Лунитари, дай ми още един миг“, молеше се той на духа на луната, от която Червените магьосници черпеха магията си. Знаеше, че ще чуе някаква Дума. Дума, която ще го спаси. Само да можеше да я дочака!
Очите на Астинус горяха, докато се взираше в умиращия.
— Последния прекрасен ден — каза хронистът с разтреперан глас — тримата богове ще се съберат: Паладин в своето Сияние, кралица Такхисис в своя Мрак и най-накрая Гилиън, Господар на Неопределеното. В ръцете си всеки от тях ще държи Ключа на Познанието. Те ще ги положат върху големия Олтар заедно с много книги — историята на всяко създание, живяло навремето в Крин. И тогава, най-накрая, светът ще бъде завършен…
Той млъкна ужасен, осъзнавайки какво е казал и направил.
Но очите на Райстлин вече не го виждаха. Зениците му бяха разширени, а златистите ириси сякаш бълваха пламъци.
— Ключът… — прошепна тържествуващо. — Ключът!
Знам го… Знам!
Отслабнал толкова, че едва се движеше, магьосникът бръкна в малката невзрачна кесия, която висеше на пояса му и извади голямото колкото топче драконово кълбо. Стиснал го в треперещата си ръка, той го гледаше с очи, които бързо се замъгляваха.
— Знам кой си ти — прошепна Райстлин с последния си дъх. — Знам кой си и те призовавам! Помогни ми, както го направи в Кулата и в Силванести. Имаме сделка! Спаси ме и ще спасиш себе си!
После магьосникът припадна. Главата му, покрита с рядка бяла коса, се отпусна на пода и необикновените му очи се затвориха. Ръката, която държеше кълбото се отпусна, но пръстите не се разтвориха. Те го стискаха в прегръдка по-силна от смъртта.
Подобно на купчина кокали, увити в кървавочервена роба, Райстлин лежеше неподвижен между листата, които покриваха пода на омагьосаната библиотека.
Астинус дълго гледа тялото, окъпано в ярката пурпурна светлина на двете луни. След това излезе с наведена глава и заключи вратата след себе си с треперещи ръце.
Когато се върна в кабинета си, стоя часове наред, загледан невиждащо в мрака.
Глава 6
Палантас.
— Казвам ти, беше Райстлин!
— А аз ти казвам, че ако ми разкажеш още една история като онези за бесния слон, телепортиращия се пръстен и растенията, които живеят без въздух, ще усуча хупака около врата ти! — яростно отсече Флинт.
— Беше съвсем като Райстлин — промърмори под носа си Таселхоф, докато двамаха вървяха по широките, светли улици на красивия град Палантас.
Кендерът отдавна беше разбрал докъде може да стига с джуджето, а прагът му на дразнене тези дни бе много нисък.
— И да не си посмял да отегчаваш Лорана с безумните си истории — нареди Флинт, разгадал правилно намеренията на Тас. Има си достатъчно проблеми.
— Но…
Джуджето спря и свирепо изгледа кендера изпод рошавите си вежди.
— Обещай ми!
— Добре, добре — въздъхна Тас.
Нямаше да се чувства толкова зле, ако не беше сигурен, че наистина е видял Райстлин. Двамата с джуджето минаваха край стълбите на голямата библиотека на Палантас, когато острите очи на кендера забелязаха група монаси, скупчени около нещо на земята, Флинт спря за миг, за да се възхити на някакъв особено красив елемент от каменната украса на отсрещната сграда, дялана от джуджета, и Тас се възползва от възможността да се промъкне безшумно по стълбите, за да види какво става.
За свое учудване видя човек, който изглеждаше досущ като Райстлин — с металнозлатиста кожа и червена роба. Монасите го вдигнаха, за да го внесат в библиотеката, и когато развълнуваният кендер пресече улицата и повлече мърморещото джудже обратно, групата се беше прибрала.
Таселхоф даже изтича до вратата и затропа по нея, настоявайки да го пуснат вътре. Но Естетът, който отвори, изглеждаше толкова ужасен при мисълта кендер да влезе в голямата библиотека, че джуджето издърпа набързо Тас, преди монахът да си отвори устата.
Тъй като обещанията бяха нещо мъгляво за кендерите, той реши все пак да каже на Лорана, но като си спомни колко зле изглеждаше напоследък — от мъка, тревоги и липса на сън, — реши, че Флинт може би има право. Ако беше Райстлин, сигурно е дошъл по някоя своя тайна работа и нямаше да им благодари, ако му се натрапят неканени. И все пак…
Тас въздъхна и продължи напред, като подритваше камъните и оглеждаше града за пореден път. Палантас определено го заслужаваше. Дори през Епохата на Могъществото, той беше легендарен с красотата и изяществото си. Нямаше друг град в Крин, който да се сравнява с него — поне от човешка гледна точка. Тъй като Палантас беше разположен в кръг, центърът му представляваше главина на колело. Всички важни държавни сгради се намираха тук, а огромните вити стълбища и изящни колони поразяваха със своето великолепие. Осем широки булеварда тръгваха от центъра в главните географски посоки. Павирани с дялани камъни (работа на джуджетата, разбира се), и с дървета от двете страни, чиито листа през цялата година приличаха на златна дантела, те водеха до пристанището на север и към седемте порти на Старата градска стена.
Портите също бяха архитектурни шедьоври, всяка обградена от две симетрични минарета, чиито изящни кули се издигаха на височина около сто метра. Самата стена беше украсена с изящни релефи, които разказваха историята на Палантас през Епохата на Сънищата. Отвъд нея се намираше Новият град. Внимателно планиран, за да съответства на оригиналния проект, той се простираше зад Старата градска стена също кръгообразно и имаше широки булеварди. Около Новия град нямаше стени. Гражданите на Палантас не ги обичаха много, защото пречеха на изгледа и нищо в Стария или Новия град не се строеше вече, без да се съобразява с цялостния архитектурен план отвън и отвътре. Силуетът на Палантас, очертан на фона на вечерния хоризонт, беше приятен за окото като самия град, с едно изключение.
Мислите на Тас бяха грубо прекъснати от удар в гърба. Какво ти става? — сопна се кендерът на джуджето.
— Къде се намираме? — попита то сърдито с ръце на бедрата.
— Ами… — Тас се огледа. — Значи трябва да сме… или може би не сме… — Той студено погледна Флинт. — Как успя да ни загубиш?
— Аз ли?! — избухна джуджето. — Ти водеше! Ти разбираш от карти! Ти си този, който познавал града като собствената си къща!
— Но аз мислех — каза надменно Тас.
— За какво? — изрева Флинт.
— Мислех си за сериозни неща — обиди се кендерът.
— Аз… няма значение — изръмжа джуджето и започна да оглежда улицата в двете посоки. Това, което виждаше никак не му харесваше.
— Наистина изглежда странно — каза весело Тас, сякаш прочете мислите му. — Толкова е пусто, не е като по другите улици на Палантас. — Той с копнеж се загледа в редиците тихи, празни здания. — Чудя се…
— Не! В никакъв случай! Връщаме се по същия път.
— О, я стига! — Тас тръгна по пустата улица. — Ще повървим малко, за да видим какво има тук. Знаеш, че Лорана ни помоли да се огледаме и да проверим укре… укри… как се казваха?
— Укрепленията — промърмори Флинт и неохотно се затътри след него. — Но тук няма укрепления, главчо! Това е центърът. Тя говореше за стените около и вън от града.
— Няма никакви стени около и вън от града — каза тържествуващо Тас. — Поне около Новия град. А ако това е центърът, защо е толкова пуст? Не е зле да разберем.
Флинт изсумтя. Кендерът имаше право. Той поклати глава и се зачуди дали да не полегне някъде на сянка.
