините на космодрума.
Тоулмън блъсна вратата и се оказа в приятно обзаведена стая. Белокос дебелак се бе проснал в креслото и въртеше в ръка висока чаша.
— Здравей, Браун — напрегнато каза Тоулмън. — Наред ли е всичко?
Увисналите бузи на Браун се опънаха в крива усмивка.
— Разбира се — отвърна той. — И какво може да не е наред? Нали полицията не е по петите ти?
Тоулмън седна и започна да си прави коктейл. Но тясното му и изразително лице си остана навъсено.
— Трудно се заповядва на нервите. А и космосът ми подействува. По целия път от Венера до тук чаках някой да се приближи до мен и да ми каже: „Хайде, тръгвай!“.
— Но никой не се приближи, нали?
— Не знаех, какво ме очаква тук.
— На полицията и през ума не минава, че сме на Земята — подхвърли Браун и с подпухналата си лапа разроши сивата си грива. — Това наистина добре си го намислил.
— Е, така е. Психолог-консултант…
— …за престъпници. Май искаш да излезеш вън от играта?
— Не — отрече откровено Тоулмън. — Печалбата е така съблазнителна. Ще действуваме с голям размах.
Браун се ухили.
— Така е. Преди никой не се е сещал да организира такова престъпление. Предишните са просто фасулска работа.
— Да но къде се намираме сега? Избягали сме.
— Ферн е намерил сигурно място, където ще изчакаме суматохата.
— И къде е то?
— В астероидния пояс. Но няма да успеем без наличието на едно нещо.
— Какво?
— Атомна електростанция.
Тоулмън видимо се изплаши. Но добре съзнаваше, че Браун не се шегува. И като помълча известно време навъсено, остави чашата си на масата.
— Бих казал, че е невъзможно. Прекалено е голяма…
— Е, и какво от това — подхвърли Браун. — Точно такава изпращат на Калисто.
— Въоръжено нападение? Та ние сме толкова малко…
— Корабът ще бъде управляван от трансплантант.
Тоулмън наведе глава настрани.
— Така ли? Това не е по моята част…
— Разбира се, че ще има и нещо подобно на екипаж. Но бързо ще се справим с него… и ще заемем мястото му. Тогава ще трябва да извършим една дреболия: да изключим транплантанта и да прехвърлим кораба на ръчно управление. А това е по твоята част. С техническите подробности ще се заемат Ферн и Канингхъм. Но отначало трябва да разберем, доколко трансплантантът е опасен.
— Аз не съм инженер.
Браун не обърна внимание на тази реплика и продължи спокойно:
— Трансплантантът, който ще поведе кораба към Калисто, през живота си се е наричал Бърт Куентин. Май го познаваш, а?
Тоулмън неволно трепна, но кимна.
— Да. Но така отдавна. Преди още да…
— Според полицията ти си чист. Виж се с Куентин. Изсмучи от него всичко възможно. Изясни… Канингхъм ще ти обясни точно, какво трябва да разбереш. После се захващаме здравата за работа. нали така?
— Не зная… Аз не съм…
Браун навъси вежди.
— Ние на всяка цена трябва някъде да се скрием. Това сега е въпрос на живот и смърт. Иначе е се едно, че отиваме в най-близкия полицейски участък и помолваме да ни сложат белезници. Ние всичко вършим с ум и разум, но ни е нужно да се затаим. И то по-бързо!
— Е, добре де… всичко е ясно. А ти знаеш ли, какво е това трансплантант?
— Освободен мозък, който може да използува изкуствени прибори и оръдия на труда.
— Формално е така. Но да си виждал някога трансплантант да работи на багер? Или на венериански ескаватор? там управлението е дяволски сложно и обикновено с него се занимават десетина човека.
— Значи, според теб трансплантантът е нещо като свръхчовек?
— Не-е — произнесе бавно Тоулмън, — не го казвам. Но с радост бих се бил с десет човека, отколкото да се захващам с един трансплантант.
— И така да е — каза Браун, — заминавай за Куебек и се виж там с Куентин. Но преди това поговори с Канингхъм. Ние ще разработим подробен план. Интересуват ни слабите страни на Куентин и… възможностите му. Притежава ли телепатични способности? Ти си негов стар приятел, при това психолог и следователно трябва да се справиш със задачата.
— Добре.
— Електростанцията ни е нужна. Трябва да се скрием, колкото се може по-бързо!
Тоулмън започна да подозира, че Браун го е намислил така още отначалото. На хитрия дебелак му стигаше ума да разбере, че обикновените престъпници във века на могъщата техника и тясната специализация са обречени на гибел. Полицията бе извикала на помощ науката. Бързи комуникации, дори между планетите, всевъзможни прибори… Единствената надежда на успех бе, да се извърши престъплението мълниеносно и да се изчезна мигновено.
Но престъплението трябва да се подготви грижливо. За противоборство с обществения организъм (с това всъщност се занимават престъпниците), най-разумно е да се създаде собствен организъм. Тоягата е нищо пред скорострелния пистолет. По тази причина бандитите със здрави юмруци са обречени на провал. Следите, които оставят, ще бъдат добре изучени; и химията, и психологията, и криминалистиката ще помогнат в задържането им. Ще ги накарат, и то без разпити трета степен, да си признаят. Затова…
Затова Канингхъм е инженер, специалист по електроника, Ферн — астрофизик, а самият Тоулмън — психолог. Високият русокос Даулквист е ловец по призвание и професия и с оръжието се справя с лекота. Котън е математик… а самият Браун — координатор. Цели три месеца обединението им успешно се подвизаваше на Венера. Но както следваше да се очаква, обрачът се затвори и шайката успя да се процеди през него обратно на Земята, готова за следващото стъпало на плана, който бе обмислен много ходове напред. Какво е това стъпало Тоулмън така и не знаеше до този миг, но признаваше логическата му неизбежност.
Щом трябва, в празните пространства на Астероидния пояс можеха да се крият вечно, а при удобен случай да връхлетят там, където не ги очакват и да отчупят як комат. Докато са в безопасност ще успеят да изградят нелегална мрежа от престъпници, да си намерят безброй осведомители по всички планети… да този път е неизбежен. Но все едно Тоулмън разбираше, че трудно ще се мери с Бърд Куентин. Та този човек вече… всъщност… не е човек.
Докато пътуваше за Куебек, тревогата не го напускаше. Макар и да се смяташе за космополит, не можеше да не предвиди собствената си напрегнатост, която неволно ще изрази при срещата с Куентин. Да се прави, че че е нямало тази авария… е прекалено сложно. И въпреки това… Спомни си, че преди осем години Куентин притежаваше отлично телосложение, мускули на атлет и се гордееше с умението си да танцува. А що се отнася до Линда, на Тоулмън му оставаше само да гадае, къде се намира сега. Не може да
