— По-слаб съм, отколкото си мислех — промърмори воинът и притисна ранената си ръка. — Нека само… си поема дъх.
Той се изправи с усилие и пристъпи напред. Устните му бяха побледнели и по лицето му се стичаше пот.
Райстлин го наблюдаваше, усмихвайки се мрачно, как се запрепъва към него. Накрая протегна ръка.
— Облегни се на мен, братко — каза тихо.
Сводестият таван на Залата за Аудиенции се разцепи и огромни каменни блокове се сгромолясаха на пода, унищожавайки всичко под себе си. Хаосът премина в паника. Без да обръщат внимание на командирите си, които ги биеха с камшици и ги мушкаха с мечове, драконяните се мъчеха да избягат от рушащия се Храм, убивайки всеки, който им се изпречеше на пътя. Понякога някой много силен Господар успяваше да задържи телохранителя си и да избяга, но неколцина паднаха, убити от собствените си войници, смазани от падащите камъни или сгазени до смърт.
Танис си пробиваше път през хаоса, когато внезапно видя онова, за което се молеше на боговете — златиста коса, която проблясваше на светлината на Солинари като пламък на свещ.
— Лорана! — изкрещя той, макар да знаеше, че не може да го чуе в олелията и си запробива път към нея. Летящ каменен къс се заби в бузата му. Танис почувства как кръвта му се стича по врата, но нито тя, нито болката можеха да го спрат и той скоро забрави за тях, докато удряте, промушаваше и риташе борещите се драконяни, за да стигне до нея. От време на време я приближаваше, но тълпата го отнасяше.
Лорана стоеше близо до вратата на едно от преддверията, размахвайки меча на Китиара с умение, придобито през дългите месеци на войната. Той почти стигна до нея, когато, победила враговете си, тя за миг остана сама.
— Лорана, стой! — извиси той глас над хаоса.
Тя погледна към него през осветената от луната стая и Танис видя, че очите й са спокойни, а погледът — нетрепващ.
— Сбогом, Танис — извика тя на езика на елфите. — Дължа ти живота си, но не и душата си.
Лорана се обърна и излезе в преддверието и изчезна в мрака.
Парче от тавана на Храма се разби на пода, обсипвайки с парчета Танис. Кръв се стичаше в едното му око. Разсеяно я избърса и внезапно се разсмя. Смя се, докато сълзите му се смесиха с кръвта. Накрая се овладя и стискайки окървавения си меч, потъна в мрака след нея.
Това е коридорът, по който тръгнаха, Райст… — Карамон се запъна на името на брат си.
Детският прякор някак не подхождаше на тази облечена в черна роба мълчалива фигура.
Стояха до масата на тъмничаря близо до тялото му. Около тях стените се държаха странно — издигаха се, ронеха се, изминаха се, променяха формата си. Гледката изпълни Карамон със смътен ужас като кошмар, който не можеше да си спомни, затова беше приковал поглед в брат си и ръката му с благодарност стискаше неговата. Тя поне беше нещо реално в света на този ужасен сън.
— Това е коридорът, по който тръгнаха, Райст… — Карамон се запъна на името на брат си.
Детският прякор някак не подхождаше на тази облечена в черна роба мълчалива фигура.
Стояха до масата на тъмничаря близо до тялото му. Около тях стените се държаха странно — издигаха се, ронеха се, изминаха се, променяха формата си. Гледката изпълни Карамон със смътен ужас като кошмар, който не можеше да си спомни, затова беше приковал поглед в брат си и ръката му с благодарност стискаше неговата. Тя поне беше нещо реално в света на този ужасен сън.
— Знаеш ли накъде води! — попита Карамон, загледан в коридора.
— Да — отвърна Райстлин безизразно. Брат му се уплаши и го стисна.
— Ти знаеш… нещо се е случило с тях.
— Постъпили са глупаво. Сънят ги предупреди, както и останалите. Все пак може да стигна навреме, но трябва да побързаме… Слушай!
Карамон погледна нагоре по стълбището. Над себе си чуваше звуци от ноктести крака, които се опитваха да спрат бягството на стотиците затворници, освободени от срутилите се тъмници. Той сложи ръка на меча си.
— Престани! — заповяда брат му. — Помисли малко! Още носиш броня. Ние не ги интересуваме. Кралицата на Мрака я няма и те вече не са й подчинени. Търсят само плячка. Върви до мен, все едно знаеш къде отиваш.
Карамон си възвърна част от силата и вече можеше да върви и сам. Без да обръщат внимание на драконяните, които профучаха край тях, те тръгнаха по коридора. Тук стените още променяха формата си, таванът се тресеше, подът се надигаше. Зад себе си чуваха ужасни крясъци — затворниците се бореха за свободата си.
— Поне никой няма да пази вратата — отбеляза Райстлин и посочи напред.
— Какво искаш да кажеш? — попита Карамон, спря и разтревожено го погледна.
— Това е капан. Не си ли спомниш съня?
Карамон пребледня и хукна по коридора към вратата. Райстлин бавно го последва, поклащайки глава. Когато зави зад ъгъла, видя брат си надвесен пад две тела на пода.
— Тика! — изстена Карамон, отметна червените къдри от неподвижното, бледо лице и потърси пулса на шията й. След това се протегна към кендера. — Тас… Не!
Дочул името си, Тас бавно отвори очи, сякаш клепачите толкова му тежаха, че не можеше ги вдигне.
— Карамон… Съжалявам…
— Тас! — Воинът нежно прегърна малкото трескаво тяло, притисна го към себе си и го залюля. — Шшшт, не говори.
Телцето му се загърчи в конвулсии. Карамон се огледа и видя торбите му да лежат на пода, а съдържанието им беше разхвърляно като играчки в детска стая. Сълзи изпълниха очите му.
— Опитах се да я спася… — прошепна Тас, потръпващ от болка, — но не успях…
— Спасил си я, Тас! — каза Карамон със задавен от сълзи глас. — Не е умряла, само е ранена. Ще се оправи.
— Наистина ли? — Трескавите очи на Тас просветнаха, после се замъглиха. Боя се… че не съм добре. Но… няма нищо. Ще отида при Флинт. Той ме чака. Не трябва да остава самичък. Не знам как… изобщо можа да тръгне без мен…
— Какво му е? — попита Карамон брат си.
— Отрова — отвърна магьосникът, загледан в златната игла, която блестеше на светлината на факлите.
Той леко дръпна вратата, ключалката поддаде и вратата се отвори.
Отвън се чуваха писъците на войниците и робите, които бягаха от рушащия се Храм. Небето над тях кънтеше от рева на драконите. Господарите се биеха помежду си, за да решат кой ще застане начело на новия свят. Заслушан, Райстлин се усмихна на себе си.
Мислите му бяха прекъснати от една ръка, която го сграбчи.
— Можеш ли да му помогнеш? — попита Карамон. Магьосникът хвърли поглед на умиращия кендер.
— Отишъл е много далеч — каза студено той. — Ще ми отнеме доста сили, а още не сме се измъкнали, братко.
— Но можеш ли да го спасиш? Имаш ли достатъчно сила?
— Разбира се — сви рамене Райстлин.
Тика се размърда и седна, стиснала главата си с ръце.
— Карамон! — извика щастливо, после погледът й погледна на Тас. — О, не…
Забравила болката си, тя сложи окървавената си ръка на челото му. Очите на кендера се отвориха при докосването й, но той не я позна и извика в агония.
Райстлин погледна брат си. Той държеше Тас в огромните си ръце, които можеха да бъдат толкова нежни.
„Така държеше и мен“, помисли си магьосникът. Ярки спомени от младостта им, от безгрижните приключения с Флинт… вече мъртъв. Стърм, мъртъв. Дни на ярко слънце, на зелени напъпили листа върху
