Танис вдигна глава и погледна нагоре. На върха стоеше Лорд Ариакас — едър, величествен мъж. Цялата светлина в залата сякаш се беше съсредоточила върху короната на главата му. Блясъкът й заслепи очите му и той примигва, докато се изкачваше нагоре с ръка на меча си.
Беше ли го предала Китиара? Ще спази ли обещанието си? Съмняваше се. Гой се наруга, че още веднъж се беше поддал на чара й, още веднъж бе сглупил като й повярва. И сега тя държеше всички козове. Не можеше да направи нищо… или можеше?
Идеята се появи толкова внезапно, че замръзна с крак на следващото стъпало.
„Идиот! Не спирай да вървиш!“, нареди си той, чувствайки, че всички го гледат. Наложи си да си придаде спокоен вид и продължи да се изкачва. Колкото повече наближаваше лорд Ариакас, толкова повече се избистряше планът му.
Които носи Короната, управлява! Думите отекнаха в ума му.
„Убий Лорда и вземи Короната! Толкова е лесно!“ Погледът му трескаво обходи алкова. Край Ариакас естествено нямаше никой, защото само Господарите можеха да стоят на платформите, но той дори нямаше пазачи на стълбите като другите. Очевидно беше самонадеян и уверен в силата си, за да ги освободи.
Мислите на Танис бясно препускаха. „Китиара би продала душата си за тази Корона и докато аз я притежавам, ще ми се подчинява! Мога да спася Лорана и да избягаме заедно! Щом се измъкнем оттук, ще й обясня всичко. Ще извадя меча си, но вместо да го сложа в краката на Лорда, ще го промуша! След като взема Короната, никой няма да посмее да ме докосне!“
Танис почувства, че се тресе от възбуда и с усилие си наложи да се успокои. Не смееше да погледне към Ариакас от страх да не прочете отчаяния план в очите му.
Оставаха му само пет стъпала до площадката. Той се овладя, вдигна очи към мъжа и за миг се обезкуражи от злото, което видя — мъжът имаше вид на човек, който е убил хиляди невинни само за да постигне целта си.
Ариакас наблюдаваше Танис с отегчено изражение и презрителна усмивка. След това изгуби интерес и погледът му се отправи към Китиара. Имаше вид на шахматист който се опитва да отгатне какво ще предприеме противникът му, за да направи следващия си ход.
Изпълнен с отвращение и омраза, Танис бавно извади меча от ножницата. Дори ако не успееше да спаси Лорана дори да загинеха зад тези стени, поне щеше да направи едно добро дело като убие Командващия Драконовите армии. Но когато чу, че полуелфът вади меча си, Ариакас отново го погледна. Тъмният му поглед прониза душата му и той усети как огромната му сила го побеждава. Внезапно осъзна нещо, което му подейства като удар в стомаха и едва не го накара да залитне по стълбите. Ариакас беше магьосник!
Проклет заслепен глупак — наруга се Танис, защото докато се качваше, видя блестящата стена, която заобикаляше Лорда, но не й обърна внимание. Затова не му трябваха пазачи. Той не вярваше на никой и се предпазваше с помощта на магията си.
А сега беше и нащрек. Танис го прочете в студените, безчувствени очи и разбра, че е победен. Изведнъж чу:
— Удряй, Танис! Не се бой от магията му! Аз ще ти помогна!
Гласът беше не по-силен от шепот, но толкова ясен, че го усети като топъл дъх до ухото си. Космите по тила му настръхнаха, тялото му потръпна.
Огледа се бързо, но не видя никой освен Ариакас, който седеше намръщен, очевидно копнеещ церемонията да свърши по-бързо. Беше само на три стъпала от него. Като видя, че полуелфът се колебае, Лордът направи властно движение, подканвайки го да остави меча си.
Чий беше този глас? Внезапно погледът му бе привлечен от една фигура, облечена в черна роба, която стоеше близо До Кралицата на Мрака. Взря се в нея, защото му се стори позната. Тя ли му говореше? Ако беше така, с нищо не го показа. „Какво да направя?“, зачуди се той трескаво.
— Удряй, Танис! — чу отново шепота в ума си. — Бързо!
Танис се изпоти. Беше на едно ниво с Ариакас, а блестящата стена на магията обграждаше Господаря като дъга над течаща вода.
„Нямам избор, кача си полуелфът. Ако е капан, нека умра по този начин.“
Преструвайки се, че ще коленичи, с ръка върху дръжката на меча, той внезапно пренасочи удара си към сърцето на Ариакас, Стиснал зъби, докато мушкаше, Танис се подготви магическият щит да го овъгли като дърво, ударено от гръм.
Светкавица наистина проблесна, но не удари него! С удивление видя как блестящата стена избухна, мечът му премина през нея и той почувства, че промушва жива плът. Яростен вик на болка и гняв едва не го оглуши.
Ариакас отстъпи залитайки, когато мечът прониза гърдите му. Един по-дребен човек би умрял след подобен удар, но силата и гневът на „императора“ отхвърлиха смъртта. Лицето му се изкриви от омраза, той удари Танис през лицето и го запрати на пода.
Болка избухна в главата му и като в мъгла видя меча си да пада, почервенял от кръв. За миг помисли, че ще изгуби съзнание, а това означаваше смърт — не само неговата, а и на Лорана. С мъка разтърси глава. Трябваше да се съвземе! Трябваше да вземе Короната. Погледна нагоре и видя Ариакас да се спуска към него с вдигнати ръце, готов да направи заклинание, което щеше да отнеме живота му.
Но колкото и силен да беше Ариакас, съществуваше по-голяма сила на която не можеше да се противопостави. Императорът се задави, умът му се замъгли, думите на заклинанието изчезнаха в ужасната болка. Той погледна надолу и видя кръвта му да обагря пурпурната роба — петното че уголемяваше и животът изтичаше от пронизаното му сърце. Той отчаяно се бореше с мрака и накрая призова своята Кралица на помощ. Но тя не обичаше слабите. Както беше гледала Ариакас да пронизва баща си, така наблюдаваше и как той падна с името й на уста.
В залата за аудиенции настъпи неловка тишина, когато тялото на Лорда се стовари на пода. Короната на Властта падна от главата му с дрънчене в локва кръв.
Кой щеше да я вземе?
Изведнъж се чу пронизителен писък. Китиара извика някакво име, повика някого!
Танис не разбра кого, а и не го интересуваше. Той протегна ръка към Короната. Внезапно пред него се появи фигура в черна броня. Лорд Сот!
Като се бореше с чувството на ужас и паника, Танис се съсредоточи само върху короната, която беше на сантиметри от пръстите му. Той отчаяно посегна към нея и с благодарност почувства студеният метал, се впива в плътта му.
Беше негова! Горящите очи на Сот пробляснаха и той посегна да му отнеме плячката. Танис чуваше гласа на. Китиара, която даваше несвързани команди.
Той вдигна окървавената Корона метал над главата си и в този момент мъртвата тишина в залата беше пронизана от остро изсвирване на рогове!
Ръката на Лорд Сот замря във въздуха, гласът на Китиара замлъкна.
Откъм тълпата се понесе приглушен, застрашителен шепот. За миг Танис реши, че роговете свирят в негова чест, но когато се обърна към залата, видя войниците да се оглеждат тревожно. Всички, дори Китиара, гледаха към Кралицата на Мрака.
Призрачните очи на Нейно Тъмно Величество, които следяха Танис сега бяха разсеяни. Сянката й нарасна и се разпростря из залата като тъмен облак. Реагирайки на някаква безмълвна заповед, драконяните с нейния герб скочиха от местата си и изчезнаха през вратите, фигурата в черна роба, която беше видял до Кралицата, също я нямаше.
Роговете продължаваха да свирят. Стиснал Короната в ръка, Танис вцепенен се взираше в нея. Два пъти преди това острият звук на роговете беше носил смърт и разрушение. Каква ли е ужасната причина за смъртоносната им музика този път?
Глава 10
Който притежава Короната, управлява.
Звукът на роговете беше толкова силен и иронизителен, че Карамон едва не се подхлъзна върху мокрия камък. Берем инстинктивно го подхвана. Двамата се огледаха разтревожени, когато стряскащите звуци изпълниха малкото помещение. Над себе си чуха други тръби да отговарят на сигнала.
