нямаме подходящи командири — според Устава в командването трябва да има представител и на трите ордена.“
Лорана чуваше тихото звънене на доспехите и тракането на щитовете, когато присъстващите рицари се раздвижиха неловко. Те бяха временни предводители, докато въпросът с командването бъде решен. Тя затвори очи и въздъхна. „Моля те, Гюнтар, дано изборът ти е мъдър. Толкова хора умряха заради политически игрички. Сложи край на това!“ — помисли си тя.
— „Затова назначавам за командир на Рицарите от Соламния Лораланталаса от кралската династия Куалинести…“ — Лордът млъкна, чудейки се дали е прочел вярно написаното.
Очите на Лорана се разшириха от изненада и тя го зяпна с открито недоверие. Но рицарите бяха по- изненадани от нея.
Лорд Амотус се вгледа в свитъка и препрочете изречението. После, като чу нетърпеливото мърморене на Астинус, бързо продължи:
— „… която е най-опитният боец в тази област за момента и единствена знае как да използва драконовите копия. Потвърждавам валидността на този Указ с моя печат. Гюнтар Ут Уистан, Велик майстор на Рицарите на Соламния и т.н…“ — Лордът вдигна очи. — Поздравления, скъпа моя, или може би трябва да кажа „генерале“?
Лорана остана неподвижна. За момент си помисли, че ще експлодира от ярост. Видения преминаваха пред очите й — обезглавеният труп на лорд Алфред, Дерек, умиращ в лудостта си, изпълнените с покой безжизнени очи на Стърм, подредените в редица тела на рицарите, които бяха умрели в Кулата…
А сега тя е командир. Една девойка от кралско семейство, която не беше достатъчно стара дори и според елфските стандарти, за да напусне бащината си къща. Разглезено момиченце, избягало от дома си, за да преследва детската си любов. Но тя беше пораснала. Страхът, болката, тежките загуби и голямата скръб я бяха променили и тя се чувстваше по-възрастна от баща си.
Обърна глава и видя сър Маркам и сър Патрик да си разменят погледи. От всички Рицари на Короната, те бяха воювали най-дълго време. Тя знаеше, че са храбри войници и почтени мъже. Бяха се били смело при Кулите на Висшите Клерикали. Защо Гюнтар не бе избрал един от тях както му беше препоръчала?
Сър Патрик се изправи със зачервено лице.
— Не мога да приема това — каза той с плътния си глас. — Разбира се, лейди Лорана е смел воин, но никога не е командвала мъже в битка.
— А ти командвал ли си, млади рицарю? — запита го невъзмутимо Астинус.
— Не, но това е различно. Тя е же…
— Я стига, Патрик! — разсмя се сър Маркам. Той беше безгрижен, непринуден младеж, съвсем различен от суровия и сериозен Патрик. — Космите по гърдите ти не те правят генерал. Спокойно! Това е политика. Според мен Гюнтар е направил мъдър ход.
Лорана се изчерви, защото знаеше, че Гюнтар е направил най-подходящия избор, докато успее да възстанови Рицарството и да наложи себе си твърдо за водач.
— Но такъв прецедент няма! — възрази Патрик, избягвайки погледа на Лорана. — Според Устава жени не се допускат в Рицарството.
— Грешиш — твърдо заяви Астинус. — Има прецедент. В Третата Драконова война една млада жена била приета за Рицар след смъртта на баща си и братята си. Издигнала се До Рицар на Меча и загинала достойно в битка, оплаквана от събратята си.
Никой не проговори. Лорд Амотус изглеждаше напълно объркан и почти се беше смъкнал под масата при забележката на сър Маркам за космите по гърдите. Астинус студено гледаше сър Патрик, а Маркам си играеше с чашата и от време на време поглеждаше към Лорана и се усмихваше. След кратка вътрешна борба сър Патрик седна, ръмжейки.
— За нашия командир! — вдигна чаша сър Маркам.
„Но на какво?, питаше се горчиво Лорана. На жалките останки от Рицарите, изпратени в Палантас? От стотиците оцеляха не повече от петдесет. Победихме, но на каква цена? Едно драконово кълбо е унищожено, Високата Кула на Клерикалите е в руини…“
— Да, Лорана — каза Астинус, — избраха те, за да събереш отломките.
Тя вдигна глава, уплашена от този странен мъж, който изговаряше на глас мислите й.
— Не исках да съм аз — прошепна тя през безчувствените си устни.
— Не вярвам някой от нас да се е молил за война — забеляза язвително историкът, — но война има и сега трябва да направиш всичко, за да я спечелиш. — Той се изправи.
Лордът на Палантас, генералите и рицарите почтително станаха. Лорана остана седнала, вперила поглед в ръцете си. Усещаше, че Астинус я гледа, но упорито отказваше да отвърне на погледа му.
— Трябва ли да тръгваш, Астинус? — попита жално лорд Амотус.
— Твърде дълго, отсъствах, а вие имате много работа, повечето досадна и светска, така че нямате нужда от мен. Вече си имате командир. — Той направи движение с ръка.
— Какво? — попита Лорана, уловила жеста с ъгълчето на очите си. Погледна към него, а после към Лорда на Палантас. — Аз ли? Не говорите сериозно. Аз ще командвам само Рицарите.
— Това те прави командир на армията на град Палантас, ако решим така — каза Лордът. — И щом Астинус те препоръчва…
— Не я препоръчвам — прекъсна го рязко хронистът. — Аз не създавам историята… — Той внезапно млъкна и Лорана с изненада видя как маската се смъкна и лицето му се изпълни със скръб и съжаление. — Искам да кажа, че поне се старая да не я създавам, но понякога дори и аз не успявам… — Астинус въздъхна, после се овладя и лицето му отново се превърна в маска. — Свърших онова, за което бях дошъл, разказах ви за миналото. Това може да се окаже важно за бъдещето ви. — Той се обърна и тръгна към вратата.
— Чакай! — извика Лорана и стана. Пристъпи към него, но се поколеба, когато студените, непроницаеми като каменна стена очи срещнаха нейните. — Ти… ти виждаш какво става още докато то става, нали?
— Така е.
— Тогава можеш да ми кажеш къде са драконовите армии, какво правят…
— Знаеш го така добре, както и аз. — Астинус отново се отправи към вратата.
Лорана се огледа бързо и видя, че Лордът и генералите я наблюдават с интерес. Знаеше, че пак се държи като глезено момиченце, но имаше нужда от отговори! Астинус стоеше пред вратата и чакаше слугите да я отворят. Като хвърли предизвикателен поглед към останалите, Лорана бързо тръгна по полирания мраморен под. Астинус я чу и спря на прага.
— Имам два въпроса — каза тя тихо, когато го доближи.
— Знам, един в главата, другият в сърцето ти. Задай първия.
— Съществуват ли и други драконови кълба?
Астинус помълча известно време и Лорана отново съзря болката в очите му. Недокоснатото му от възрастта лице изведнъж й се стори старо.
— Да — каза той накрая. — Мога да ти кажа, че има още една, но не е в твоите възможности да я използваш или да я намериш. Не мисли за нея.
— Тя беше у Танис — настоя Лорана. — Значи ли това, че я е изгубил? Къде… — Тя се поколеба, защото това беше въпросът в сърцето й — Къде е той?
— Не мисли за него.
— Какво искаш да кажеш? — Лорана изтръпна от ледения му глас.
— Аз не предсказвам бъдещето. Виждам само настоящето, докато се превръща в минало. Наблюдавам го от началото на времето. Виждал съм любов, която със своята жертвоготовност е донесла надежда на света. Виждал съм любов, която се опитва да надвие гордостта и желанието за власт, но не успява. Светът става по-мрачен заради този неуспех, но той е като облак, скрил слънцето. Но слънцето и любовта все още съществуват. И накрая, виждал съм любов, изгубена в мрака. Любов, неразбрана и незаслужена, защото онзи, който обича не познава собственото си сърце.
— Говориш с гатанки — ядоса се Лорана. — Нима? — попита Астинус и се поклони. — Сбогом, Лораланталаса. Моят съвет е да се съсредоточиш върху дълга си. — Историкът излезе през вратата.
Лорана остана загледана след него като си повтаряше думите му: „Любов, изгубена в мрака“. Това гатанка ли беше или тя знаеше отговора, но просто отказваше да го признае пред себе си, както намекваше Астинус? „Оставих Танис във Флотсам, за да ръководи нещата в мое отсъствие.“ Китиара беше казала тези
