Двамата вървяха мълчаливо няколко минути и навлизаха все по-навътре в сърцето на града. От едната им страна, само няколко улици по-нататък, се издигаше разкошното имение на Лорда на Палантас. Стърчащите му шпилове се виждаха чак оттук. Но пред тях всичко се губеше в сянка.
Тас поглеждаше през прозорците и промушваше глава във входовете на сградите, които подминаваха. Стигнаха До края на улицата, преди кендерът да проговори.
— Знаеш ли, Флинт — каза той притеснено, — всички сгради са празни.
— Изоставени — поправи го джуджето с приглушен глас.
Беше сложило ръка на бойната си брадва, стреснато от пронизителния му глас.
— Има нещо странно в това място — каза кендерът и се доближи до него. — Аз не се боя, но ти…
— Аз, да — прекъсна го Флинт. — Да се махаме оттук.
Тас погледна към високите сгради от двете им страни. Бяха добре поддържани. Очевидно жителите на Палантас толкова се гордееха с града си, че харчеха пари и за поддръжката на празни здания. Имаше магазини и жилища, и то съвсем солидни. Улиците бяха чисти, не се виждаше никакъв боклук, но нямаше никой. „Някога това е бил богаташки квартал, помисли си кендерът. Защо вече не е? Защо всички са заминали?“ От мястото лъхаше нещо злокобно, а малко неща можеха да накарат един кендер да изпита подобно чувство.
— Няма дори плъхове — промърмори Флинт, хвана ръката на Тас и го дръпна. — Видяхме достатъчно.
— О, я стига!
Тас издърпа ръката си, пребори се със странното злокобно чувство и като изпъчи тесните си раменца, отново тръгна по тротоара. Не беше изминал и метър, когато установи, че е сам. Раздразнен, той спря и погледна назад. Джуджето стоеше на тротоара и гледаше намръщено след него.
— Хайде да отидем само до горичката в края на улицата — посочи Тас. — Виж, най-обикновена горичка от най-обикновени дъбове. Сигурно е парк или нещо такова. Можем да обядваме…
— Това място не ми харесва! — заинати се Флинт. — Напомня ми за… Тъмната гора, където Райстлин говореше с призраците.
— Ти си единственият призрак тук — раздразнено отвърна Тас, пренебрегвайки факта, че и на него му напомняше за същото. — Посред бял ден е. В центъра на града сме, в името на Реоркс!
— Тогава защо е толкова студено?
— Зима е! — извика кендерът и размаха ръце, но веднага се смълча и започна да се оглежда, когато думите му злокобно отекнаха из пустите улици. — Идваш ли? — попиха той със силен шепот.
Флинт си пое дълбоко дъх. Стисна намръщен бойната си брадва и с маршова стъпка настигна кендера, като оглеждаше бдително сградите, сякаш всеки момент някое привидение можеше да изскочи от тях.
— Вече не е зима — промърмори джуджето с ъгълчето на устата си, — освен тук.
— Има още седмици до пролетта — възрази Тас, доволен да започне какъвто и да е спор, само за да отвлече вниманието от стомаха си, който се беше свил на бучка.
Но Флинт отказа да спори и те продължиха мълчаливо да вървят по пустата улица, докато стигнаха края на карето. Тук сградите изведнъж свършваха с горичка. Както беше казал Тас, изглеждаше най-обикновена горичка от дъбови дървета, макар че това бяха най-високите дъбове, които бяха виждали през всичките си години на пътешествия из Крин. Но когато я доближиха, почувстваха как смразяващото усещане се засили толкова, че стана по-вледеняващо и от, най-големите студове, които бяха преживели — дори на Ледената стена. Защо беше толкова студено в тази част на града? Слънцето грееше. В небето нямаше нито облаче, но пръстите им бяха безчувствени, изтръпнали от студ. Флинт не можеше да държи дори брадвата си. Зъбите на Тас тракаха, изобщо не усещаше острите си уши и се тресеше силно.
— Д-д-да с-се махаме от-тук — запелтечи джуджето през посинелите си устни.
— П-просто стоим в с-сянката на сграда. — Тас за малко щеше да си прехапе езика. — К-когато из- злезем на с-слънце, ще с-се стоплим.
— Н-нито един от огньовете на К-крин н-няма да ни топли — отсече Флинт ядосано, докато тропаше по земята, за да възстанови кръвообращението в краката си.
— С-само още н-няколко м-метра. — Тас продължаваше да върви решително напред, въпреки че коленете му трепереха от студ. Но Флинт не му отговори. Той се обърна и видя, че джуджето не можеше да помръдне.
„Трябва да се върна“, каза си Тас, но не можеше. Любопитството, което беше основна причина за намаляване броя на кендерите в Крин, го тласкаше напред.
Когато стигна края на дъбовата горичка, сърцето му едва не спря. Обичайно кендерите са имунизирани срещу страх, затова бе успял да стигне дотук. Но сега се почувства жертвана най-безпричинния ужас, който беше преживявал някога. Онова, което го предизвикваше, се намираше именно в горичката.
„Това са обикновени дървета, каза си Тас, треперейки. Разговарях с призраци в Тъмната гора. Бих се срещу три или четири дракона. Бях затворник в замъка на магьосник. Видях демон да излиза от ада. Това е просто горичка.“
Бавно, говорейки си сам, той вървеше между дъбовете. Не стигна много далеч, не премина дори редицата дървета, която очертаваше периметъра на гората, когато се обърна и хукна назад.
Като го видя да бяга, Флинт разбра, че всичко е свършено — нещо ужасно щеше да изскочи от горичката. Джуджето толкова бързо се завъртя, че преплете крака и се затъркаля по паважа. Тас изтича до него, хвана го за пояса и го изправи. После двамата хукнаха бясно по улицата, Флинт бягаше, сякаш от това зависеше живота му. Струваше му се, че чува гигантски стъпки да трополят зад него и не смееше да се обърне. Представата за олигавено чудовище със зинала паст го преследваше и сърцето му едва не се пръсна. Най-после стигнаха края на улицата.
Беше топло. Слънцето грееше.
От оживените съседни улици се носеха гласове на хора. Флинт спря изтощен и задъхан. Той погледна уплашено назад, но с изненада видя, че улицата е съвсем пуста.
— Какво имаше там? — попита, когато успя да надвика бученето на сърцето си.
Лицето на кендера беше бледо като смъртта.
— Една к-кула.
Очите на Флинт се разшириха от изненада.
— Кула? Тичах толкова дълго, за малко не се пребих, а сега научавам, че съм бягал от някаква кула! Предполагам — рошавите му вежди заплашително се събраха, — че не те е преследвала?
— Н-не. Просто си стоеше. Но беше най-ужасното нещо, което съм виждал в живота си — призна тържествено кендерът и сви рамене.
— Трябва да е била Кулата на Висшата магия — каза Лордът на Палантас същата вечер, когато седяха в Залата с Картите в красивия дворец на хълма с изглед към града. — Нищо чудно, че малкият ти приятел е побягнал. По-скоро се учудвам, че е стигнал чак до дъбовата гора Шоикан.
— Той е кендер — отвърна Лорана усмихната.
— Е, това обяснява всичко. Ето нещо, за което не съм се сещал — да наема кендери да вършат работата около кулата. Плащаме невероятни пари, за да накараме хората да влязат веднъж годишно в онези здания и да ги поддържат. Но от друга страна — ентусиазмът му се изпари, — предполагам, че на съгражданите ми никак няма да им е приятно да гледат толкова много кендери в града.
Амотус, Лорд на Палантас, се разхождаше по полирания мраморен под, облечен в церемониалната си роба, с ръце зад гърба. Лорана вървеше до него, като се опитваше да не се спъва в дългата си, богато набрана рокля, която беше облякла по настояване на палантианците. Те бяха много деликатни като й я подариха, но тя знаеше, че се ужасяват, когато гледат принцеса от Куалинести да се разхожда в окървавена и нащърбена от битките броня. Лорана нямаше избор, освен да я приеме. Не можеше да си позволи да ги обиди, защото разчиташе на помощта им. Но се чувстваше гола, крехка и беззащитна без меча и стоманата около тялото си.
Знаеше, че генералите от палантианската армия, временните командири на соламнийските рицари и другите благородници — съветници от Градския сенат — са тези, които я карат да се чувства крехка и беззащитна. С всеки поглед те й напомняха, че за тях тя е жена, която си играе на войник. Да, беше се справила добре, но е време пак да се върне в кухнята.
— Какво представлява Кулата на Висшата Магия? — попита рязко Лорана. След седмица преговори с
