учуден. И тогава Мракът се стовари върху него с убийствена тежест.
Той ме предаде!
Яростта ни Кралицата отекваше в ума му, а страхът и гневът й бяха толкова силни, че глината му една не избухна. Тъмнината се сгъсти, докато Тя отчаяно се опитваше да задържи вратата към света отворена. Огромната й синки затъмни светлината на всички пламъци. Нощни криле изпълниха залата с мрак. Драконяните се препъваха и залитаха в непрогледната тъмнини. Гласовете на офицерите им се извисяваха, опитвайки да се справят със суматохата и да потушат надигащата се паника между войниците, които чувстваха, че силата на тяхната Кралица отслабва. Танис чу гласа на Китиара да се извисява гневно, после викът й рязко спря.
Ужасяващ, гръмотевичен трясък последван от агонизиращи писъци му подсказа, че цялото здание ще се срути върху тях.
— Лорана! — изкрещя Танис.
Отчаяно опитвайки се да се изправи, той залитна напред, но беше повален на каменния под от блъскащите се драконяни. Отнякъде отново се чу гласът на Китиара, която даваше заповеди на войските си.
Танис успя отново да се изправи. Болка разкъсваше ръката му. Разгневен, той отблъсна меча, насочен към него в мрака и с цялата си сила срита онзи, който го беше нападнал. Нов трясък прекрати битката. Един бездиханен миг всички в Храма гледаха нагоре в мрака. Гласове шепнеха уплашено. Такхисис, Кралицата на Мрака, висеше над тях в образа, който можеше да приеме на тази планета. Гигантското й тяло блестеше в безброй цветове. Бяха толкова много, така заслепяващи и объркващи, че сетивата не можеха да възприемат ужасяващото й величие и изтриваха цветовете от умовете на смъртните. Много цветове и нито един — така изглеждаше тя. Петте й глави бяха отворили широко уста, в множеството й очи гореше огън сякаш се готвеха да погълнат света.
„Всичко е загубено, помисли си отчаяно Танис. Това е моментът на пълната и победа. Провалихме се.“
Петте глави изреваха тържествуващо… Сводестият таван се разпука.
Храмът на Ищар започна да се люлее, да се променя и възвръща първоначалната си форма от времето, когато злото не го беше осквернило.
В самата зала Мракът затрептя и после изчезна под сребърните лъчи на Солинари, наричана от джуджетата Свещта ни Нощта.
Глава 12
Изплатеният дълг.
— А сега, братко мой, сбогом.
Райстлин извади малък глобус от гънките на черната си роба. Драконовото кълбо.
Карамон почувства, че силата му изчезва. Опипа превръзката и усети, че е подгизнала от кръв. Някъде далеч, като в сън, чуваше как драконяните се отърсват от ужаса и се спускат към него. Земята потрепери под краката му, или може би те трепереха.
— Убий ме, Райстлин! — Карамон го погледна с празен поглед.
Брат му спря и златистите му очи се присвиха.
— Не ме оставяй да умра от техните ръце — каза спокойно воинът, сякаш искаше най-обикновена услуга. — Свърши с мен бързо. Поне това ми дължиш.
— Дължа ли!? — Райстлин със съскане си пое въздух. — Дължа ти!? — повтори той със задавен глас. Лицето му изглеждаше бледо на светлината на магическия жезъл.
Вбесен, той се обърна и протегна ръка към драконяните. От върховете на пръстите му изскочи светкавица ги удари в гърдите. Крещейки от болка и страх, те паднаха във водата, която бързо се разпели и позеленя от кръвта им, когато дракончетата изядоха братовчедите си.
Карамон гледаше безизразно, твърде слаб и уморен, за да го интересува. Чуваше още подрънкващи мечове, други гласове. Запрепъва се напред, краката му се подхлъзнаха и тъмните води се затвориха пад главата му…
Изведнъж се оказа на твърда земя. Той примигна и, отвори очи. Седеше на скалата до брат си.
— Райст! — промълви Карамон с насълзени очи. Протегна треперещата си ръка и го докосна по рамото. Почувства мекотата на кадифената роба.
Праг му студено отблъсна ръката му.
— Карамон — каза той и гласът му беше смразяващ, като то тъмните води под тях. — Ще спася живота ти и този път, така че сметката ми е чиста. Ме ти дължа нищо повече.
Карамон преглътна.
— Райст, не исках да кажа… Магьосникът не му обърна внимание.
— Можеш ли да се изправиш? — попита рязко.
— Аз… да, мисля, че мога — поколеба се Карамон. — Не можеш ли… да използваш това нещо, за да ни измъкнеш оттук? — Той посочи кълбото.
— Мога, но пътуването няма да ти хареса. Пък и нима си забравил онези, с които дойде?
— Тика! Тас! — възкликна Карамон. Той сграбчи мокрите скали и успя да се изправи. — И Танис! Какво стана…
— Танис ще се оправи сам. Отплатих му се десетократно. Но може би мога да уредя дълга си с останалите.
В края на тунела се чуваха викове и крясъци, множество войници нагазиха в тъмната вода, подчинявайки се на последната заповед ли Кралицата.
Карамон уморено сложи ръка на дръжката на меча, но докосването на студените пръсти на брат му го спря.
— Недей — прошепна той и тънките му устни се разтеглиха в мрачна усмивка. — Нямам нужда от теб. Вече няма да имам нужда от теб… никога! Внимавай!
Внезапно в подземната пещера стана светло като ден от могъщата му магия. С меч в ръка Карамон застана до него и с ужас загледа как враг след враг падат под заклинанията му. От пръстите му излизаха светкавици, от дланите — пламъци. На онези, които гледаха към тях, се явяваха ужасяващи фантазии, които така ги плашеха, че можеха да умрат от страх.
Таласъми падаха с крясъци, пронизани от копията на легион рицари, които изпълниха пещерата с бойните си песни. Те бяха призовани от Райстлин, а после изчезнаха. Дракончетата в ужас побягнаха към тъмните тайни места, където се бяха излюпили. Черни жреци, които се спускаха по стълбите да изпълнят последна заповед на Кралицата, бяха пронизани от хиляди летящи копия и молитвите им преминаха в хленчещи агонизиращи ругатни.
Накрая се появиха Черните магьосници, най-висшите в ордена, за да унищожат младия си съперник. Но откриха, че колкото и да са стари, по някакъв мистериозен начин Райстлин е по-стар от тях а силата му бе феноменална. Те разбраха, че не могат да го победят и изчезнаха така бързо, както бяха дошли. Мнозина дори се поклониха с огромно уважение пред Райстлин, докато отлитаха на крилете на желанията си.
После настъпи тишина, нарушавана само от капещата вода. На всеки няколко секунди Храмът се разтърсваше и Карамон поглеждаше нагоре с тревога. Очевидно битката беше продължила съвсем кратко, въпреки че според трескавия му ум, той и брат му бяха прекарали в това ужасно място целия си живот.
Когато и последният маг се стопи в мрака, Райстлин се обърна към него.
— Виждаш ли, Карамон? — попита той студено.
Едрият мъж кимна безмълвно.
Земята под тях отново се разтресе и водата в потока се разплиска върху скалите. В края на пещерата инкрустираната колона потрепери и се разцепи. Шепа каменен прах полепна по лицето на Карамон, докато гледаше пропукващия се таван.
— Какво значи това? Какво става? — попита тревожно той.
— Това е краят — заяви Райстлин, уви се в робата си и раздразнено го погледна. — Трябва да се махнем оттук. Имаш ли достатъчно сила?
— Да, дай ми само миг.
Отдръпвайки се от скалите, той пристъпи напред, залитна и едва не падна.
