— Н-няма, сър — увери го Тас с разширени очи.
Доволен, Бакарис изгледа треперещия кендер, след което заблъска Лорана към входа на пещерата.
Заслепена от сълзи, тя се запрепъва напред. За да й напомни, че е в капан, той отново изви ръката й. Болката беше ужасна, но нямаше начин да се освободи от хватката му. Като се ругаеше за глупостта си, Лорана опита да се пребори със страха си и да мисли трезво. Беше трудно, защото ръката я болеше, а миризмата му на човек й напомняше за Танис.
Сякаш отгатнал мислите й, Бакарис я привлече към себе си и потърка брадясалото си лице в бузата й.
— Ти ще бъдеш поредната жена, която сме споделяли с Полуелфа — прошепна дрезгаво, но изведнъж изкрещя от болка.
За част от секундата хватката му се затегна почти непоносимо, после ръката му се отпусна и падна. Лорана се отскубна и се обърна към него. Кръв се стичаше между пръстите му, притиснати към раната, от която стърчеше малкият нож на Таселхоф. Мъжът извади камата си и замахна към дръзкия кендер.
Нещо прещраква в Лорана и освободи див гняв и омраза, каквито не знаеше, че се крият у нея. Без да се страхува повече, без да я е грижа дали ще оживее, или не тя имаше само една цел — да убие този мъж.
Със свиреп вик тя се хвърли върху него и го събори на земята. Бакарис изрева, но остана неподвижен. Лорана отчаяно започна да търси камата му, но когато осъзна, че той не помръдва, бавно се изправи на крака. Няколко секунди не виждаше нищо от червената пелена, която замъгляваше очите й, а когато тя изчезна, осъзна, че мъжът е мъртъв. Очите му, втренчени в небето, изразяваха огромна изненада. Ръката му още стискаше камата, която беше забил в корема си.
— Какво стана? — прошепна Лорана, трепереща от гняв и отвращение.
— Ти го събори и той падна върху ножа си — обясни спокойно Тас.
— А преди това?
— О, аз го намушках. — Кендерът извади ножа си от Ребрата на мъжа и го погледна гордо. — А Карамон казваше, че нямало да ми свърши работа, освен ако не срещна някой войнствен заек. Чакай само да му разкажа!… Знаеш ли, Лорана — продължи той някак тъжно, — всички подценяват кендерите. Бакарис трябваше да претърси торбите ми. Обаче това с припадъка беше много хитро. Ти наистина ли…
— Как е Флинт? — прекъсна го тя, защото не искаше да си спомня тези ужасяващи мигове. Без да осъзнава напълно какво прави или защо го прави, свали наметката си и я хвърли върху брадясалото лице.
— Ще се оправи — успокои я Тас, гледайки джуджето, което стенеше и разтърсваше глава. — Ами змейовете? Няма ли да ни нападнат?
— Не знам. — Лорана погледна животните. Те се озъртаха напрегнато, чудейки се какво е станало с господаря им. — Чувала съм, че не са много умни и обикновено не действат самостоятелно. Може би, ако не правим резки движения, ще избягаме в гората преди да разберат какво се е случило. Помогни на Флинт.
— Хайде, приятелю — подкани го Тас, докато го теглеше. — Трябва да…
Гласът му се изгуби от див писък, който изразяваше такъв ужас, че косата му настръхна. Той вдигна поглед и видя Лорана да се взира в някаква фигура, която очевидно се беше появила от пещерата. При вида й Таселхоф почувства ужас да обхваща цялото му тяло. Сърцето му заби като полудяло, ръцете му се вледениха. Не можеше да си поеме дъх.
— Флинт! — успя да промълви той, преди гърлото му да се свие окончателно.
Доловило в гласа му нотка, която досега не беше чувало, джуджето с мъка се изправи.
— Какво…
Тас успя само да кимне.
Флинт фокусира замъгления си поглед в посоката, която сочеше кендерът.
— В името на Реоркс! — промълви джуджето с пресекващ глас. — Какво е това?
Фигурата се движеше право към Лорана, която стоеше като омагьосана не можеше да направи нищо, освен да се взира в нея. Облечена в древна броня, фигурата приличаше на соламнийски рицар, но доспехите му бяха почернели, сякаш обгорени от огън, а някаква оранжева светлинасияеше изпод шлема му, който сякаш обгръщаше празно пространство.
Фигурата протегна ръка и Флинт се задави от ужас. Рицарят изобщо не докосна Лорана, но тя изкрещя от болка и се свлече на колене пред призрачното видение. Главата й клюмна и тя падна безчувствена от смразяващото докосване. Рицарят се наведе и я вдигна на ръце.
Тас се раздвижи, но фигурата го изгледа със странния си поглед и кендерът застина, втренчен в оранжевите пламъци в очите на създанието. Нито той, нито Флинт можеха да отместят поглед от него, макар ужасът им да беше толкова силен, че джуджето се уплаши да не изгуби разсъдъка си. Само любовта и загрижеността му за Лорана го караха да остане в съзнание. То непрекъснато си повтаряше, че трябва да направи нещо и да я спаси, но не можеше да принуди треперещото си тяло да му се подчини. Огненият поглед на рицаря обходи и двамата.
— Върнете се в Каламан — каза той с кънтящ глас — и им кажете, че сме пленили вашия генерал. Черната Дама ще пристигне утре на обяд, за да уточните условията, при които ще се предадете.
Рицарят се обърна и прескочи тялото на Бакарис. Блестящата му броня премина през трупа, сякаш той не съществуваше и фигурата му се стопи в плътните сенки на гората.
С тръгването му магията изчезна. Тас започна да трепери неконтролируемо, а Флинт с мъка се изправи на крака.
— Тръгвам след него — промърмори джуджето, макар Ръцете му да трепереха толкова силно, че едва успя да вдигне шлема си от калта.
— Н-не — заекна Таселхоф, загледан след рицаря с напрегнато, побеляло лице. — Каквото и да е това създание, не можем да го победим. Аз-з се уплаших, Флинт! — Кендерът нещастно поклати глава. — С- съжалявам, но не мога да се изправя срещу… срещу това нещо отново. Трябва да се върнем в Каламан. Може би ще намерим помощ.
Тас затича през гората. За миг Флинт остана загледан нерешително след Лорана. После лицето му се изкриви в агония.
— Прав е. И аз не мога да тръгна след онова същество. Каквото и да беше, явно не е от този свят.
Флинт се обърна и зърна Бакарис, който лежеше под наметката на Лорана. Остра болка сви сърцето на му. Внезапно си каза с твърда убеденост:
— Той лъжеше за Танис. Китиара — също. Той не е с нея, сигурен съм! Не знам къде е, но някой ден ще трябва да се изправя срещу него и да му кажа… че съм го предал. Той ми поръча да я пазя, а аз се провалих. — Флинт затвори очи, въздъхна и слепешката се запрепъва след кендера, като потриваше лявата си ръка. — Как ще му кажа? — изстена той. — Как?
Глава 4
Спокойна интерлюдия.
— Хайде — каза Танис и погледна мъжа, който спокойно седеше пред него, — искам да знам. Ти нарочно ни вкара във водовъртежа. Защо? Знаеше ли, че това място съществува? Къде се намираме? Къде са другите?
Берем седеше пред него на дървен стол, богато украсен с дърворезба, включваща фигури на птици и животни — стил, много разпространен сред елфите. Всъщност той силно напомни на Танис за трона на Лорак в кралство Силванести. Но тази прилика не го успокои и Берем примигна под яростния му поглед. Ръцете му, които изглеждаха твърде млади за тяло на средна възраст, се вкопчиха във вехтите му панталони и той нервно се заозърта.
— Проклятие! Отговори ми! — изрева полуелфът и се хвърли се към Берем. Сграбчи ризата му, вдигна го от стола и силните му ръце се насочиха към гърлото му.
— Танис! — Златна Луна бързо се изправи и сложи ръка на рамото му, но той беше побеснял. Лицето му беше изкривено от страх и гняв. Тя отчаяно се вкопчи в ръцете му, които стискаха Берем и извика на Речен вятър да й помогне.
