Дракони на пролетната зора

Мъжът вървеше бързо по тъмните улици, подпирайки се на жезъл, украсен с кристална топка, стисната в златна драконова лапа. Кристалът беше тъмен. Нямаше нужда от светлина, за да вижда пътя си. Знаеше къде отива. Беше изминавал този път в ума си столетия наред. Черната роба леко шумолеше около глезените му, докато вървеше, а златистите очи, светещи изпод черната качулка сякаш бяха единствените искри светлина в спящия град.

Той не спря, когато стигна центъра. Дори не погледна изоставените сгради, чиито тъмни прозорци изглеждаха като очни кухини на череп. Стъпките му не се разколебаха, когато тръгна между студените сенки на високите дъбови дървета, макар те да плашеха дори кендери. Безплътните бдителни ръце, които се протягаха към него, паднаха в праха под краката му и той ги прегази без да се замисля.

Пред него изникна висока кула, черна на фона на небето, като прозорец, издълбан в мрака. Тук мъжът спря, застана пред вратите и погледна кулата. Очите му попиваха всичко и мълчаливо се възхищаваха на срутените кули и полирания мрамор, който блестеше в студената, пронизваща светлина на звездите. След това доволно кимна с глава.

Златистите очи се обърнаха към портите на Кулата и към ужасяващата роба, която се развяваше от тях. Никой смъртен не би могъл да застане пред тези ужасни врати без да полудее от безименен ужас. Никой смъртен не би могъл да премине невредим през дъбовете-пазачи.

Но Райстлин беше там. Стоеше спокоен, не изпитваше страх. Вдигна тънката си ръка, хвана разкъсаната черна роба, още изцапана с кръвта на онзи, който я беше носил, и я свали от вратите.

В същия миг пронизващ гневен писък прозвуча от дъното Бездната. Беше толкова силен и страховит, че всички граждани на Палантас се пробудиха треперещи и се свиха в леглата парализирани от страх, очаквайки края на света. Пазачите на градските стени не можеха да помръднат нито ръка, нито крак. Затворили очи, те се спотайваха в сенките, очаквайки смъртта.

Писъкът отново прозвуча и едно призрачно лице, изкривено от гняв, заплува във влажния въздух.

Райстлин не помръдна.

Лицето обещаваше безкрайни мъчения в ада, където щеше да бъде отведен заради глупостта си да се опълчи срещу проклятието на Кулата. Костелива ръка докосна сърцето му, но внезапно спря.

— Знайте — каза спокойно Райстлин, гледайки Кулата, и повиши глас, за да бъде чут от онези вътре, — че аз съм господарят на миналото и настоящето. Идването ми беше предсказано. За мен вратите ще се отворят.

Ръката се отдръпна и с бавен подканващ жест се отдалечи в мрака. Вратите се отвориха на безшумните си панти. Райстлин премина през тях без да погледне към ръката или бледото видение, което се кланяше почтително. Когато влезе, всички черни и безформени, мрачни и сенчести създания, които обитаваха Кулата му се поклониха в знак на почит. Той спря и се огледа. — У дома съм.

Покой се спусна отново над Палантас.

Било е сън, шепнеха хората. И като се обърнаха в леглата си, те отново потънаха в съня, благословен от тъмнината, която носи покой преди зората.

СБОГУВАНЕТО НА РАЙСТЛИН

О, Каралите, боговете заблудиха ни
с лишения и дарове — и всички ние
невинни жертви сме на тяхната жестокост.
От двама ни те надариха с разум мене,
затова долавям ясно как проблясва
на Тика погледа, когато гледа другаде,
и на Лорана трепета в гласа,
когато с Танис разговаря или грациозното движение, с което
косите си отлята Златна Луна, щом Речен вятър към нея приближи се.
Но даже с твоя ум пак бих усетил
как се променят, щом погледнат мене —
да, аз съм с кости крехки като пиле.
В замяна боговете се опитаха
да ни дарят със състрадание и милост.
Понякога успяваха, защото помня
как ме засипваха със клевети
страхливци, непосмели да се срещнат
със братята си във открита битка
за щастие или пък за любов.
Но тази болка закаляваше душата ми.
Аз им съчувствах също като теб,
но се издигах пад негодните в котилото.
Ти, братко мой в безсмисления си живот
в затворения свят,
където само десницата чертае арката на най-високите
амбиции, а взорът ти насочва безпогрешно
твърдата ръка не можеш да ме следваш
и да видиш разбитите огледала във моята душа
и мъката, че нямам твърда в бой ръка.
И все пак ти при ме и обикна тъй естествено,
както тече потокът буен на общата ни кръв,
както свисти в снега нажеженият меч.
Рождената ни връзка те обърква —
в кръвта от вените ти тя е заредена
Ала когато в боен танц се впуснеш
и щит пред своя брат държиш,
изпълва те щастливо задоволство.
Когато вече няма да ме има
къде ще търсиш силата на общата ни кръв
във лабиринта на сърцето?
Далеч е времето, когато слушах
на нежната царица песента —
магия звучна, галеща нощта.
И с призива за бой, унесен в нея,
въздигнах се до трона й трънлив,
дълбоко в безсърдечното й кралство.
Но Господарите ми, вещали светлина
почерниха и утрините, и луните —
изчезна всяка чистота! Сега във чувствения мрак намерих истината
В последния й грациозен танц.
Но не за теб е той! Не можеш да ме следваш
в нощта из лабиринта на насладата!
Защото ти стоиш, огрян от слънцето
на твърдата земя,
без да очакваш нищо и изгубен,
преди да стане пътят ти неописуем!
Защото той не подлежи на обяснения.