Лорда беше научила, че макар и интелигентен човек, мислите му бродеха в неизвестна посока и само постоянните напътствия можеха да го задържат върху основната тема.
— О, да. Можеш да я видиш през прозореца оттук, ако наистина го искаш — каза той колебливо.
— Бих искала — каза хладно Лорана.
Лорд Амотус сви рамене и я поведе към единствения прозорец, скрит зад дебели пердета. Завесите на останалите бяха вдигнати и разкриваха зашеметяващ изглед към града във всички посоки.
— Да, това е причината да ги държа спуснати — отвърна с въздишка Лордът в отговор на въпроса й. — Много жалко. Според старите архиви някога това е бил най-красивият изглед към града. Но преди Кулата да бъде прокълната…
Лордът дръпна завесите встрани с трепереща ръка и потъмняло от скръб лице. Стресната от силните му емоции, Лорана погледна навън с любопитство и затаи дъх. Слънцето, което потъваше зад заснежените върхове на планините, беше нашарило небето в червено и пурпурно. Ярките цветове проблясваха върху чистите бели сгради на Палантас, а скъпият, прозрачен мрамор, от който бяха построени, отразяваше светлината на умиращия ден. Лорана не беше допускала, че подобна красота може да съществува в света на хората. Тя си съперничеше с любимата й родна Куалинести.
Внезапно очите й бяха привлечени от високата кула, която се открояваше сред блестящото перлено сияние и се издигаше в небето. Въпреки че дворецът беше построен на хълм, върхът му стигаше малко по- ниско от линията на погледа й. Построена от черен мрамор, тя се издигаше в явен контраст с белия мраморен град. Забеляза, че някога минарета са украсявали блестящата й повърхност, но сега бяха разрушени. Тъмни прозорци като празни очни кухини гледаха невиждащо към света. Около кулата имаше ограда, също черна, а до самата порта видя нещо да трепти. За миг помисли, че е огромна птица, заклещена в оградата. Тъкмо щеше да привлече вниманието на Лорда към това, когато той дръпна завесите.
— Съжалявам — извини се Амотус. — Не мога да я понасям. Ужасна е, а като си помисля, че от векове живеем с нея.
— Не е толкова ужасна — каза искрено Лорана. — Изглежда… на място. Градът ви е много красив, но красотата му е толкова студена и съвършена, че понякога не я забелязвам. — Поглеждайки през другите прозорци, тя отново се възхити от изгледа както първия път, когато влезе в Палантас. — Но след като видях това… несъвършенство, красотата изпъква повече в ума ми, ако ме разбирате.
От изумения израз на Лорда й стана ясно, че не разбира. Лорана въздъхна и се загледа в спуснатите завеси със странен копнеж.
— Защо Кулата е била прокълната? — попита тя.
— Било е през… А, ето някой, който може да разкаже историята по-добре от мен — каза Лорд Амотус, поглеждайки с облекчение към отварящата се врата. — Честно казано не е от историите, които обичам.
— Астинус от Библиотеката на Палантас — обяви херолдът.
За учудване на Лорана присъстващите станаха в знак на почит — дори най-известните генерали и благородници. „И всичко това заради един библиотекар?“, помисли тя.
Но после се изуми още повече, като видя как всички генерали и благородници се поклониха, когато историкът влезе.
Лорана също се поклони, от учтивост. Като член на кралското семейство на Куалинести, тя не се кланяше пред никого, освен пред баща си, но когато се изправи и го огледа, внезапно почувства, че това е най-правилната постъпка.
Като видя с каква увереност влезе, тя помисли, че би останал невъзмутим в присъствието на всички кралски особи в Крин, дори пред боговете. Беше на средна възраст, но създаваше усещане за вечна младост. Лицето му изглеждаше като издялано от палантиански мрамор и отначало студените му, безстрастни черти я отблъснаха. После видя очите му, които светеха от живот, сякаш в него гореше огънят на хиляди души.
— Закъсня, Астинус — каза с подчертано уважение Лордът.
Той и генералите му останаха прави, докато историкът седна, дори Рицарите от Соламния го изчакаха. Изпълнена с огромно любопитство, Лорана седна на мястото си до огромната кръгла маса, покрита с карти.
— Имах работа — отвърна Астинус с глас, който сякаш идваше от бездънен кладенец.
— Чух, че се е случило нещо много странно. — Лордът на Палантас се изчерви от неудобство. — Дължа ти извинение. Нямам представа как младежът се е озовал в такова състояние на стълбите ти. Защо не ни каза? Щяхме да преместим тялото без да вдигаме шум…
— Не беше проблем — каза рязко Астинус и погледна Лорана. — Решихме въпросът, както се полага. Свършено е с това.
— А какво стана с… останките? — попита колебливо Лордът. — Знам колко болезнено е било, но има определени здравни изисквания, узаконени от Сената, и искам да се уверя, че всичко е направено както трябва.
— Може би трябва да си вървя — каза Лорана студено и се изправи.
— Какво? Да си отидеш? — Лордът я загледа с недоумение. — Но ти едва дойде…
— Мисля, че разговорът ни разстройва принцесата — забеляза Астинус. — Както знаете, милорд, елфите много уважават живота. Те не обсъждат смъртта по такъв безсърдечен начин.
— О, небеса! — Амотус се изчерви, изправи се и хвана ръката й. — Моля за извинение, скъпа моя. Ужасно е от моя страна. Моля те да ми простиш и да седнеш отново. Донесете вино на принцесата! — Лордът махна с ръка на един слуга, който веднага напълни чашата й.
— Говорехте за Кулите на Висшата магия, когато влязох. Какво знаеш за тях? — попита Астинус и очите му сякаш проникнаха в душата на Лорана.
Потръпвайки под проницателния му поглед, тя отпи глътка вино, съжалявайки, че е заговорила за тях.
— Не е ли по-добре да се заемем с работа? Сигурна съм, че генералите с нетърпение чакат да се върнат при войските си, а аз…
— Какво знаеш за Кулите? — повтори Астинус.
— Аз… Не много — заекна Лорана, чувствайки се като ученичка, изправена пред учителя си. — Имах приятел, всъщност познат, който издържа Изпитанията в Кулата на Висшата Магия в Уейрет, но той е…
— Райстлин от Солас, предполагам — каза спокойно Астинус.
— Да, но как…
— Аз съм историк. Работата ми е да знам. Ще ти разкажа историята на Кулата на Палантас, защото е свързана със съдбата ти. — Без да обръща внимание на стреснатия й израз, той се обърна към един от генералите. — Дръпни онази завеса. Закрива най-хубавия изглед в града, както ми се стори, че отбеляза принцесата преди да вляза… Ето каква е историята на Кулата на Висшата магия в Палантас. Тя започва от онези отдавна отминали дни, известни под името Изгубените Битки. През Епохата на Могъществото Върховният жрец на Ищар започнал да се стряска и от сянката си и дал име на страховете си — Магьосниците. Боял се от тях и от огромната им сила. Не я разбирал, затова тя се превърнала в заплаха за него. Било лесно да настрои населението срещу магьосниците. Макар че всички ги уважавали, никой не им вярвал, най-вече защото позволили в редиците им да влязат представители и на трите основни сили във Вселената — Белите Магове на Доброто, Червените Магове на Неопределеното и Черните магове на Злото. Те, за разлика от Върховния жрец, разбирали, че във Вселената съществува равновесие между тях и ако го нарушиш, ще предизвикаш катастрофа… И така, хората се вдигнали срещу магьосниците. Естествено те се насочили първо към Петте Кули на Висшата Магия, защото в тях била концентрирана силата на Ордена. Именно там младите магове се подлагали на Изпитанието — или поне онези от тях, които се осмелявали, защото изпитите били не само трудни, но и рисковани. Всъщност провалът означавал само едно — смърт.
— Смърт? — повтори невярващо Лорана. — Тогава Райстлин…
— …е рискувал живота си, за да издържи Изпитанията и едва не умрял. Заради смъртното наказание в случай на провал, за Кулите се разпространявали какви ли не злокобни слухове. Напразно магьосниците се опитвали да обяснят, че те са само учебни центрове и всеки млад маг, който рискува живота си, го прави доброволно. В тях държали и книгите със заклинания, ръкописите, магическите си атрибути. Но никой не им
