Глава 3
Клопката…
Бакарис спа неспокойно в килията си. За разлика от дните, когато се държеше надменно и безочливо, нощите му бяха смущавани от еротични видения за Китиара и кошмари за екзекуцията му от ръцете на соламнийските рицари. Или от ръцете на Господарката. Никога не беше сигурен, когато се събуждаше облян в студена пот, кое от двете се е случило. А когато не можеше да заспи, Бакарис ругаеше Лорана, която бе причината за падението му и непрекъснато обмисляше как ще й отмъсти, стига да му падне в ръцете.
Точно за това си мислеше, блуждаещ между съня и бдението, когато звук от ключ, превъртащ се в ключалката, го накара да скочи на крака. Наближаваше зазоряване, часът, в който се извършваха екзекуциите. Може би идваха за него!
— Кой е? — попита дрезгаво Бакарис.
— Шшшт! — заповяда някакъв глас. — Нищо няма да ти се случи, ако мълчиш и правиш каквото ти се каже.
Стреснат, той отново седна на леглото. Беше разпознал гласа. И как не? Нощ след нощ го беше чувал, докато кроеше отмъщението си. Беше Лорана! Видя и две други дребни фигури, скрити в сенките. Джуджето и кендерът вероятно. Те винаги я придружаваха.
Вратата на килията се отвори и Лорана се промъкна вътре. Беше увита в плътна наметка, а в ръка носеше още една.
— Побързай! — каза студено тя. — Облечи това.
— Не и докато не разбера какво става — възпротиви се Бакарис, въпреки че душата му пееше от радост.
— Ще те разменим за… друг пленник.
Бакарис се намръщи. Не искаше да изглежда нетърпелив.
— Не ти вярвам — заяви той и отново легна. — Това е клопка…
— Не ме интересува дали ми вярваш! — нетърпеливо отсече Лорана. — Ще дойдеш, дори ако трябва да те ударя по главата и да те влача! Няма значение дали си в съзнание, стига да те предам на Кит, щом те иска.
Китиара! Значи това е. Какво ли е намислила? Каква игра играеше? Бакарис се колебаеше. Не се доверяваше на Кит повече, отколкото тя на него. Беше способна да го използва за свои цели, което несъмнено правеше и сега. Но когато погледна бледото, напрегнато лице на Лорана, той разбра, че е готова да осъществи заплахата си. Трябваше да изчака благоприятен момент.
— Изглежда нямам избор — каза накрая.
Лунната светлина се процеждаше през решетките на прозореца и осветяваше лицето му. Беше от седмици в затвора и вече нямаше представа за дните. Когато посегна за наметалото, усети, че студените зелени очи на Лорана са приковани в него, присвити от неприязън.
Бакарис вдигна ръка и почеса наболата си брада. — Извинявай, твоя светлост — каза той саркастично, — но прислужниците ти не сметнаха за необходимо да ми донесат бръснач. Знам как космите по лицето отвращават елфите.
За негова изненада думите му предизвикаха силна реакция. Лицето й пребледня, устните й станаха тебеширенобели и тя се овладя с огромно усилие.
— Тръгвай! — подкани го Лорана със задавен глас.
При звука Флинт влезе в стаята с ръка на бойната си брадва.
— Чу какво каза генералът — изръмжа той. — Тръгвай! Защото мизерният ти труп си струва да бъде разменен за Танис…
— Флинт! — Прекъсна го рязко Лорана.
Внезапно планът на Китиара започна да се изяснява в съзнанието на Бакарис.
— Значи ще ме размените за Танис? — Той се взря внимателно в лицето на Лорана, но реакция не последва. Сякаш говореше за непознат, а не за мъжа, в когото беше влюбена. Опита отново, за да провери теорията си. — Не бих го нарекъл пленник, освен ако не става дума за пленник на любовта, но Кит сигурно се е отегчила от него. Горкичкият, ще ми липсва. Ние много си приличаме…
Сега вече последва реакция. Той видя как челюстите й се стегнаха и раменете потръпнаха под наметката. Лорана рязко се извърна и излезе от килията. Оказа се прав. Брадатият полуелф беше замесен в цялата история. Но как? Знаеше, че е напуснал Кит във Флотсам. Отново ли го е открила или той се е върнал при нея? Не че имаше значение, поне за него, но щеше да използва тази информация за собственото си отмъщение. Като си спомни напрегнатото и непреклонно лице на Лорана, осветено от луната, Бакарис мислено поблагодари за благосклонността на Кралицата на Мрака. Джуджето го изблъска през вратата.
Слънцето още не бе изгряло, но бледорозовата линия на източния хоризонт подсказваше, че зората скоро ще настъпи. Улиците на Каламан бяха тъмни и тихи, градът спеше след денонощния гуляй. Дори стражите се прозяваха на постовете си, някои дори хъркаха. Беше лесно за четирите загърнати фигури да стигнат незабелязано до малката заключена врата в градската стена.
— Сега трябва да изкачим стълбите на стената и после слизаме от другата страна — прошепна Таселхоф, докато ровеше из торбите си, за да намери шперцовете.
— Откъде знаеш? — промърмори Флинт, като се оглеждаше нервно.
— Идвал съм в Каламан, когато бях малък — каза Тас. Откри тънка жица и малките му опитни ръце я промушиха в ключалката. — Родителите ми ме водеха. Винаги влизахме и излизахме оттук.
— Защо не сте използвали портите или щеше да бъде прекалено просто? — изръмжа Флинт.
