— Дали не е онова, от което се страхувахме най-много?
— Моли се да не е! — отвърна той едва чуто.
Минутите минаваха, но нищо не се случваше, Флинт се качи на един огромен камък, за да вижда какво става отвъд стената.
Тас се събуди и се прозя.
— Кога е закуската? — попита весело той, но никой не му обърна внимание.
Гледаха и чакаха.
Страх обзе и рицарите. Те се смълчаха и се подредиха покрай стените, вперили поглед на изток, без сами да знаят защо.
— Какво става? — прошепна Тас и се покатери до Флинт. — Какво гледаме? — сръга той Флинт.
— Нищо — изръмжа джуджето.
— Тогава защо… — Кендерът за малко да се задави. — Стърм…
— Какво видя? — разтревожи се рицарят.
Тас продължи да се взира. Останалите проследиха погледа му, но тяхното зрение не можеше да се сравнява с неговото. — Дракони… Сини дракони.
— И аз така си помислих — изрече тихо Стърм. — Драконовият страх. Ето защо изтеглиха войската. Хората-наемници нямаше да издържат. Колко са драконите?
— Три — обади се Лорана. — Вече и аз ги виждам.
— Три… — повтори рицарят с кух и безизразен глас.
— Стърм, искам да ти кажа нещо. — Тя го дръпна настрани. — Аз… ние… мислехме да не казваме на никого, предполагахме, че няма значение, но вече не е така. Таселхоф и аз знаем как да използваме драконовото кълбо!
— Какво драконово кълбо? — Стърм почти не я слушаше.
— Тукашното кълбо! Онова под кулата, точно в самия й център. Тас ми го показа. Към него водят три огромни коридора и… и… — Изведнъж в съзнанието й изникна яркият образ на дракони, които минаваха през каменни стени, точно както го беше видяла в съня си…
— Стърм! — изкрещя тя и го разтърси. — Знам как работи кълбото! Знам как да убия драконите! Само ако имахме време…
Той я сграбчи за рамото. Познаваха се отдавна, но никога не я бе виждал толкова красива. Бледото й от изтощение лице сияеше от въодушевление.
— Казвай бързо! — заповяда той.
Лорана му обясни. Думите й се подреждаха като краски на картина, която ставаше все по-ясна и по- ясна, Флинт и Тас надничаха зад гърба на Стърм — единият невярващо, а другият — смаяно.
— Кой ще използва кълбото? — попита бавно Стърм.
— Аз!
— Лорана! — извика Тас. — Физбан каза…
— Млъквай, Тас! — процеди тя през зъби. — Стърм, моля те! То е единствената ни надежда. Имаме драконови копия… и драконово кълбо!
Рицарят погледна първо нея, след това — драконите, които приближаваха от изток.
— Добре, Флинт, двамата с Тас съберете хората в средата на двора. По-бързо!
Таселхоф хвърли един последен тревожен поглед към Лорана и скочи от скалата, където се бяха покачили с Флинт. Джуджето го последва малко по-бавно с мрачна и умислена физиономия. След като слезе от камъка, отиде до Стърм и го погледна в очите.
„Трябваше ли да го правиш?“ — попита го безмълвно то.
Стърм кимна, погледна Лорана и се усмихна тъжно.
— Ще й кажа — продума тихо. — Грижи се за кендера. До скоро, приятелю.
Флинт преглътна и поклати побелялата си глава. След това сръга Тас в гърба.
— Хайде, размърдай се!
Таселхоф се обърна, изгледа го учудено, но после сви рамене и затича по бойниците, радостно крещейки нещо на слисаните рицари.
Лорана се усмихна.
— Ела и ти, Стърм! — Тя го задърпа за ръката като дете, което иска да покаже новата си играчка. — Ако искаш, аз ще обясня на хората ти, а ти ще ги разставиш по местата им…
— Вече ти командваш.
— Какво? — Тя спря и страхът толкова бързо измести надеждата, че чак я заболя.
— Каза, че ти е нужно време. — Стърм отбягна погледа й и се зае да нагласява колана на ножницата си. — Време, за да разставиш хората по местата им и за да използваш драконовото кълбо. Аз ще ти го осигуря. — Той взе един лък и наръч стрели.
— Стърм! Не! — Тя потрепери от ужас. — Сигурно се шегуваш!
— Аз не мога да командвам! Имам нужда от теб! — Гласът й стихна до шепот. — Не ми причинявай такава болка!
— Можеш, Лорана! — Стърм я целуна нежно по челото. — Сбогом! Твоята светлина ще огрява този свят. Моята е време да залязва. Не жали за мен, скъпа, и недей да плачеш. — Той я придърпа към себе си. — Там, в Черната гора, Господарката ни каза, че не трябва да скърбим за онези, които са изпълнили онова, което им е определила съдбата. Моята задача е изпълнена… А сега побързай, всяка секунда е скъпа.
— Вземи поне едно драконово копие.
Стърм поклати глава с ръка на старинния бащин меч.
— Не знам какво да правя с него. Сбогом, Лорана. Кажи на Танис — Той замълча и въздъхна, след което се усмихна. — Не, не му казвай нищо. Той ще разбере.
— Стърм… — Сълзите се стичаха по лицето и. В погледа и се четеше няма молба.
— Тръгвай!
Лорана се обърна и пое неуверено към двора. Там я подкрепиха нечии силни ръце.
— Флинт — разрида се тя отчаяно, — Стърм, той…
— Знам, разбрах го по лицето му. Сега всичко зависи от теб. Не го предавай.
Лорана избърса сълзите си, пое си дълбоко въздух и вдигна глава.
— Ето — изрече, опитвайки се да звучи уверено. — Готова съм. Къде е Тас?
— Тук съм — отвърна тихо той.
— Слизаме долу. Искам отново да прочетеш думите в кълбото. Много внимавай дали всичко е вярно.
— Да, Лорана. — Тас преглътна и затича към кулата.
— Рицарите са събрани — каза Флинт — и очакват заповедите ти.
— Очакват заповедите ми? — повтори отнесено тя.
Лорана се разколеба и погледна нагоре. Червените лъчи на слънцето проблясваха по бронята на Стърм, който се изкачваше по тесните стъпала към стената до централната кула. Тя въздъхна и сведе поглед към двора, където чакаха рицарите. Пое си въздух за пореден път и се запъти към тях. Червеният кръст блестеше на шлема й, а косата й пламтеше от лъчите на зората. Студеното и бледо слънце нашари небето в кървавочервено и прогони кадифеното тъмносиньо на нощта. Кулата все още бе тъмна, макар че първите лъчи вече огряваха знамето. Стърм стигна до най-горната част на стената. Над него се извисяваше само Кулата. Тясната каменна повърхност се простираше още на около петдесет метра вляво и не предлагаше никаква защита или утритие. Той погледна на изток и видя драконите.
Бяха сини. На гърба на водача седеше Драконов Господар в блестяща тъмносиня люспеста униформа, със страховита рогата маска и черно наметало, което се вееше във въздуха. Следваха го други два сини дракона. Стърм ги удостои само с един поглед. Те не го интересуваха. Неговата битка щеше да бъде с техния водач.
Рицарят погледна към двора. Слънчевите лъчи вече пълзяха надолу по стените. Съзря червените отблясъци по върховете на драконовите копия, които всички държаха в ръце, и червените отблясъци по златистата коса на Лорана. Видя, че хората му го гледат, извади меча си и го вдигна високо. Слънцето огря гравираното острие.
