седне на стола срещу нея, Лорана го погледна стресната.
— О! — възкликна тя и се изчерви. — Гилтанас, извинявай. Как си? Тревожех се…
— Добре съм — каза рязко елфът. — Толкова съм уморен, но не мога да спя след Санктион. — Той замълча и се взря в картите, които беше разгърнала на писалището. Разсеяно взе едно подострено перо и започна да го глади между пръстите си.
— Какво има, Гилтанас?
Брат й вдигна очи и тъжно се усмихна.
— Прекалено добре ме познаваш. Никога не можех да скрия нещо от теб, дори когато бяхме деца.
— Нещо за татко ли? — изплаши се Лорана. — Чул ли си нещо…
— Не, нищо не знам за нашите хора, освен онова, което ти казах — че са се съюзили с хората и се опитват заедно да изтласкат драконовите армии от Санкрист и островите Ергот.
— Алхана допринесе за това — прошепна Лорана. — Убеди ги, че не могат повече да живеят далеч от света. Дори накара Потиос…
— Разбрах, че го е убедила в много повече от това — каза Гилтанас, без да погледне сестра си и започна да пробива дупки в пергамента с върха на перото.
— Говореше се за женитба — колебливо промърмори Лорана. — Ако е така, сигурна съм, че ще е брак по сметка, за да се обединят хората ни. Не мога да си представя, че Потиос може да обича някого, дори жена, красива като Алхана. Колкото до нея…
— Сърцето й е заровено във Високата Кула на Клерикалите при Стърм — въздъхна брат й.
— Откъде знаеш? — погледна го изненадана Лорана.
— Бяха заедно в Тарсис. Видях лицата им. Знаех и за Звездата. Тъй като Стърм явно искаше да го запази в тайна, не го издадох. Беше добър човек. — Гилтанас се замисли и добави: — Гордея се, че го познавах, а никога не съм мислил, че ще кажа подобно нещо за човек.
Лорана преглътна и избърса очите си.
— Да — прошепна тя задавено, — но не си дошъл да ми кажеш това.
— Не — съгласи се Гилтанас, — макар че е свързано с него. — За момент остана мълчалив сякаш се опитваше да вземе решение, после си пое дъх и продължи: — Лорана, в Санктион се случи нещо, което не казах на Астинус. Няма да го кажа на никой освен на теб, ако поискаш…
— Защо на мен? — попита Лорана и пребледня. Ръката й се разтрепери и тя остави перото.
Гилтанас сякаш не я чу, загледан втренчено в картата.
— От Санктион — трябваше да се върнем в двореца на лорд Ариакас. Не мога да ти кажа повече, защото ще издам онази, която неколкократно ни помогна и рискува живота си, за да спаси колкото се може повече от своите хора. Нощта, когато се криехме там и чакахме да се измъкнем, подслушахме разговор между лорд Ариакас и един от Господарите му. Беше жена. — Гилтанас едва сега я погледна. — Казваше се Китиара.
Лорана не каза нищо, но лицето й стана мъртвешко бледо, а очите — големи и тъмни на светлината на лампата.
Брат й въздъхна, наведе се към нея и сложи ръка върху нейната. Беше студена като на труп и Гилтанас осъзна, че тя вече знае какво ще каже.
— Спомних си какво сподели с мен преди да напуснем Куалинести — че това е жената, която Танис обича, сестра на Карамон и Райстлин. Разпознах я по това, което разказваха братята й за нея, но бих я познал винаги — тя и Райстлин много си приличат. — Гилтанас замълча, чудейки се дали трябва да продължи. Лорана седеше напълно неподвижна, а лицето й напомняше ледена маска.
— Прости ми, че ти причинявам болка, но трябва да знаеш. — Той преглътна мъчително. — Китиара се подиграваше на Танис и каза… — Гилтанас се изчерви.
— Не, не мога да повторя думите й, но те са любовници.
Тя ясно го подчерта. Дори поиска разрешението на Ариакас да го повиши в ранг на генерал в Драконовата армия в замяна на информацията, която той щял да й даде. Нещо, свързано с Мъжа със Зеления камък…
— Млъкни! — прошепна сестра му.
— Съжалявам, Лорана! — Гилтанас стисна ръката й. — Знам колко много го обичаш. Сега разбирам какво е да обичаш някого толкова силно. — Той затвори очи и сведе глава. — И разбирам какво е някой да предаде любовта ти…
— Остави ме, Гилтанас — прошепна Лорана.
Той погали ръката й с мълчаливо съчувствие, стана и тихо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.
Лорана дълго седя без да помръдне. После, стиснала твърдо устни, взе перото и продължи да пише оттам, където беше спряла преди да влезе брат й.
Глава 9
Победа.
— Нека ти помогна — предложи услужливо Тас.
— Аз… не! Чакай! — изкрещя Флинт, но твърде късно.
Енергичният кендер вече бе сграбчил ботуша му, повдигна го и джуджето удари главата си в мускулестото тяло на младия дракон. Като размахаше диво ръце, то го сграбчи за врата и увисна на него, полюшвайки се във въздуха като торба, окачена на пирон.
— Какво правиш? — попита Тас, загледан в него. — Не е време за игра. Хайде, опитвам се да ти помогна…
— Престани! Пусни ме! — изрева Флинт и изрита ръцете му. — Дръпни се ти казвам!
— Тогава се оправяй сам — Тас обидено отстъпи. Запъхтяно и зачервено, джуджето скочи на земята.
— Ще се кача и сам, когато му дойде времето! — каза то, гледайки гневно кендера. — Не ти искам помощта!
— По-добре да побързаш! — извика Тас, размахал ръце, — защото останалите вече ги яхнаха.
Джуджето хвърли поглед към бронзовия дракон и упорито скръсти ръце.
— Трябва да си помисля!
— Хайде, Флинт! — замоли го Тас. — Само отлагаш. Искам да летя! Моля те, побързай! — Лицето му внезапно засия. — Е, мога да го направя и сам!
— Нищо подобно! — изрева джуджето. — Лорана каза, че единственият начин да летиш е с мен!
— Тогава се качвай — изкрещя пронизително кендерът, — преди войната да е свършила! Ще стана дядо, докато мръднеш оттам!
— Ти — дядо? — измърмори Флинт, поглеждайки дракона, който го наблюдаваше доста неприязнено, или поне така му се струваше. — Денят, когато станеш дядо, аз ще си обръсна брадата.
Кхирсах, драконът, ги гледаше с изумление. Беше един от първите, откликнал на Призива, отправен към бронзовите и сребърните, златните и медни дракони. Огънят на битката гореше в сърцето му. Но тъй като беше млад, уважаваше и почиташе по-възрастните. Макар и доста по-стар на години от джуджето, Кхирсах смяташе, че Флинт е водил дълъг и изпълнен със събития живот, заслужаващ уважение. „Но, помисли си той с въздишка, кендерът е прав. Ако не направя нещо, ще пропуснем битката.“
— Извини ме, уважаеми сир — обърна се той към Флинт като използва обръщение, изразяващо голяма почит между Джуджетата, — мога ли да ви помогна?
Стреснат, Флинт се обърна, за да види кой говори.
— Благородни и уважаеми сир — повтори Кхирсах на езика на джуджетата и сведе голямата си глава.
Флинт бързо отстъпи, препъна се в Таселхоф и го събори на земята.
Драконът протегна глава, захапа лекичко кожения елек на кендера с огромните си зъби и го вдигна като новородено котенце.
— Аз… аз не знам — заекна Флинт, объркан и почервенял от удоволствие, че драконът се обръща към него по този начин. — Някои могат… а други не. — Възвърнал достойнството си, той реши да не показва страха си. — Правил съм го много пъти. Да яздя дракон не е нещо ново за мен. Просто, просто аз…
