Факлите бяха подпалили пожари и Храмът щеше да изгори.
Изведнъж, докато се опитваше да мине през един тесен проход, чу някакъв звук. Спря, затаил дъх. Да, ето го отново, точно отпред. Той се взря през дима и праха и стисна меча си. Последната група драконяни, които беше срещнал, бяха пияни и склонни към убийства. Самотният офицер им се беше сторил лесна плячка, но един от тях си спомни, че го е виждал с Черната дама. Но този път можеше да няма такъв късмет.
Пред него коридорът беше разрушен, а част от тавана — пропаднала. Беше много тъмно. Единствената светлина идваше от факлата, която носеше. Танис се бореше между необходимостта от светлина и страха да не бъде забелязан. Реши да рискува и да я остави да гори. Никога нямаше да намери Лорана, ако продължи да обикаля в мрака. Трябваше още веднъж да се довери на маскировката си.
— Кой е там? — изрева той с дрезгав глас и освети разрушения коридор.
Видя проблясък на броня и тичаща фигура, но тя бягаше от него, а не към него. Веднага разпозна фигурата — гъвкава, стройна и тичаща твърде бързо…
— Лорана! — извика той, после премина на елфски. — Кисалас!
Като ругаеше счупените колони и мраморните блокове, които препречваха пътя му, Танис се препъваше, тичаше, падаше, докато най-после я настигна. Хвана ръката й и я прегърна здраво, опрял се на стената. Всеки път, когато си поемеше въздух, го пронизваше остра болка. Беше толкова замаян, че за миг помисли, че ще изгуби съзнание. Той я стисна силно, задържайки я не само с ръце, но и с очи. Чак сега разбра защо драконяните не са я видели. Беше заменила сребърната си броня с драконянска, взета от някой убит войник. За малко да го прониже с меча си, но я спря само думата кисалас, любима, както и мъката върху бледото му лице.
— Лорана! — прошепна Танис с глас, пресекващ като на Райстлин. — Не си тръгвай. Чакай… изслушай ме.
Тя се дръпна рязко, освободи се от хватката му, но остана. Започна да говори, но нов трус я накара да млъкне. Когато върху тях се посипаха прах и отломки, Танис я придърпа и я закри с тялото си, докато всичко свърши.
— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна той с треперещ глас.
— Ранен ли си? — попита тя студено, като се опитваше да се освободи от прегръдката му. — Ако е така, ще ти помогна, ако не, предлагам да пропуснем по-нататъшните сбогувания.
— Лорана, не те моля да разбереш, самият аз не разбирам. Не те моля и за прошка, защото и аз не мога да си простя. Мога да ти кажа, че те обичам и винаги съм те обичал. Но любовта трябва да идва от човек, който обича себе си, а сега не мога да понасям дори отражението.
— Шшшт! — прошепна Лорана и сложи ръка на устата му. — Чух нещо.
Известно време стояха притиснати един към друг в мрака и се ослушваха. Отначало не чуваха нищо освен звука на собственото си дишане, а после ги заслепи светлината на факла и един познат глас попита:
— Какво искаше да й кажеш, Танис? Продължавай.
В ръката на Китиара блестеше меч, изцапан с прясна кръв — червена и зелена. Лицето й беше побеляло от прах, а струйка кръв се стичаше по брадичката от наранената й устна. Очите й бяха замъглени от умора, но усмивката й беше очарователна както винаги. Тя прибра меча си, изтри ръце в разкъсаната си наметка и разсеяно ги прокара през къдравата си коса.
Очите на Танис се затваряха от изтощение. Лицето му изглеждаше състарено от болката, изтощението и скръбта, които завинаги щяха да оставят отпечатъка си върху вечната му младост.
— Остави я, Китиара — каза тихо и притисна Лорана. — Ти изпълни обещанието си и аз ще изпълня своето. Остави ме да я изведа навън. После ще се върна…
— Знам, че ще го направиш. Но не ти ли е хрумвало, че мога да те целуна и да те убия веднага след това? Не, сигурно не. Мога да те убия и сега, защото това ще е най-лошото, което мога да й причиня. — Тя приближи пламтящата факла към Лорана. — Ето, виж лицето й! — изсъска тя подигравателно. — Любовта е слабост и безсилие… — Но сега нямам време. Нещата се раздвижват и се задават велики събития. Кралицата на Мрака падна, но друг ще се издигне на нейно място. Вече започнах да налагам авторитета си над останалите Господари. Ще притежавам огромна империя. Можем да управляваме заедно, Танис…
Тя рязко млъкна и погледна към коридора, от който току-що беше дошла. Макар че не можеше да види онова, което беше привлякло вниманието й, Танис почувства парализиращ мраз да изпълва коридора и разбра кой идва, още преди да види оранжевите очи, проблясващи над призрачната броня.
— Лорд Сот — промърмори Китиара. — Е, решавай бързо, Танис.
— Отдавна съм взел решение — каза спокойно Танис застана пред Лорана и я прикри колкото можеше с тялото си. — Твоят лорд ще трябва да ме убие, за да стигне до нея. И макар да знам, че смъртта ми няма да ви попречи да я убиете, когато падна мъртъв, с последния си дъх ще се моля Паладин да защити душата й. Боговете са ми длъжници. Сигурен съм, че последната ми молитва ще бъде чута.
Той усети Лорана да опира глава на гърба му, хлипайки тихичко, и на сърцето му олекна, защото в гласа й нямаше страх, а любов, състрадание и мъка за него.
Лорд Сот се приближаваше по полусрутения коридор и очите му горяха като оранжеви въгленчета в мрака. Китиара сложи окървавената си ръка върху рамото на Танис.
— Вървете! Тичайте бързо по коридора! В края има врата, която ще ви отведе долу в тъмниците. Оттам можете да излезете.
Танис се втренчи в нея без да разбира.
— Бягай! — избута го Кит.
— Това е клопка! — прошепна Лорана.
— Не. Не и този път. Сбогом, Китиара.
— Сбогом, Танис — каза с тих, страстен глас. — Помни, че го правя, само защото те обичам. Сега върви!
Тя хвърли факлата далеч от себе си и изчезна в тъмнината, сякаш погълната от нея.
Танис примигна от внезапно настъпилия мрак и протегна ръка след нея. После хвана Лорана и те се запрепъваха през отломките, търсейки стената. Ужасът, който лъхаше от призрачния рицар смразяваше кръвта им. Танис виждаше как се приближава все по-близо, а очите му сякаш гледаха право в тях. Той напипа каменната стена и започна да търси вратата. Като усети, че камъкът премина в дърво, сграбчи желязната дръжка, натисна я и вратата се отвори. Те преминаха през нея и бяха заслепени от факлите, които осветяваха стъпалата.
Зад себе си чуха Китиара да спира Лорд Сот. Танис се зачуди какво ли ще й причини мъртвият рицар, лишен от плячката си, и сънят изплува в паметта му. Отново видя Лорана да пада… Китиара да пада… а той стоеше безпомощен, неспособен да спаси нито една от тях. После видението изчезна.
Лорана го чакаше на стълбището и светлината на факлите блестеше в златистата й коса. Той бързо затвори вратата и изтича по стълбите след нея.
— Това бяха Лорана и Танис — констатира Лорд Сот, чиито пламтящи очи без затруднение проследиха двойката, която бягаше като подплашени мишки.
— Да — каза Китиара незаинтересовано, извади меча от ножницата и започна да трие кръвта от него с пеша на наметката си.
— Да тръгна ли след тях?
— Не. Имаме по-важна работа. — Тя го погледна и се усмихна с кривата си усмивка. — Лорана така или иначе никога нямаше да бъде твоя, дори в смъртта. Боговете я пазят.
Пламтящият му поглед я прониза. Бледите устни подигравателно се присвиха.
— Полуелфът е все още господар на сърцето ти, нали?
— Не мисля така — отвърна Китиара, обърна се и погледна след Танис в мига, когато вратата се затваряше. — Понякога в тихите часове на нощта, когато лежи в леглото до нея, той ще усети, че мисли за мен. Ще си спомни последните ми думи и ще бъде трогнат от тях. Аз им подарих щастието и тя ще трябва да живее със знанието, че винаги ще бъда жива в сърцето му. Колкото и да се обичат, аз ще тровя любовта им. Моето отмъщение е съвършено… А ти донесе ли онова, за което те изпратих?
— Да, лейди. — Лорд Сот произнесе магическа дума и в костеливата му ръка се появи нещо. Той почтително го положи в краката й.
