— Арката! Била е капан! — възкликна Карамон. — Е, сега се наредихме. Всяко живо същество в Храма знае, че сме тук, където и да е това! Надявам се, в името на боговете, че знаеш какво правиш!
— Ясия ме вика! — повтори Берем.
Моментната му тревога от звука на роговете изчезна и той продължи напред, теглейки Карамон със себе си. Като държеше високо факлата, без да знае какво друго да направи или къде да отиде, воинът го последва.
Намираха се в пещера, очевидно издълбана от течаща пода. Арката водеше към каменно стълбище, а то слизаше към черен, буен поток. Карамон освети наоколо, надявайки се да види пътека, която го заобикаля, но нямаше нищо, поне докъдето стигаше светлината.
— Чакай! — извика той, но Берем вече беше скочил в черната вода.
Карамон затаи дъх, очаквайки го да изчезне в бушуващите дълбини, но водата не беше толкова дълбока, колкото изглеждаше и стигаше само до прасците му.
— Ела! — подкани го Вечният.
Карамон докосна раната си — кървепето беше намаляло, но болката си оставаше. Чувстваше се изтощен от страха, бягането и загубата на кръв. За миг си спомни за приятелите си, но ги прогони от ума си.
„Краят е близо, за добро или за зло“, беше казала Тика. Карамон също започваше да вярва в това. Той нагази във водата, усети силното течение да го бута напред и изпита чувството, че то го води към… какво? Към собствената му гибел? Към края на света или към надежда за ново начало?
Берем бързаше пред него, но воинът отново го задържа.
— Ще вървим заедно. Може да има още капани, по-опасни от предишния.
Мъжът се поколеба, но го изчака. Двамата тръгнаха бавно един до друг през буйния поток.
Карамон внезапно усети нещо да се блъска силно в ботуша му й едва не го събори.
— Какво беше това? — изрева воинът и освети водата с факлата.
Привлечена от светлината една глава се подаде на повърхността. Карамон сподави ужасен дъха си, дори Берем се стресна.
— Дракони! — прошепна воинът. — Току-що излюпени!
Съществото отпори уста и пронизително изпищя, след което главата изчезна и Карамон усети, че отново се нахвърля на ботуша му. Появи се още един дракон и водата закипя от размахващи се опашки.
Кожените му ботуши засега го предпазваха от нараняване, но знаеше, че ако падне, те ще го оглозгат.
Беше срещал смъртта в какви ли не форми, но никоя не беше по-ужасяваща от тази. За момент изпадна в паника. „Ще се върна, помисли си трескаво. Берем да си продължава сам. В крайна сметка, той не може да умре“. После се овладя. „Не. Те вече знаят, че сме тук. Ще изпратят някого или нещо, за да ни спре. Трябва да ги задържа, докато направи онова, което трябва да направи.“
Сякаш за да се подиграе на решението му, тишината се наруши от шум на дрънкаща стомана и груби викове, които идваха зад тях.
„Не разбирам! Може да умра тук, в тъмнината, и за какво? Намирам се с един луд! А може би аз полудявам!“
Берем също разбра, че пазачите ги преследват. Това го уплаши повече от драконите и той се спусна напред. Карамон въздъхна, пренебрегна атаките върху ботушите си и се опита да го настигне.
Вечният се взираше в мрака и кършеше отчаяно ръце. Течението ги повлече по един завой и водата стана по-дълбока, но драконите продължаваха да ги преследват, влудени от апетитната миризма на човешка кръв и плът. Шумът от дрънченето на мечове и копия стана по-силен.
Изведнъж нещо по-черно от нощта полетя към Карамон и го удари в лицето. Докато отчаяно се опитваше да не падне в смъртоносните води, той изпусна факлата. Светлината изгасна със съскане, точно когато Берем го хвана. Двамата стояха, изгубени и объркани в тъмнината.
Дори ако беше ослепял внезапно, Карамон нямаше да се чувства по-дезориентиран. Имаше чувството, че ако направи само една крачка, ще пропадне в нищото…
— Ето я! — изхлипа Берем. — Ето я счупената колона със скъпоценните камъни! И тя е тук! Чакала ме е през всичките тези години! Ясия! — извика и се устреми напред. Взрян в тъмнината пред себе си, Карамон го задържа и усети, че тялото му трепери от емоции. Не виждаше нищо… или виждаше?
Да! Дълбоко чувство на благодарност и облекчение го заля. Виждаше как камъните блестят в далечината и сияят в мрака със светлина, която дори този плътен мрак не можеше да погълне.
Бяха съвсем наблизо, на не повече от няколкостотин метра от тях. Карамон отпусна хватката си и си помисли: „Може би това е изход — поне за мен. Нека Берем се присъедини към призрачната си сестра. Искам само да се измъкна оттук, да се върна при Тика и Тас.“
С нови сили той се насочи напред. „След няколко минути всичко ще свърши завинаги… или за…“
„Ширак“, произнесе някакъв глас и избухна ярка светлина. Сърцето на Карамон спря за миг. Бавно, много бавно той повдигна глава, погледна към светлината и видя две златисти зеници с формата на пясъчен часовник, които го гледаха изпод черна качулка.
Дъхът му излезе от тялото като въздишка на умиращ.
Пронизителният звук на роговете секна и настъпи известно спокойствие в Залата за аудиенции. Всички погледи бяха приковани към драмата, която се разиграваше на площадката.
Стиснал Короната в ръка, Танис се изправи на крака. Нямаше представа какво предвещава звукът на роговете и каква орис го очаква. Знаеше само, че трябва да стигне до края, колкото и горчив да се окаже той.
Лорана беше единствената му мисъл. Където и да бяха Берем, Карамон и останалите, не можеше да им помогне. Погледът му се прикова в облечената със сребърна броня фигура, застанала върху главата на змията под него, а след това прескочи към Китиара, застанала до Лорана с лице, скрито зад страховитата драконова маска. Тя направи жест.
Танис по-скоро усети отколкото чу движението зад себе си. Завъртя се и видя Лорд Сот да се приближава с пламтящи очи.
Полуелфът отстъпи, съзнавайки, че не може да победи този противник, излязъл от гроба.
— Спри! — извика той и надвеси Короната над залата. — Спри го, Китиара, или ще я хвърля в тълпата.
Сот беззвучно се изсмя и продължи напред, протегнал костеливата си ръка, която можеше да убие само с докосване.
— Моята магия ще превърне тялото ти в прах и Короната ще падне в краката ми — прошепна мъртвият рицар.
— Лорд Сот! — прозвуча ясен глас от централната платформа. — Спри! Нека онзи, който я е спечелил да ми я донесе!
Сот се поколеба, след това обърна пламтящия си взор към Китиара. Тя отметна шлема от главата си. Очите й блестяха, а бузите й бяха зачервени от възбуда.
— Ти ще ми донесеш Короната, нали, Танис?
— Да — промълви той и облиза пресъхналите си устни. — Ще ти я донеса.
— Стража, придружете го! Всеки, който го докосне ще умре от моята ръка! Лорд Сот, погрижи се да стигне до мен непокътнат!
Мъртвият рицар бавно отпусна смъртоносната си ръка.
— Той все още е твой господар, милейди.
Рицарят отиде до Танис и ужасяващият студ, който излъчваше почти смрази кръвта му. Бяха странна двойка — призрачен рицар в черна броня и полуелф, стиснал окърванената Корона в ръка.
Офицерите на Ариакас, които стояха в подножието на стълбите с извадени оръжия, отстъпиха и когато Танис мина покрай тях, го изгледаха отмъстително.
С извадени мечове стражите на Китиара го обградиха, но смъртоносното излъчване на Лорд Сот му осигури безопасно преминаване през претъпканата зала. Танис започна да се поти под бронята. „Значи това е властта осъзна той. Който притежава Короната, управлява, но може да се окаже някоя нощ пронизан от камата на убиец.“
Гой продължи да върви и скоро двамата стигнаха подножието на стълбите, които водеха до
