Китиара затаи дъх и очите й заблестяха в мрака почти толкова ярко като тези на мъртвия рицар.
— Отлично! Върни се в крепостта Даргаард и събери войските. Ще завладеем летящата цитадела, която Апиакас изпрати в Каламан, после ще отстъпим, ще се прегрупираме и ще чакаме.
Лорд Сот се усмихна, когато посочи блестящия предмет.
— Сега тя по право е твоя. Онези, които ти се противопоставяха, или са мъртви, или избягаха, преди да успея да ги настигна.
— Просто са отложили съдбата си. — Китиара прибра меча си. — Ти ми служиш добре и ще бъдеш възнаграден. На този свят винаги ще има елфи.
— Онези, които заповядаш, ще умрат, а онези, на които позволиш да живеят — погледът на Сот припламна към вратата, — ще живеят. От всички, които ти служат, само аз мога да ти предложа неумираща вярност и го правя с радост. С войниците ми ще се върнем в крепостта Даргаард, както искаш, и ще чакаме заповедите ти.
Той се поклони и хвана ръката й.
— Как се чувстваш, скъпа, като знаеш, че си доставила удоволствие на прокълнатите? Ти направи ужасяващия свят, в който живея интересен. Бих искал да съм те познавал, когато бях жив! — Бледото видение се усмихна. — Но моето време е вечността. Може би ще дочакам някого, който да сподели моя трон…
Студените му пръсти погалиха плътта й и тя потръпна, представяйки си безсънните нощи, които й предстояха. Видението беше толкова живо, че душата й изкрещя от страх, когато Сот изчезна в мрака.
За миг се уплаши. Храмът се тресеше край нея и тя се подпря на стената, уплашена и сама. Толкова сама! Внезапно кракът й докосна нещо на пода, тя се наведе, пръстите й се сключиха около него с благодарност и го вдигна.
Сега факлите не осветяваха златната й повърхност, нито се отразяваха от кървавочервените камъни, но Китиара нямаше нужда от тях, за да й се възхищава.
Тя остана дълго в полусрутения коридор, а пръстите й опипваха грубите метални ръбова на окървавената Корона.
Танис и Лорана тичаха по спираловидното каменно стълбище надолу към тъмниците. Спирайки за миг в стаята на тъмничаря, те погледнаха тялото на таласъма.
— Хайде! — настоя Лорана и посочи на изток, но като видя, че се колебае и гледа на север, потръпна. — Не, не ходи там. Това е мястото, където… ме отведоха. — Лицето й пребледня, когато чу виковете и крясъците от затворническите килии.
— Търся Карамон — промърмори Танис. — Вероятно са го довели тук.
— Карамон! — възкликна изненадана Лорана. — Какво…
— Той дойде с мен заедно с Тика, Тас и… Флинт. — Танис поклати глава. — Е, ако са били тук, вече ги няма. Хайде.
Лорана се изчерви. Погледна обратно към каменните стълби и пак към него.
— Танис… — започна тя, но той сложи ръка върху устата й.
— По-късно ще поговорим. Сега трябва да намерим път, който води навън.
Нов трус разтърси Храма. Беше по-силен и разрушителен от предишните и запрати Лорана към стената. Лицето на Танис, пребледняло от умора и болка, стана още по-бледо, докато се мъчеше да запази равновесие.
Внезапно виковете от затворническите килии рязко секнаха, когато огромен облак прах и мръсотия нахлу в коридора. Танис и Лорана побягнаха, препъвайки се в тела и купчини паднали камъни.
Още един трус разтърси Храма, но този път не можаха да се задържат на крака и с ужас наблюдаваха как коридорът бавно се размества, огъвайки се като змия. Те пропълзяха под една паднала греда и се сгушиха един в друг. Над себе си чуваха странни звуци сякаш огромни камъни се триеха един в друг. После трусът премина и настъпи тишина.
Те се изправиха и отново затичаха. Старът придаваше неподозирана издръжливост на изтерзаните им тела. На всеки няколко минути нов трус разтърсваше основите на Храма. Полуелфът очакваше всеки момент покривът да се срути върху главите им, но той оставаше стабилен.
— Танис! — внезапно извика Лорана. — Въздух! Чист въздух!
Събрали сетни сили, двамата продължиха по лъкатушещия коридор, докато стигнаха една врата. Беше отворена. На пода имаше петно от кръв и…
— Торбите на Тас! — прошепна Танис.
Той коленичи и започна да рови из съкровищата на кендера, които бяха разхвърлени навсякъде. Лорана отиде при него и сложи ръка на рамото му.
— Поне е бил тук, Танис. Стигнал е толкова далеч и сигурно се е спасил.
— Тас никога не би изоставил съкровищата си.
Той се отпусна върху тресящия се под и се загледа навън към Нерака.
— Виж — каза дрезгаво и посочи. — Това е краят точно какъвто беше сънят на кендера. Виж! — ядоса се Танис като видя, че тя упорито отказва да се признае за победена.
Лорана погледна.
Хладният бриз върху лицето й сега й се струваше като подигравка, защото носеше мирис на дим, кръв и изтерзани писъци на умиращите. Огнени пламъци озаряваха небето, където драконите се бореха и загиваха, докато Господарите им се опитваха да избягат или се биеха за надмощие. Нощният въздух блестеше от светкавици, изпълнен с пламъци.
Драконяни бродеха по улиците и убиваха, всичко, което се движеше, избиваха се и помежду си, обхванати от злото.
— Така злото се обръща срещу себе си — прошепна Лорана, облегнала глава на рамото му.
— Какво беше това?
— Нещо, което Елистан каза.
Храмът за пореден път се разтърси.
— Елистан! — горчиво се разсмя Танис. — Къде са сега неговите богове? Сигурно гледат от замъците си между звездите и се наслаждават на гледката! Кралицата на Мрака изчезна, Храмът е унищожен, а ние сме в капан — няма да оцелеем и три минути на улицата.
Внезапно дъхът му заседна в гърлото. Той леко избута Лорана от себе си и ръката му започна да рови из разпилените съкровища на кендера — блестящо парче син кристал, треска от валеново дърво, изумруд, бяло птиче перце, повехнала черна роза, драконов зъб и парче дърво, издълбано така, че наподобяваше на кендера. Между тях имаше някакъв златен предмет, който блестеше в трепкащата светлина на пожарите отвън.
Танис го взе и очите му се напълниха със сълзи. Стисна го здраво и усети острите ръбове да се забиват в плътта му.
— Какво е това? — попита Лорана неразбиращо.
— Прости ми, Паладин — прошепна Танис. Той протегна ръка и разтвори дланта си.
В нея имаше изящен златен пръстен от припокриващи се бръшлянови листа, а около него, все още унесен в омагьосания си сън, лежеше златният дракон.
Глава 14
Краят за добро или за зло.
— Вече сме извън стените на града — прошепна Карамон на Райстлин и прикова очи в драконяните, които го гледаха с очакване. — Остани с Тика и Тас. Аз ще се върна да потърся Танис. Ще взема и войниците с мен.
— Не, братко мой. Не можеш да му помогнеш. Съдбата е в собствените му ръце. — Магьосникът махна с ръка към пламтящите, изпълнени с дракони небеса. — Самият ти още си в опасност, както и онези, които разчитат на теб.
Тика уморено стоеше до Карамон с изпито от болка лице Тас се усмихваше весело както обикновено, но лицето му беше бледо, а в очите му се четеше мъка, която я нямаше преди. Лицето на Карамон потъмня, докато ги гледаше.
