валеновите гори на Солас… Нощи в хана „Последния дом“… сега обгорял и опустошен като валеновите гори.
— Това е последният ми дълг — каза той. — Изплатих се. — И без да обръща внимание на благодарността, която се изписа на лицето на Карамон той продължи: — Остави го на земята. Трябва да се справиш с драконяните. Заклинанието ще изисква да се концентрирам, затова не им позволявай да ме прекъснат.
Карамон нежно положи Тас на пода. Очите на кендера бяха хлътнали, телцето му се гърчеше в конвулсии. Дъхът хриптеше в гърлото му.
— И помни, братко — каза студено магьосникът, като бръкна в един от многобройните тайни джобове на черната си роба, — облечен си като офицер от драконовата армия. Ако можеш, не се бий.
— Добре. — Карамон погледна за последен път Тас и си пое дълбоко дъх. — Тика, преструвай се, че си в безсъзнание.
Момичето кимна и отново легна, послушно затваряйки очи. Райстлин чу тежките стъпки на Карамон по коридора, после забрави за него, за драконяните и всичко останало, погълнат от заклинанието си.
Извади блестяща бяла перла от джоба си и силно я стисна, докато с другата държеше сивозелено листо. Разтвори челюстите на кендера и го сложи под езика му. След това огледа перлата, припомняйки си думите на заклинанието, и правилно произнася всяка от тях. Щеше да има само една възможност. Ако се провалеше, не само кендерът щеше да умре, но може би и той.
Райст сложи перлата върху гърдите си над сърцето, затвори очи и повтори думите на заклинанието, напявайки всеки ред по шест пъти, като променяше интонацията всеки път. С тръпка на екстаз почувства как магията залива тялото му, изсмуквайки част от жизнената му сила и съсредоточавайки я в перлата. Когато приключи с първата част от заклинанието, той задържа перлата над сърцето на кендера. Затвори отново очи и произнесе цялото заклинание, този път отзад напред. След това смачка перлата в ръцете си и поръси с блестящия прах вкочаненото тяло. Уморено отвори очи и тържествуващо загледа как болката изчезва от лицето на кендера и то се изпълва с покой.
Очите на Тас се отвориха.
— Райстлин! Аз… пфу! — Той изплю зеленото листо. — Ама че гадост! Какво беше това и как попадна в устата ми? — Тас седна замаян и видя торбите си. — Ей, кой ми е разпилял нещата? — Той погледна обвиняващо към магьосника и се опули. — Райстлин! Ти си с Черна роба! Страхотно! Мога ли да я пипна? Добре, добре, не е нужно да ме гледаш така. Просто изглежда толкова мека. Ей, това значи ли, че вече си наистина лош? Можеш ли да направиш нещо лошо пред мен, за да мога да гледам? Веднъж видях един магьосник да призовава демон. Можеш ли го и ти? Само едно малко демонче? После ще го върнеш обратно. Не? — Тас въздъхна разочарован. — Ей, Карамон, какво правят с теб тези драконяни? И какво й е на Тика? О, аз…
— Млъкни! — изрева Карамон, навъси се и се обърна към драконяните: — Райстлин и аз точно водехме тези затворници при нашата Господарка, когато ни нападнаха. Те са ценни роби, особено момичето. А кендерът е опитен крадец, не искаме да ги изгубим. Ще им вземем добри пари на пазара в Санктион. Щом Кралицата на Мрака я няма, вече всеки се оправя самостоятелно, нали?
Карамон сръга един от драконяните в ребрата. Създанието изръмжа в знак на съгласие и черните му очи похотливо се спряха на Тика.
— Крадец? — извика Тас възмутено и пискливият му глас оттекна в коридора. — Аз съм… — Той внезапно млъкна, когато припадналата Тика го смушка в ребрата.
— Аз ще помогна на момичето — продължи Карамон, впил поглед в похотливия драконянин. — Ти наглеждай кендера, а ти помогни на магьосника, отслабнал е заради магията. Като се поклони е уважение пред Райстлин, драконянинът му помогна да се изправи.
— Вие двамата! — нареди Карамон на останалите войници. — Вървете пред нас и се погрижете да нямаме проблеми с излизането от града. Може да дойдете с нас и до Санктион. Тика разтърси глава и се престори, че току-що идва в съзнание.
Драконяните закимаха в знак на съгласие, единят сграбчи Тас за яката и го повлече към вратата.
— Ей, ами нещата ми! — изхленчи кендерът и се задърпа.
— Мърдай! — изрева Карамон.
— Добре де! — въздъхна Тас и очите му е копнеж се спряха на безценните му вещи, които лежаха разпиляни на окървавения под. — Това сигурно не е краят на приключенията ми. В края на краищата, празните джобове побират повече, както обичаше да казва майка ми.
Препъвайки се след двамата драконяни, той погледна към звездното небе.
— Съжалявам, Флинт. Ще трябва да ме почакаш още малко.
Глава 13
Китиара.
Когато Танис влезе в преддверието, промяната беше толкова изненадваща, че за известно време не можеше да я възприеме. Преди миг се бореше да се закрепи прав сред тълпата, а сега стоеше в хладно тъмно помещение, подобно на онова, в което заедно с Китиара и армията й бяха чакали преди да влязат в Залата за аудиенции.
Огледа се бързо и видя, че е сам. Макар инстинктът му да го подтикваше да се махне възможно най- бързо и да продължи трескавото си търсене, той си наложи да спре, да си поеме дъх и да изтрие кръвта, която слепяше окото му. Опита се да си спомни какво беше видял при влизането си в Храма. Преддверията, подредени в кръг около главната зала, бяха свързани с предната му част със серия лъкатушещи коридори. Някога, много отдавна, тези коридори сигурно са били проектирани в някакъв логичен ред. Но деформацията на Храма ги беше превърнала в объркан лабиринт. Някои от тях свършваха рязко, тъкмо когато очакваш да продължат, докато онези, които очевидно не водеха никъде, продължаваха до безкрайност.
Земята се люлееше под краката му, а от тавана се сипеше прах. Една картина падна от стената с трясък. Танис нямаше представа къде може да е Лорана. Само видя, че влиза тук. Знаеше, че е била затворница в Храма, но под земята, и се зачуди дали е успяла да огледа обстановката, когато са я довели и има ли представа как да се измъкне. Тогава осъзна, че самият той имаше смътна идея къде се намира. Намери една още горяща факла, грабна я и освети помещението. Една закрита с гоблен врата рязко се отвори и увисна на счупената си панта. Той надникна през нея и видя, че води към слабо осветен коридор.
Танис затаи дъх. Сега вече знаеше как да я намери. В коридора имаше течение — свеж лъх, изпълнен с аромат на пролет, хладен от благословения покой на нощта докосна лицето му. Лорана сигурно го е усетила и е предположила, че оттук се излиза навън. Той хукна по коридора без да обръща внимание на болката в главата си, насилвайки уморените си мускули да се подчиняват на командите му.
Група драконяни внезапно се появи пред него, излизайки от друго помещение. Танис си спомни, че още е облечен с униформа и ги спря.
— Елфата! — изкрещя той. — Не бива да избяга. Виждали ли сте я?
Доколкото разбра от ръмженето им, очевидно не бяха. Нито следващата група, с която се сблъска. Но двама драконяни, които бродеха по коридорите в търсене на плячка, казаха, че са я видели и посочиха коридора по който вървеше Танис. Духът му се повдигна.
Битката в залата вече завършила. Оцелелите Господари бяха успели да се измъкнат и сега се намираха сред войските си, разположени извън стените на Храма. Някои продължаваха да се бият. Други отстъпиха, за да видят кой ще победи. Два въпроса вълнуваха всички. Първият, ще останат ли драконите тук или ще изчезнат със своята Кралица, както след Втората Драконова Война? И вторият, ако останат, кой ще бъде техен властелин?
Танис осъзна, че си повтаря тези въпроси, докато тичаше из коридорите. Понякога завиваше в погрешна посока и ругаеше, когато се изправеше пред стена и трябваше да се връща. Накрая така се умори, че не можеше да мисли за нищо. Краката му натежаха и всяка стъпка му костваше огромно усилие. Главата му бучеше, раната над окото му отново започна да кърви, а земята продължаваше да се тресе под краката му. Започна да губи надежда. Макар да беше сигурен, че върви във вярната посока, малцината драконяни, които срещна, не бяха виждали Лорана. Какво е станало? Беше ли тя… Не, не искаше да мисли за това. Продължи да върви, като усещаше ту свеж въздух, ту дима, който се виеше зад него.
