Тук-там проблясваше сребърно острие на драконово копие.
— Колко са? — попита Флинт и присви очи.
— Десет — отвърна бавно Тас. — Две ята големи дракони. Може би червени, каквито видяхме в Тарсис. Не мога да видя цвета им на фона на зората, но виждам, че имат ездачи Може и Китиара да е там… Олеле! — извика той, осенен от някаква мисъл. — Надявам се този път да говоря с нея. Сигурно е интересно да си Господар… Думите му се изгубиха в шума на камбаните, които биеха от всички кули в града. Малко по-късно Тас видя Лорана да излиза от двореца на Лорда, следвана от самия него и двама генерали. От напрегнатите й рамене Тас прецени, че е бясна. Тя посочи камбаните, очевидно, за да спрат да ги бият, но твърде късно. Хората бяха полудели от ужас. Писъци, хленчене и дрезгави викове се носеха из въздуха. Мрачни спомени за Тарсис изпълниха ума на Тас — хора, стъпкани на улицата, къщи, избухващи в пламъци. Кендерът бавно се обърна.
— Мисля, че не искам да говоря с Китиара — каза тихо той, наблюдавайки как драконите приближават. — Не искам да знам какво е да си Господар, защото сигурно е тъжно, мрачно и ужасно… Чакай… — Тас погледна на изток. Не можеше да повярва на очите си, затова се наведе толкова, че имаше опасност да падне от стената.
— Флинт! — извика той и махна с ръка.
— Какво има? — джуджето отиде при него, хвана го за пояса и рязко го издърпа.
— Като в Пакс Таркас! — бърбореше несвързано кендерът. — Като гробницата на Хума. Както каза Физбан! Те са тук! Те дойдоха!
— Кой дойде, бе? — изрева Флинт.
Като подскачаше нагоре-надолу от възбуда, Тас се обърна и хукна нанякъде. Джуджето остана да фучи на стълбите и да вика:
— Кои са те, бе, малоумнико?
— Лорана! — изкрещя пискливо Тас и гласът му прониза ранния утринен въздух като фалшив тромпет. — Лорана, те дойдоха! Те са тук! Както каза Физбан! Лорана!
Като ругаеше тихичко, Флинт се загледа на изток. После бръкна в джоба на жилетката си, бързо извади чифт очила и като се увери, че никой не го гледа, ги сложи. Сега можеше да различи какво е онова, което му се виждаше като розово сияние, разцепено от острите, тъмни планински върхове. Джуджето въздъхна и очите му се замъглиха от сълзи. То бързо свали очилата от носа си, сложи ги в калъфката и ги пъхна обратно в джобчето. Един поглед му стигаше, за да види как зората докосва крилете на драконите с розовото си сияние и те проблясват като сребро.
— Свалете оръжията, момчета — извика Флинт на мъжете наоколо, като бършеше очите си с една от носните кърпички на кендера. — Слава на Реоркс! Сега имаме шанс! Сега имаме шанс…
Глава 8
Клетвата на драконите.
Когато сребърните дракони се приземиха в покрайнините на великия Палантас, крилете им изпълниха утринното небе с ослепителна светлина. Хората се струпаха по стените, за да разгледат красивите, величествени създания.
Първоначално бяха ужасени от огромните чудовища и искаха да ги прогонят, дори когато Лорана ги увери, че тези дракони не са зли. Най-после самият Астинус излезе от библиотеката си и студено осведоми лорд Амотус, че създанията няма да ги нападнат. Чак тогава гражданите на Палантас колебливо оставиха оръжията си.
Но Лорана вече знаеше, че на Астинус биха повярвали, дори ако им каже, че слънцето ще изгрее в полунощ. Те не вярваха на драконите. Чак когато самата тя излезе през градските порти и прегърна мъжа, слязъл от красивото сребърно създание, хората решиха, че може би в онази детска приказка има нещо вярно.
— Кой е този човек? Кой е довел драконите при нас? Защо ги е довел? — питаха се те, като се блъскаха и побутваха.
Една жена с блестяща сребриста коса също слезе от драконите и Лорана прегърна и нея. А после, за учудване на наблюдателите, Астинус поведе и тримата към библиотеката, където ги посрещнаха Естетите и затвориха голямата врата след тях.
Хората обикаляха отвън и си задаваха въпроси, хвърляйки подозрителни погледи на драконите, застанали пред градските стени. Лорд Амотус свика събрание и градския площад пред двореца му бързо се изпълни.
— Това са сребърни дракони — извика той. — Добри дракони, които се присъединиха към нашата битка срещу лошите, както гласи легендата за Хума. Те бяха доведени в града ни от…
Думите му се изгубиха сред радостните възгласи и празничния камбанен звън. Хората пееха и танцуваха. След неуспешен опит да продължи словото си, Лордът обяви деня за празник и се прибра в двореца си.
Следващите редове са извадка от Хрониките, История на Крин, записана от Астинус от Палантас. Можете да ги намерите под заглавие „Клетвата на драконите“.
„Когато аз, Астинус, пиша тези редове, виждам пред себе си лицето на елфа Гилтанас, по-малкият син на Солостаран, Говорителя на Слънцата, господар на Куалинести. Той много прилича на сестра си Лорана не само защото са роднини. И двамата имат деликатните черти и неостаряващото излъчване на елфите, но са различни от тях. По лицата им се чете тъга, която не можеш да видиш при останалите от тяхната раса. Но се боя, че преди тази война свърши, много елфи ще изглеждат по същия начин. И може би това не е лошо, защото те най-накрая ще осъзнаят, че са част от този свят, а не стоят над него.
От едната страна на Гилтанас седи сестра му. От другата — едно от най-красивите създания, които съм виждал в Крин, но не може да ме заблуди с магията си. Тя не е била раждана от жена, а е сестра на Сребърния Дракон, който бил любима на Хума, Соламнийския рицар. Но за разлика от него, този смъртен, Гилтанас, не може да приеме съдбата си. Той я гледа… тя го гледа. Но вместо любов в него тлее гняв, който бавно отравя душите им.
Силвара говори. Гласът й е сладък и музикален. Пламъкът на свещта се отразява в прекрасната й сребриста коса, в дълбоките й тъмносини очи.
— След като дарих Терос Айрънфелд със способността да кове драконови копия в сърцето на Монумента на Сребърния Дракон — казва тя, — прекарах много време с приятелите ни, преди да занесат копията на Съвета на Уайтстоун. Разведох ги из Монумента, показах им картините от Драконовата война, където добрите дракони — сребърни, златни и бронзови — се бият с лошите. «Къде е твоят народ? — питаха ме спътниците ми. — Къде са добрите дракони? Защо не ни помагат, когато имаме нужда от тях?» Удържах на въпросите им колкото можах…
Силвара млъква и поглежда Гилтанас с очи, които отразяват сърцето й. Той не отвръща на погледа й, а се взира в пода. Тя въздъхва и продължава разказа си:
— Накрая не можах да удържа на натиска и им казах за Клетвата. Когато Такхисис, Кралицата на Мрака, и нейните зли дракони били прогонени, добрите дракони напуснали страната, за да запазят равновесието между злото и доброто. Върнахме се към вечния си сън и щяхме да си останем в света на сънищата, но тогава дойде Катаклизмът и Такхисис отново се появи. Тя дълго била планирала как да осъществи завръщането си, ако съдбата й го дари, и беше готова. Преди Паладин да усети присъствието й, Такхисис пробуди злите дракони и им наредят да се промъкнат в тайните подземия на света и да откраднат яйцата на добрите дракони, които спяха без нищо да подозират… Яйцата бяха занесени в град Санктион, където се създаваха драконовите армии, скрити във вулканите, познати като Господарите на Съдбата. Добрите дракони много тъгуваха, когато Паладин ги събуди и им каза какво се е случило. Отидоха при Такхисис, за да разберат цената, която трябва да платят, за да си върнат неродените деца. Тя беше ужасна! Кралицата на Мрака ги накара да се закълнат, че няма да участват във войната, която ще обяви на Крин. Тъй като именно те бяха помогнали за предишното й поражение, искаше да се увери, че този път няма да се намесят.
На това място Силвара ме поглежда умолително, сякаш аз трябва да ги съдя. Поклащам сурово глава. Не е моя работа да съдя когото и да било, аз съм историк. Тя продължава:
— Какво можехме да направим? Такхисис ни каза, че ще убият децата ни както си спят в яйцата, ако не се закълнем. Паладин не можеше да ни помогне. Трябваше да избираме…
Главата на Силвара клюмва, косата скрива лицето й. Чувам как сълзите задушават гласа й. Едва
