шлема.
При вида на жената, която я беше предала гневът й надделя над страха и погледът й обходи голямата зала. Видя войските на Кралицата на Мрака, Господарите, седнали на троновете си и драконите, накацали над тях. Най-накрая съзря и неясната фигура на Кралицата на Мрака.
„Сега знае къде се намира и какво я очаква“, помисли отчаяно Танис.
С мъртвешки бледо лице Лорана отново се обърна към Китиара, сякаш тя беше единствената стабилна точка във въртящата се вселена. Танис видя как стиска зъби и прехапана устни, за да се овладее и да не показва страха си Китиара направи лек жест и Лорана го проследи.
— Танис…
Тя погледна към него и когато очите им се срещнаха той видя в тях да проблясва надежда. Почувства обичта й да го обгръща и да го ощастливяла като настъпването на пролетта след враждебния мрак на зимата. Чак сега осъзна, че любовта му към нея е била връзката между двете му воюващи същности. Той я обичаше с неизменната, вечна любов на елфската си душа и със страстта на човешката си кръв. Но беше твърде късно. Сега щеше да плати за това с живота и душата си.
Един поглед беше всичко, което можеше да й даде. Един поглед, който да й предаде чувствата в сърцето му, защото кафявите очи на Китиара внимателно го наблюдаваха, както и други очи, скрити в сенките.
Той се напрегна, събра цялата си воля и студено я изгледа. Видя светлината на надеждата да примигва и угасва в блестящите й очи, и изтръпна от жал.
Стиснал здраво дръжката на меча си, за да не трепери ръката му, Танис се обърна с лице към Такхисис.
— Ваше Мрачно Величество — извика Китиара, като сграбчи Лорана за ръка и я повлече напред, — предлагам Ви своя дар, който ще ни увенчае с победа.
Думите й бяха заглушели от шумни овации. Тя вдигна ръка, призовавайки за тишина и продължи:
— Предавам Ви Лораланталаса, Принцеса на елфите от Куалинести, предводителка на Рицарите от Соламния. Тя върна драконовите копия и използва драконовото кълбо на Високата Кула Клерикалите. По нейно нареждане брат й и един сребърен дракон отидоха в Санктион, където, заради некомпетентността на лорд Ариакас, успяха да проникнат в свещения храм и да открият, че яйцата на добрите дракони са унищожени. — Ариакас заплашително пристъпи напред, но Китиара не му обърна внимание. — Предлагам Ви я, Кралице, моя, за да я накажете така както заслужават престъпленията й срещу Вас.
Кит я блъсна пред себе си и Лорана падна на колене пред Кралицата. Златистата й коса я обгърна в сияен ореол, който за възбудения ум на Танис беше единствената светлина в огромната тъмна зала.
Добре си се справила, Китиара, понесе се безмълвният глас на Кралицата, и ще бъдеш възнаградена. Ще изпратим принцесата в Покоите на смъртта, а после ще ти дадем наградата.
— Благодаря, Ваше Величество — поклони се Черната дама. — Но преди да продължим работата си, бих желала да Ви помоля за две неща. — Тя протегна ръка и здраво хвана Танис. — Първо, да Ви представя някой, който иска да служи във великата Ви и славна армия.
Тя сложи ръка на рамото му и със силно Стискане му подсказа, че трябва да коленичи. Неспособен да прогони от ума си образа на Лорана, Танис се поколеба. Още можеше да се откаже от мрака, да застане до Лорана и да посрещнат заедно края.
После подигравателно се усмихна.
„Какъв егоист съм станал, каза си горчиво, за да ми мине през ум да пожертвам Лорана в оправдание на собствената си глупост. Не, само аз ще плащам за грешките си. Дори да не направя нищо друго добро през живота си, ще я спася.“
Китиара болезнено стисна рамото му и кафявите й очи заблестяха от гняв. Бавно, с наведена глава, Танис падна на колене пред Нейно Мрачно Величество.
— Представям Ви Вашия скромен слуга Полуелфа — съобщи студено Китиара. — Назначих го за командир на моята армия след преждевременната смърт на Бакарис.
Нека новият ни слуга се приближи.
Танис почувства ръката на Кит на рамото си, докато се изправяше.
— Помни, че сега си собственост на Нейно Тъмно Величество. Тя трябва да е напълно сигурна в теб.
— Помня.
Той се освободи от хватката й и пристъпи до ръба на платформата под трона на Кралицата на Мрака.
Вдигни глава и ме погледни.
Танис се напрегна, търсейки дълбоко в себе си сила, която не беше сигурен, че притежава. „Ако се проваля, Лорана е загубена. В името на любовта, трябва да се отрека от нея.“ И той вдигна глава.
Погледът му беше уловен и прикован. Танис се взираше като хипнотизиран в неясната форма, неспособен да се освободи. Нямаше нужда от фалшиво благоговение, защото го изпита, както и всички смъртни, които видеха Нейно Тъмно Величество, но дълбоко в себе си беше свободен. Тя не можеше да го подчини против волята му. Макар да се бореше да не издаде слабостта си, той осъзна какви огромни усилия й струваше да проникне в този свят.
Сянката трептеше пред очите му и се разкриваше във всичките си превлъплащения, доказвайки, че не ги контролира. Отначало му се видя като петглавия дракон от соламнийската легенда. После се превърна в Прелъстителката — жена, заради чиято красота всеки мъж би умрял само и само да я притежава. После формата й отново се промени и тя беше Тъмният Воин, висок и могъщ Рицар на Злото, който носеше смъртта в бронираната си ръкавица.
Но докато образите се променяха, тъмните очи неотлъчно проникваха в душата му и Танис почувства, че се гърчи под проницателния им поглед. Не можеше да го понесе, нямаше сили. Смирено, той отново се свлече на колене, раболепничейки пред Кралицата и презирайки себе си. Внезапно чу зад гърба си изтерзан, задавен вик.
Глава 9
Роговете на съдбата.
Докато трополеше по северния коридор, търсейки Берем, Карамон не обръщаше внимание на уплашените викове и ръцете на затворниците, които се протягаха от заключените килии. Нямаше и следа от Вечния. Опита се да разбере от затворниците дали някой не го е видял, но повечето бяха толкова объркани, че говореха несвързано. Накрая, изпълнен с ужас и жал, той ги остави на мира. Огледа се и отчаяно се зачуди как ще намери лудия. Единствената му утеха беше, че централният коридор не се разклоняваше, така че трябваше да е минал оттук. Но къде е?
Карамон се взираше в килиите, препъваше се и за малко не пропусна един едър пазач-таласъм, който се хвърли към него. Като размаха меча, недоволен, че го разсейват, воинът отсече главата му и продължи преди тялото да падне на пода.
Докато тичаше надолу по някакво стълбище, едва не стъпи върху тялото на друг мъртъв таласъм. Вратът му беше прекършен от доста силни ръце. Явно Берем беше минал оттук, и то неотдавна, защото тялото още не бе изстинало.
Сигурен, че върви по вярна следа Карамон затича. Затворниците изглеждаха размазани пред погледа му. Гласовете им звучаха в ушите му, молейки да ги освободи.
„Ако ги пусна, ще си имам армия“, мина му през ума, но докато обмисляше идеята си, внезапно чу ужасяващ вой някъде отпред.
Той разпозна гласа на Берем и хукна натам. Килиите свършиха и коридорът се превърна в тунел, който спираловидно потъваше в земята. По стените светеха факли, но бяха малко и на големи разстояния. Воят ставаше все по-силен. Карамон опита да затича още по-бързо, но подът беше хлъзгав, а въздухът ставаше все по-тежък и влажен, колкото по-надолу слизаше и той се принуди да намали ход. Тунелът започна да става по-светъл, сигурно наближаваше краят му.
Тогава видя Берем. Двама драконяни се биеха с него и мечовете им блестяха на светлината на факлите. Вечният се бореше с голи ръце, а зелената светлина на камъка осветяваше малкото помещение със странно сияние.
