— Добре — каза той. — Къде отиваме сега?
— На онзи рид се вижда светлина — посочи Райстлин.
Черната роба блестеше и ръката му изпъкваше на фона на нощното небе, бледа като оголена кост.
Всички се обърнаха натам, дори драконяните. Далеч сред голата равнина видяха тъмната сянка на хълм, издигащ се от обляната в лунна светлина пустош. На върха му блестеше чиста бяла светлина, ярка като звезда.
— Някой ви чака там — каза магьосникът.
— Кой? Танис ли? — нетърпеливо попита Карамон. Райстлин погледна Тас, който не можеше да откъсне поглед от светлината.
— Физбан — прошепна кендерът.
— Да — кимна Райстлин. — А сега трябва да тръгвам.
— Какво? — заекна Карамон. — Ела с мен… с нас… трябва да дойдеш! Да видиш Физбан…
— Срещата между нас няма да е приятна — поклати глава магьосникът и черната роба се развя около него.
— Ами те? — Карамон посочи драконяните. Райстлин с въздишка се обърна към тях, вдигна ръка и изговори няколко странни думи. Те отстъпиха и лицата им се разкривиха от страх и ужас. Светкавица изскочи от пръстите му и крещейки в агония, драконяните избухнаха в пламъци и се загърчиха на земята. Когато смъртта ги покоси, телата им се превърнаха в камък.
— Не беше нужно да го правиш, Райст — обади се Тика с треперещ глас. — Те нямаше да ни нападнат.
— Войната свърши — добави сурово Карамон.
— Нима? — саркастично попита магьосникът и извади черна торбичка от един от многобройните си джобове. — Заради такива сантиментални бръщолевения войните продължават. Тези създания не са от Крия. Създадени са посредством най-черния от всички ритуали. Знам го, защото присъствах на него. Те нямаше да ви оставят на мира. — Той изтъни гласа си, имитирайки Тика.
Карамон се изчерви. Опита се да каже нещо, но замълча като видя, че брат му е потънал в магията си.
Райстлин вдигна драконовото кълбо, затвори очи и започна да припява тихичко. Цветовете в кристала избухнаха и той заблестя с ярка, силна светлина.
Магьосникът отвори очи и огледа небето. След малко луните и звездите се скриха зад гигантска сянка. Тика отстъпи в ужас. Карамон успокояващо я прегърна, макар и неговото тяло да трепереше.
— Дракон! — извика Тас със страхопочитание. — Колко е огромен! Никога не съм виждал толкова голям… или съм виждал? Струва ми се познат.
— Виждал си — каза хладно Райстлин и прибра потъмнялото кълбо в черната торбичка. — В съня. Това е Сиан Кървавото проклятие, драконът, който измъчваше нещастния Лорак, Краля на елфите.
— Защо е тук? — ахна Карамон.
— Дойде по моя заповед, за да ме отведе у дома. Драконът кръжеше все по-ниско и огромните му криле разпръскваха смразяващия мрак. Дори Тас (макар после да отричаше) се вкопчи треперещ в Карамон, когато чудовището кацна на земята.
Сиан се взря с омраза в жалката група хора, скупчени заедно. После, подчинен от воля по-силна от неговата, отмести поглед, изпълнен с гняв и негодувание към черния магьосник.
Райстлин му даде сигнал и драконът отпусна огромната си глава на пясъка. Подпирайки се уморено на Жезъла на Магиус, Райст отиде до него и се покатери по змиевидната шия.
Карамон погледна дракона, борейки се със страха, който го заливаше. Тика и Тас се бяха вкопчили в него и трепереха от ужас. С дрезгав вик той ги избута и затича към чудовището.
— Чакай! Райстлин! — извика дрезгаво Карамон. — Ще дойда с теб!
Сиан вдигна главата си тревожно и изгледа човека с пламтящ поглед.
— Нима? — попита тихичко брат му и сложи успокояващо ръка на шията на дракона. — Ще дойдеш ли с мен в мрака?
Карамон се поколеба, устните му пресъхнаха, страх сграбчи гърлото му. Тъй като не можеше да говори, кимна два пъти, прехапвайки устни в агония, защото чуваше зад себе си плача на Тика.
— Райстлин го погледна втренчено. Очите му приличаха на златистиезера сред дълбокия мрак.
— Искрено вярвам, че би го направил — каза по-скоро на себе си. Един миг остана замислен, после решително поклати глава. — Не, братко, не можеш да ме последваш там, където отивам. Колкото и да си силен, това ще причини смъртта ти. Най-после сме такива, каквито са ни създали боговете — две отделни личности — и тук пътищата ни се разделят. Трябва да се научиш да следваш своя път. — За миг сянка от усмивка премина по лицето му, осветено от жезъла — Да бъдеш с онези, които искат да вървят с теб. Сбогом, братко.
По заповед на господаря си Сиан разпери криле и се издигна във въздуха. Блясъкът на жезъла приличаше на дребна звездичка сред дълбокия мрак на драконовите криле. След малко примигна и тъмнината го погълна.
— Онези, които чакаш, идват — каза меко старецът. Танис вдигна глава.
В светлината на огъни се появиха трима души — огромен воин, облечен в броня от драконови люспи, който държеше за ръка къдрокоса млада жена, а след тях, препъвайки се от умора, се влачеше кендер.
— Карамон! — Танис скочи на крака.
Воинът вдигна глава и лицето му просветна. Той разтвори ръце и го притисна до гърдите си с ридание. Тика, която стоеше встрани, наблюдаваше срещата на двамата приятели със сълзи в очите. След това видя някакво раздвижване край огъня.
— Лорана? — понита тя колебливо.
Елфата пристъпи в светлината на огъня и златистата й коса пламна като слънце. Макар облечена в окървавена и очукана броня, тя се държеше като принцесата, която Тика беше срещнала в Куалинести преди толкова месеци.
Червенокосото момиче притеснено докосна мръсната си коса, слепнала от кръв. Бялата й блуза висеше на парцали и само твърде голямата й броня я придържаше да не се разпадне. Грозни белези набраздяваха хубавите й крака Лорана се приближи и двете се прегърнаха. Лорана се приближи и двете се прегърнаха.
Останал сам, кендерът прикова очи в стареца застанал на границата между светлината на огъня и мрака. До него спеше огромен златен дракон, изтегнат на земята и хълбоците му се издигаха в ритъм с хъркането. Старецът направи знак на Тас да се приближи.
Кендерът въздъхна дълбоко и влачейки крака, застана пред него.
— Как е името ми? — попита го старецът и посегна към немирния му кичур.
— Не е Физбан — каза нещастно Тас без да го поглежда. Старецът се усмихна и го погали по главата. После го привлече към себе си, но кендерът се отдръпна и малкото му телце се скова.
— Досега беше.
— А сега?
— Имам много имена. Между елфите съм познат като Е’ли. Джуджетата ме наричат Тхак. Хората говорят за мен като за Небесното острие. Но винаги съм обичал най-много името, което ми дадоха Рицарите на Соламния — драконът Паладин.
— Знаех си! — изстена Тас и се хвърли на земята. — Ти си бог! Изгубих всички! Всички! — и той горчиво заплака.
Старецът го погледа с обич и очите му се напълниха със сълзи. Той ги изтри със съсухрената си ръка, коленичи до кендера и успокояващо го прегърна.
— Слушай, момчето ми — каза той, сложи пръст под брадичката на Тас и повдигна лицето му към небето, — виждащо ли онази червена звезда, която свети над нас? Знаеш ли на кой бог е посветена?
— Реоркс — промълви Тас, като преглъщаше сълзите си.
— Тя е червена като огньовете на ковачницата му — каза старецът, загледан в нея. — Червена е като искрите, които излитат от чука му, докато кове нажежения свят върху наковалнята си. До ковачницата има изключително красиво дърво, каквото никой смъртен не е виждал. Под него седи едно прегърбено старо джудже и си почива след тежкия труд. До него има кана студен ейл, а огънят от ковачницата грее костите
