според местните, които разпита.
Гакхан трябваше да вземе решение — или да ги проследи, макар че следите им сигурно бяха заличени за изминалите седмици, или да се върне при Китиара с описанието им, за да разбере дали не ги познава. Ако беше така, тя можеше да му даде информация и той да предвиди пътя им в бъдеще.
Реши да се върне при Китиара, която се биеше на север. Гакхан й описа подробно групата и тя се изненада като научи, че това са били двамата й полубратя и бившият й любовник. Осъзна, че тук има пръст някаква могъща сила и сподели съмненията си с Кралицата на Мрака, която беше обезпокоена от липсващото съзвездие на Храбрия Воин. Кралицата разбра, че е била права — Паладин се бе завърнал, за да се бие с нея. Но докато осъзнае опасността, злото беше сторено.
Китиара изпрати Гакхан обратно по следите. Стъпка по стъпка хитрият драконянин проследи спътниците от Паркс Таракс до кралството на джуджетата. Следеше ги в Тарсис и там щеше да ги залови, ако не беше Алхана и нейните грифони.
Но Гакхан не се отказваше, а търпеливо продължи да ги следи. Чу слухове за тях в Силванести, където бяха отблъснали големия зелен дракон, Сиан Кървавото проклятие, после от Ледената стена, където Лорана уби черния магьосник-елф Фийл Тхас. Знаеше за откриването на драконовите кълба, за унищожаването на едното и за присвояването на другото от болнавия магьосник.
Именно Гакхаи последва Танис във Флотсам и насочи към тях Черната дама, когато плаваха на „Перешон“. Но и тук, както преди, премести пионката си, само за да установи, че фигурите на противника му пречат да направи последния ход. Въпреки това не се отказа. Той познаваше врага си и знаеше коя е великата сила, която стои срещу него. Залогът на играта беше висок, много висок.
Замислен, той излезе от Храма, където Господарите вече се събираха за Висшия Конклав, и пое по улиците на Нерака. Слънцето отиваше към залез и летящите цитадели вече не скриваха последните му лъчи. Сега то гореше над планините и обагряше мълчаливите заснежени върхове в кървавочервено.
Гакхан не обърна внимание на залеза, а оглеждаше улиците на палатковия град, вече почти празен. Повечето драконяни трябваше да прислужват на господарите си, тъй като те страдаха от забележителна липса на доверие както помежду си, така и към Кралицата. Но това улесняваше работата му. Той бързо преведе драконяните през вонящите, затрупани с боклуци улици — можеше да ги изпрати и сами, но имаше чувството, че трябва да се действа бързо. Вятърът на важните събития започваше да се превръща в свиреп ураган. Засега се намираше в центъра му, но знаеше, че скоро ще бъде пометен оттам, а хич не му се искаше да го захвърли върху скалите.
— Това е мястото. — Той застана пред една палатка, където продаваха бира.
На окачената табела пишеше с грозни Пукни на общ език: „Забранено на драконяни и таласъми“. Гакхан надникна през мръсното платнище и видя този, когото търсеше. Махна на придружителите си, отметна платнището и влезе.
Хората в бара обърнаха замъглените си очи към новодошлите и като видяха, че са драконяни веднага започнаха да крещят и да ги освиркват. Но виковете и подигравките веднага замряха, когато Гакхан отметна качулката, която скриваше лицето му. Настъпи тишина, по-плътна от изобилния дим и неприятните миризми, които изпълваха бара. Като хвърляха уплашени погледи към драконяните, хората се приведоха над питиетата си, опитвайки се да станат незабележими.
Блестящите черни очи на Гакхан огледаха тълпата.
— Ето го — каза той на драконянски и посочи един човек, отпуснат върху бара.
Придружителите му веднага сграбчиха едноокия войник, който ги загледа с пиянски ужас.
— Изведете го навън на тъмното! — нареди Гакхан. Без да обръщат внимание на протестите и молбите на изплашения капитан както и на злобните погледи и прошепнати заплахи от тълпата, драконяните извлякоха пленника си и само за няколко мига го накараха да изтрезнее достатъчно, за да може да говори.
— Помниш ли да си арестувал днес следобед един офицер по обвинение в дезертьорство?
Капитанът смутолеви, че е разпитвал много офицери днес… Бил зает човек… а и всички си приличали. Гакхан направи знак на драконяните, които реагираха веднага.
Капитанът изкрещя от болка. Да, да! Спомнил си! Но не бил един офицер. Били двама.
— Двама ли? — Очите на Гакхан блеснаха. — Опиши другия офицер!
— Много едър човек. Направо щеше да пръсне униформата. Водеха и затворници.
— Затворници!? — Змийският език на Гакхан затрептя от устата му и отново се прибра. — Опиши ги!
— Една жена с червена коса и гърди като…
— Продължавай — изрева Гакхан. Ноктестите му ръце потръпваха. Той хвърли поглед на придружителите си и те затегнаха хватката си.
Като хлипаше, капитанът набързо описа другите двама затворници. Думите му се сипеха една след друга.
— Кендер? — повтори Гакхан, все по-развълнуван. — Продължавай. Старец с бяла брада… — Той млъкна, озадачен.
Старият магьосник! Но те не биха позволили на онзи грохнал стар глупак да ги придружи на толкова важна и изпълнена с опасности мисия. Или бяха взели някого по пътя?
— Кажи ми нещо повече за стареца!
Капитанът отчаяно зарови из пропития си с алкохол и затъпял от болка мозък. Старец… бяла брада…
— Прегърбен ли е?
— Не… Висок, с широки рамене… сини очи. Странни очи. — Беше на границата да припадне, но той го стисна за врата с ноктестата си ръка.
— Какво му има на очите?
Мъжът уплашено погледна драконянина, който бавно изстискваше живота от него и промърмори нещо.
— Млади… твърде млади! — повтори екзалтирано Гакхан. Сега вече знаеше всичко. — Къде са?
Капитанът пророни една дума и Гакхан го събори на земята.
Една мисъл биеше в ума му като криле на дракон, когато напусна палатката с придружителите си и се отправи към тъмниците под двореца.
Вечният… Вечният… Вечният!
Глава 7
Храмът на Кралицата на Мрака.
— Тас!
— Боли!… Остави ме на мира!
— Знам, съжалявам, но трябва да се събудиш. Моля те, Тас!
Ноктите на страх и настойчивост в гласа проникнаха през изпълненият му с болка мозък. Част от него скачаше нагоре-надолу и му крещеше да се събуди. Но другата искаше да отплува отново в тъмнината, която, макар и неприятна, беше по-добра от болката, която го дебнеше, готова да го сграбчи…
— Тас… Тас… — Една ръка погали бузата му.
Шепнещият глас беше напрегнат и кендерът разбра, че няма избор. Трябва да се събуди. Пък и тази част от мозъка му, която скачаше нагоре-надолу крещеше: „Може да изпуснеш нещо!“
— Слава на боговете! — въздъхна Тика, когато очите му се отвориха широко и я погледнаха. — Как се чувстваш?
— Ужасно — отвърна нещастно Тас, като се опитваше да седне. Както и очакваше, болката изскочи иззад ъгъла и се нахвърли върху него. Той изстена и стисна главата си.
— Знам… Съжалявам — каза отново момичето, докато го галеше нежно по косата.
— Сигурен съм, че ми мислиш доброто, Тика, но би ли престанала? Имам чувството, че ме удрят с джуджешки чукове.
Тя бързо отдръпна ръката си и той се огледа колкото можеше с едно око. Другото беше полузатворено.
— Къде сме?
