рибарче, което държеше в ноктите си меч, украсен с роза. Емблемата проблясваше в светлината на утрото. Тогава Стърм чу пронизителния звук на бойни рогове — драконовите армии се бяха отправили към Кулата.
Стотината млади рицари стояха на бойниците и наблюдаваха придвижването на врага, който пъплеше в равнината с неумолимостта на хищни насекоми.
Отначало Стърм се беше зачудил на последните слова на умиращия рицар: „Те побягнаха пред нас!“ Защо им е трябвало на драконовите войски да бягат? Сега разбра, че те се бяха възползвали от тщеславието на рицарите и са осъществили един елементарен, но ефикасен заблуждаващ маньовър — огъваш се пред врага, но не много, демонстрираш страх, колкото да ти повярват и да помислят, че си се паникьосал. След това го оставяш да те подгони и да разреди бойната си линия. Обкръжаваш го, стягаш обръча и го унищожаваш.
Стърм знаеше, че е прав още преди да види окървавените тела по заснеженото поле. Те лежаха там, където отчаяно се бяха опитали да се прегрупират за последен отпор. Но сега бяха мъртви и това нямаше никакво значение. Той се зачуди кой ли щеше да гледа неговото мъртво тяло, след като свърши всичко.
Флинт надникна през една цепка в стената.
— Поне ще загинем на твърда земя — измърмори той.
Стърм се усмихна леко, поглади мустаците си и обърна глава на изток. Мисълта за смъртта го накара да погледне за последно земите, където се беше родил — дома, който почти не познаваше, и страната, която бе прогонила семейството му в изгнание. Защо? Защо просто не си тръгне и не отиде в Палантас? Цял живот бе спазвал повелите на Кодекса и Мярата, но сега беше останал само Кодексът — моята чест е моят живот. Мярата вече не означаваше нищо. Без каквато и да е гъвкавост, непроменена през всичките тези години, тя сковаваше рицарите по-здраво от стоманените им доспехи. Изолираното и борещо се за оцеляването си рицарство се бе вкопчило в нея като удавник за сламка, без да си дава сметка, че тя е котва, която го завлича към дъното.
„Защо съм различен?“ — зачуди се Стърм, но знаеше отговора — заради джуджето, заради кендера, заради магьосника, заради полуелфа… Те го бяха научили да гледа на света с други очи — полегати бадемови очи, малки очи, дори очи със зеници като пясъчен часовник. Рицарите като Дерек виждаха света в черно и бяло, а Стърм го беше видял във всичките му ярки цветове и в цялата му равнодушна сивота.
— Време е — обърна се той към Флинт.
Двамата слязоха от наблюдателницата точно в момента, когато първите отровни стрели полетяха към крепостта. Слънцето изгря. Драконовите войски нападнаха Кулата на Върховните Клерикали с крясъци, пронизителен вой на рогове и звън на щитове и мечове.
До вечерта знамето все още се развяваше. Кулата бе устояла на нападението, но половината й защитници бяха мъртви. На живите не им бе останало време да затворят очите им и да скръстят застиналите в агония ръце. Просто се опитваха да оцелеят.
Най-накрая нощта се спусна и донесе покой. Драконовите войски се оттеглиха до следващото утро.
Стърм крачеше по бойниците. Тялото го болеше от умора, но когато се опиташе да поседне и да отпусне схванатите си мускули, мозъкът му пламваше и той продължаваше да върви нагоре и надолу, напред и назад с бавни и отмерени крачки. Дори не осъзнаваше, че звукът от равномерните му стъпки прогонва ужасите на отминалия ден от мислите на подчинените му.
Равномерният звън на шпорите му успокояваше всички, но не и него. Мислите му бяха мрачни и объркани. Поражение, безславна смърт, позор, откъслечни спомени за съня, образът на собственото му мъртво тяло, пронизано от оръжията на гнусните същества там отвън. Щеше ли в края на краищата да се сбъдне този сън, или ще се провали, победен от страха? Дали и Кодексът ще изгуби значението си, както се бе случило с Мярата?
Стъпка… стъпка… стъпка… стъпка…
„Престани! — заповяда си гневно Стърм. — Скоро ще полудееш като нещастния Дерек.“ Той се извърна рязко и едва не се сблъска с Лорана. Очите му срещнаха лъчистия й поглед, който разсея донякъде мрачните му мисли. Докато на света съществува такава красота, ще съществува и надеждата. Той й се усмихна и тя му отвърна с усмивка — малко пресилена, — която заличи бръчките от тревога и изтощение на лицето й. — Иди да си починеш. Изглеждаш много уморена.
— Опитах да поспя поне малко, но сънувах ужасни сънища — ръце заключени в кристал, и огромни дракони, които връхлитаха през каменни стени. — Тя поклати глава и се свлече на завет в ъгъла.
Погледът на Стърм попадна върху Тас, които спеше свит на кълбо в същия ъгъл, и се усмихна. Нищо не беше в състояние да обезпокои кендера. Той бе прекарал наистина славен ден, който щеше да запомни завинаги.
— Досега не съм попадал под обсада — беше споделил Тас на Флинт секунди преди бойната брадва на джуджето да посече един таласъм.
— Много добре знаеш, че ще умрем — изръмжа джуджето и избърса кръвта от острието на оръжието си.
— Ти каза същото и когато попаднахме на онзи черен дракон в Ксак Тсарот, след това го каза и в Торбардин, а после и в лодката…
— Този път наистина ще умрем! — изрева Флинт. — Дори ако трябва да те убия със собствените си ръце!
Но не умряха — поне не днес. „Винаги съществува и утре“, помисли си Стърм и погледна джуджето, което се беше подпряло на каменната стена и дялкаше парче дърво. То вдигна глава.
— Кога продължаваме?
Стърм въздъхна и погледна на запад.
— След няколко часа.
— Ще удържим ли? — Гласът му бе спокоен, а ръката, с която дялкаше дървото — твърда и уверена.
— Трябва. Тази нощ вестителят ще стигне до Палантас, но дори да се раздвижат веднага, все пак имат поне два дни, докато стигнат дотук.
— Ако се раздвижат веднага! — изсумтя Флинт.
— Знам… — въздъхна тежко Стърм. — Ти трябва да се махнеш оттук — обърна се той към Лорана. — Иди в Палантас и се опитай да ги убедиш, че сме в опасност.
— Това е работа на твоя вестител. Ако той не успее, не виждам как аз ще ги затрогна.
— Лорана…
— Значи вече не съм ви нужна?
— Естествено, че си нужна! — Несломимият й дух, смелостта и майсторската й стрелба бяха поразили всички през изминалия ден.
— Тогава оставам! — Тя придърпа постелките си и след няколко минути дишането й стана равномерно като това на свития на топка кендер.
Стърм поклати глава и опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Погледът му срещна този на Флинт. Джуджето въздъхна и отново се зае с парчето дърво. И двамата си мислеха едно и също, но никой не го изрече на глас — ако драконяните превземат Кулата, смъртта им щеше да е мъчителна, но тази на Лорана ще е истински кошмар.
Небето на запад изсветля и предизвести изгрева. Воят на вражеските рогове пробуди дълбоко спящите рицари. Те грабнаха оръжията си и се подредиха до стените.
Войските бяха оставили огньовете да догарят в очакване на утрото. Откъм вражеския лагер се дочуваха първите шумове на разбуждащите се наемници. Рицарите зачакаха, но изведнъж се спогледаха невярващо — драконовите войски отстъпваха! Въпреки че едва се виждаха в здрача, черната вълна се отдръпваше бавно, но съвсем явно. Стърм наблюдаваше озадачено сцената.
Войските се връщаха назад, въпреки че още бяха наблизо.
Усещаше ги. Някои от по-младите рицари нададоха радостни възгласи.
— Тихо! — извика рицарят. Радостните крясъци опъваха още повече и без това напрегнатите му нерви. Лорана се приближи до него и го погледна учудено. Лицето му беше сиво и уморено, а юмруците му се свиваха и разпускаха нервно. Той присви очи и се загледа на изток. Тя долови онова, което той усещаше, и по тялото й бавно запълзяха студените пипала на страха.
