дълго пътешествие в мрака. Спомни си за Флинт, за Стърм… Той скръцна със зъби и си наложи да се съсредоточи върху онова, което ставаше в момента. С миналото беше свършено.
Войниците в залата тихичко говореха помежду си. Досега никой Господар не се беше осмелявал да не се яви пред Великия съвет.
Един офицер се изкачи по стълбите към празната платформа. Застанал на най-горното стъпало, миг-два той стоеше занемял от ужас пред черните очи на Ариакас и още по-страшния тъмен алков над трона му. После си пое дъх и докладва:
— Със… съжаление трябва да уведомя Негова Светлост и Нейно Тъмно Величество — той хвърли нервен поглед към празния алков, — че Драконовият Господар То… Тоде загина от преждевременна и злополучна смърт.
Развълнуван шепот премина долу в тълпата, а драконовите офицери си размениха разбиращи погледи. Но Лорд Ариакас не беше доволен.
— Кой е посмял да убие Драконов Господар? — попита той гневно и при звука на гласа му и онова, което предвещаваха думите му, тълпата замлъкна.
— Случи се в Земята на Кендерите, Господарю — отвърна офицерът.
Дори от разстояние, Танис виждаше как юмруците му нервно се свиват и отпускат. Очевидно имаше още лоши новини и се колебаеше дали да продължи.
Мъжът прочисти гърлото си и каза:
— Със съжаление трябва да докладвам, че Земята на Кендерите е… — за миг гласът му напълно секна и само с огромно усилие успя да продължи — загубена за нас.
— Загубена!? — повтори Ариакас с глас, който напомняше гръмотевица.
Офицерът се ужаси, заекна несвързано, но очевидно реши да приключи бързо и продължи:
— Господарят Тоде беше подло убит от кендер на име Кронин Тхистълнот, а войските му бяха изтласкани от…
Над тълпата се понесе силен шепот, чуха се гневни закани и призиви за пълното унищожение на Земята на кендерите и за изтребване на тази отвратителна раса от лицето на Крин…
Ариакас раздразнено махна с ръка и в залата моментално настъпи тишина.
Внезапно Китиара се разсмя.
Беше арогантен и подигравателен смях, който ясно отекваше от дълбините на металната й маска.
Със сгърчено от гняв лице Ариакас се изправи и направи крачка напред. В този миг долу проблесна стомана — Драконяните вадеха мечовете си от ножниците.
Войските на Китиара сгъстиха редиците си и плътно обградиха платформата на Господарката си, която седеше отдясно на Лорда. Танис също хвана дръжката на меча.
Кит не помръдна. Седеше спокойно и гледаше Ариакас с такова презрение, че дори можеше да се почувства.
Внезапна въздишка се разнесе из залата. Лицата на всички пребледняха, борейки се да си поемат въздух, зрението им се замъгли, сърцата им забавиха биенето си. Сякаш някой беше изсмукал въздуха, когато Мракът нахлу в нея.
На Танис му се зави свят. Опита се да диша, но имаше чувството, че отново се намира под Кървавото море на Ищар. Силата му се стопи, той залитна и докато падаше, смътно съзря, че и други се свличат върху полирания мраморен под. Вдигна глава и макар движението да бе истинска агония, видя Китиара да се привежда напред, сякаш смачкана от невидима сила.
Внезапно Мракът се вдигна и студен, свеж въздух изпълни дробовете му. Сърцето му подскочи и отново заби. Кръвта нахлу в главата му и той едва не изгуби съзнание. Няколко мига стоя отпуснат върху мраморните стъпала, слаб и замаян. Когато зрението му се проясни, видя, че на драконяните им няма нищо — стояха изправени и се взираха в една точка.
Танис вдигна поглед към величествената платформа и дъхът му почти отново спря. Такхисис, Кралицата на Мрака, беше влязла в Залата за аудиенции.
Тя беше позната в Крин и под други имена. Елфите я наричаха Кралица на драконите, варварите от Равнините — Нилат Развратницата, джуджетата от Торбардин я знаеха като Тамекс, фалшивия метал, а мореплавателите от Ергот я споменаваха в легендите си като Ма-тат Многоликата. За рицарите на Соламния тя бе Кралицата, победена от Хума и прогонена от страната много-много отдавна.
Такхисис, Кралицата на Мрака, се бе завърнала.
Но не напълно.
Танис се взираше в неясния силует, обзет от страхопочитание. Ужасът пронизваше мозъка му и го вцепеняваше и макар да не беше способен да чувства нищо освен огромен страх, осъзна, че тя не присъства във физическата си форма. Сякаш беше тук само защото волята й принуждаваше останалите да я забележат.
Нещо я задържаше и й пречеше да влезе в този свят. Вратата! Танис си припомни думите на Берем. Къде ли беше сега? Къде бяха Карамон и станалите? С болка осъзна, че ги е забравил, погълнат от мисли за Китиара и Лорана. Главата му се завъртя. Имаше чувството, че държи ключа към всичко. Само му трябваше малко време да помисли. Но това беше невъзможно.
Неясната форма се уголемяваше и чернотата й сякаш образуваше огромна дупка в гранитната стая. Неспособен да отмести поглед, Танис гледаше в тази безгранична празнота, докато изпита ужасяващото усещане, че го всмуква. В този момент чу глас в главата си:
Не съм ви събрала, за да слушам как глупавите ви караници и дребните ви амбиции провалят победата, която чувствам, че приближава. Помни кой командва тук, лорд Ариакас!
Лордът падна на едно коляно както и всички останали в помещението. Танис откри, че също е коленичил с благоговение, което не можеше да преодолее. Макар и изпълнен с омраза към ужасното, унищожително зло, тя бе богиня — една от създателките на света. Беше управлявала от началото на времето… и щеше да управлява до края му.
Гласът продължи, пронизвайки умовете на всички присъстващи:
Китиара, ти ни служи добре. Сегашният ти дар за нас много ни харесва. Доведи елфата, за да я видим и да решим съдбата й.
— Слушам, Ваше Тъмно Величество — поклони се Кит. Когато мина покрай Танис, му заповяда: — Ела с мен!
Драконяните й направиха път и тя слезе по стълбите, следвана от полуелфа. Войските се разделяха, за да ги пропуснат и веднага събираха отново редиците си.
Когато стигна средата на залата, Китиара се заизкачва по тесните стълби, докато стигна средата на мраморната платформа. Танис я следваше по-бавно.
Китиара се обърна и посочи украсената врата в далечни край на тесния мост, който свързваше платформата със стената на Злата за аудиенции.
Там се появи черна фигура с броня на солманшийски рицар. Лорд Сот влезе и войските от двете страни на моста панически отстъпиха. В безплътните си ръце носеше тяло, увито в бяло платно. Тишината в залата беше толкова пълна, че можеха да чуят тропота на ботушите му, макар всички да виждаха през прозрачното му тяло мраморния под.
Той мина по моста, бавно се изкачи върху главата на змията и остави вързопа на пода в краката на Китиара.
След това се изправи изчезна, оставяйки всички да се чудят дали наистина е съществувал, или е бил плод на трескавото им въображение.
Танис видя, че Китиара се усмихва зад забралото, доволна от впечетлението, което беше направил нейният командир. Тя извади меча си и разряза връзките около фигурата. После отстъпи, за да наблюдава как пленницата й ще се освободи от паяжината.
Кашляща, почти задушена от стегнатите връзки, Лорана опитваше да се освободи от бялото платно. Войниците наблюдаваха напрегнато немощните й движения. Инстинктивно Танис пристъпи, за да й помогне, но почувства кафявите очи на Китиара върху себе си, които напомняха:
— Ако умреш, ще умре и тя.
Разкъсван от тръпки, той отстъпи. Лорана тромаво се изправи на крака и примигна, за да свикне със силната светлина на факлите. Най-накрая очите й се спряха върху Китиара, която й се усмихваше иззад
