— Естествено, скъпи братко — каза Райстлин с част от предишното си раздразнение и сарказъм. — Стоиш до Вечния, единственият човек в цял Крин, който може да приключи тази война и да прогони Кралицата на Мрака обратно в Света на Сенките, а не разбираш.
Той отиде до ръба на корниза, наведе се, подпирайки се на жезъла си и го подкани с жест да се приближи. Карамон потръпна. Стоеше и не можеше да помръдне, уплашен, че Райстлин ще му направи магия, но брат му само го гледаше внимателно.
Трябваше да направи само още няколко крачки и щеше да се срещне отново със сестра си, която преживя неописуеми страдания през тези дълги години, докато го чакате да я освободи от самоналожените й мъчения.
— И какво щеше да стане тогава? — заекна Карамон, прикован от погледа на брат си със сила, по- могъща от всяко заклинание.
Златистите очи се присвиха и гласът му се сниши, защото намираше шепота за по-страховит.
— Клинът ще се отмести, вратата ще се за затръшне и Кралицата на Мрака ще остане да вие от ярост в дълбините на Бездната. — Райстлин вдигна поглед и махна е бледата си, тънка ръка. — Топа място… Храмът на преродената осквернен от злото ще рухне. Карамон шумно си пое дъх.
— Не, не те лъжа — отгатна мислите му Райстлин. — Не че не мога да лъжа, когато ми се налага, но сме толкова близки, че не мога да лъжа теб. Пък и ми е изгодно да знаеш истината.
Умът на Карамон трескаво работеше. Не разбра нищо от думите му, но нямаше време да мисли за това. Зад себе си чуваше ехтящите гласове на драконяните, които слизаха по стълбите. Изражението му стана спокойно, лицето му придоби решителен вид.
— Тогава знаеш какво ще направя, Райст. Може да си могъщ, но трябва да се концентрираш, за да направиш магия. И ако я направиш срещу мен, Берем ще бъде свободен. Не можеш да го убиеш. — Той отчаяно се надяваше, че Вечният го слуша и ще действа, когато му дойде времето. — Предполагам, че само твоята Кралица може да го направили. Така че оставам…
— Да, мога да те убия… — каза тихо Райстлин.
Той вдигна ръка и преди Карамон да може да извика или дори да помръдне ръка, огнена топка разпръсна мрака. Тя се удари в него и го събори в черната вода.
Изгорен и заслепен от ярката светлина, зашеметен от сблъсъка, Той почувства, че губи съзнание и потъва. Остри зъби се впиха в ръката му, раздирайки плътта. Пронизващата болка го свести и крещящ от болка и ужас, той трескаво опита да се изправи. Треперейки, накрая успя да стане. Малките дракони, вкусили в, го нападнаха отново и се заблъскаха в ботушите му. Той ститисна ръката си и погледна към Берем, но видя, че не е помръднал.
— Ясия, тук съм! Ще те освободя! — викаше мъжът и отчаяно се опитваше да премине невидимата стена, която преграждаше пътя му. Беше обезумял от мъка.
Райстлин спокойно наблюдаваше как брат му става, а кръвта шурти от разкъсаната кожа на голите му ръце.
— Аз съм могъщ, Карамон — каза магьосникът, втренчен в уплашените му очи. — С несъзнателната помощ на Танис успях да се отърва от единствения човек в Крин, които можеше да ме победи. Сега съм най-великият магьосник на този свят. И ще бъда още по-могъщ, когато Кралицата на Мрака изчезне.
Карамон го гледаше замаян, неспособен да разбере за какво говори. Зад себе си чуваше пляскането във водата и триумфиращите викове на драконяните. Прекалено объркан, за да помръдне той не можеше да свали очи от близнака си. Едва когато видя Райстлин да вдига ръка към Берем, смътно започна да разбира.
Вечният беше освободен. Той хвърли бърз поглед към Карамон и драконяните, които газеха във водата с проблясващи в светлината на жезъла мечове и накрая погледна Райстлин, застанал на скалата в дългата си черна роба. После с радостен вик, който прокънтя в тунела, се спусна към инкрустираната колона.
— Ясия, идвам!
— Помни, братко мой — отекна гласът на Райстлин в ума на Карамон, — това става, защото аз така избрах.
Воинът погледна назад и видя драконяните да крещят от ярост при вида на изплъзващата им се плячка. Дракончетата късаха ботушите му, раните ужасно го боляха, но той не забелязваше. Стоеше и гледаше как Берем тича към колоната.
Навярно беше рожба на трескавия му ум, но когато Вечният доближи колоната, зеленият камък в гърдите му сякаш засвети по-ярко и от огнената топка на Райстлин. На тази светлина той видя от вътрешността на колоната да се появява блед, трепкащ силует на жена. Тя беше красива по крехък и обаятелен начин и подобно на Берем очите й бяха твърде млади за изпитото лице.
Точно когато я доближи, Вечният спря. За миг нищо не помръдна. Драконяните бяха замръзнали с мечове в ръце. Без да знаят защо те започнаха да осъзнават, че по някакъв начин съдбата им зависи от този човек.
Карамон вече не усещаше студения въздух, водата и болката от раните си. Не изпитваше страх, отчаяние или надежда. Сълзи се появиха в очите му, гърлото му болезнено гореше. Берем се обърна към сестра си, която се беше пожертвала, за да имат той и светът надежда. В светлината на жезъла Карамон видя как бледото, опустошено от скръб лице на мъжа се изкриви от безпокойство.
— Ясия — прошепна той и протегна ръце, — можеш ли да ми простиш?
Не се чуваше нищо, освен приглушеното плискане на водата и ритмичното капене на влагата от камъните което продължаваше от незапомнени времена.
— Братко, ние няма какво да прощаваме.
Образът на Ясия протегна ръце за прегръдка и лицето й се изпълни с покой и любов.
С вик на болка и радост, той се хвърли в обятията й.
Карамон примигна и въздъхна и в този миг образът изчезна. Ужасен, той видя как Вечният се хвърли върху инкрустираната колона с такава сила, че плътта му се разкъса върху острите ръбове на назъбения камък. Последният му писък беше ужасяващ, но триумфиращ. Тялото му конвулсивно потръпна и тъмна кръв обля скъпоценните камъни, скривайки блясъка им.
— Берем, ти се провали. Нищо не стана! Това беше лъжа! — Карамон се хвърли към него, знаейки, че той няма да умре. Това беше лудост. Той щеше…
Изведнъж спря.
Камъните край него потрепериха. Земята под краката му се разтърси. Черната вода забави движението си и лениво заплиска в скалите. Зад него драконяните започнаха да крещят.
Карамон погледна Берем. Тялото му лежеше безжизнено върху скалите. После леко потръпна, сякаш изпускаше последния си дъх… и замря. За миг две прозрачни фигури пробляснаха във вътрешността на инкрустираната колона и изчезнаха.
Вечният беше мъртъв.
Танис вдигна глава от пода и видя един таласъм с вдигнато копие, готов да го забие в тялото му. Той бързо се претърколи, сграбчи крака му и го дръпна. Съществото се стовари на пода, където друг таласъм в различна униформа, му разцепи главата с боздуган.
Полуелфът бързо се изправи. Трябваше да се измъкне оттук и да намери Лорана. Един драконянин се спусна към него, той заби меча си в него и бързо го издърпа преди тялото да се вкамени. Тогава чу някакъв глас да го вика. Обърна се и видя Лорд Сот, застанал до Китиара, заобиколен от скелетите-воини. Очите на Кит бяха приковани върху Танис с омраза. Тя го посочи. Лорд Сот изпрати към него войниците си и те полетяха като смъртоносна вълна от змийската глава, унищожавайки всичко по пътя си Танис се опита да побегне, усещайки студената вълна, която го следваше, но тълпата го спираше. Обхвана го паника и той едва не изгуби съзнание.
Внезапно се чу остър пукащ звук и подът потрепери под краката му. Боят рязко спря, защото всички се опитваха да се задържат на крака Танис несигурно се огледа, чудейки се какво става.
Огромен къс скала се срути от тавана върху купчина драконяни. Последва го втори, трети, факли падаха от стените свещи гаснеха в собствения си восък, Земята затрепери още по-силно. Полуобърнат, Танис видя, че дори воините-скелети бяха спрели и горящите им очи търсеха погледа на предводителя им със страх.
Изведнъж подът се срути под краката му. Прегърнал едни колона, за да се задържи, Танис се огледа
