— В тъмниците под Храма.
Тас почувства, че тя трепери от страх и студ и когато се огледа, разбра защо. Гледката го накара да потръпне и той с копнеж си припомни доброто старо време, когато не знаеше значението на думата „страх“. Би трябвало да изпитва тръпка на вълнение — все пак се намираше на място, където никога не беше ходил и сигурно имаше много забележителни неща за разглеждане, — но усещаше, че тук присъстват смъртта и страданието. Беше виждал твърде много хора да умират и да страдат. Мислите му се отправиха към Флинт, към Стърм и Лорана… Нещо у него се беше променило и той никога вече нямаше да бъде като другите кендери. Посредством мъката беше опознал страха, но страх не за себе си, а за другите и реши, че е по- добре да умре, отколкото да изгуби още някой, когото обича.
Ти извра пътя на мрака, по имаш смелостта да го извървиш, беше казал Физбан.
— Така ли е наистина, зачуди се той, въздъхна и скри лице в ръцете си.
— Не, недей! — извика Тика и го разтърси. — Не ни причинявай това! Имаме нужда от теб! Тас с мъка вдигна глава.
— Добре съм — каза бавно. — Къде са Карамон и Берем?
— Там. — Тика посочи далечния край на килията. — Пазачите ще ни държат заедно, докато намерят някой, който да реши какво да правят с нас. Карамон беше прекрасен — добави тя с горда усмивка и погледна с любов едрия мъж, който се беше свил намусен възможно най-далеч от „затворниците“. След това изражението й се промени и тя придърпа Тас. — Но се тревожа за Берем. Мисля, че полудява.
Таселхоф му хвърли бърз поглед. Мъжът седеше на студения мръсен под, загледан в една точка и наклонена встрани глава, сякаш заслушан в нещо. Фалшивата бяла брада, която му беше направил от кози косми, беше разкъсана и изцапана. Още малко й трябваше, за да падне окончателно, осъзна тревожно Тас.
Тъмниците представляваха лабиринт от тунели, издълбани в здравата скала под Храма, и се простираха във всички посоки от централната стая на стражата — малко кръгло помещение в основата на тясно вито стълбище, което се спускаше от приземния етаж. Там седеше огромен таласъм и спокойно ядеше хляб, прокарвайки го с някаква напитка от каната. Връзка ключове висеше на пирон над главата му, което показваше, че е главният тъмничар. Таласъмът не им обръщаше внимание — вероятно не можеше да ги види ясно в слабата светлина, тъй като килията им беше поне на сто крачки от него по тъмния, неприветлив коридор.
Кендерът се промъкна до вратата, намокри пръст и го вдигна във въздуха. Натам е север, определи той. Димящи, миризливи факли проблясваха във влажния въздух. Една голяма килия по-надолу беше пълна с драконяни и таласъми, които изтрезняваха. В далечния край на коридора имаше Масивна желязна врата, леко открехната. Тас напрегнато се ослуша. Стори му се, че долавя звуци иззад вратата — гласове, тихи стонове. Това е друга част от тъмницата, реши той, основавайки заключението си на предишния си опит. Тъмничарят вероятно беше оставил вратата отворена, за да може да обикаля и да се ослушва, ако възникнат проблеми.
— Права си, Тика — прошепна Тас. — Заключени сме в някаква клетка и вероятно очакваме заповеди.
Момичето кимна. Представлението на Карамон, дори да не беше заблудило напълно пазачите, поне ги караше да мислят два пъти преди да направят нещо прибързано.
— Отивам да поговоря с Берем — каза Тас.
— Недей — Тика погледна уплашено към мъжа. — Не мисля, че…
Но Тас пренебрегна възраженията й, погледна още веднъж тъмничаря и пропълзя до Берем, за да залепи обратно фалшивата брада върху лицето му. Тъкмо го беше доближил и протягаше ръка към него, когато внезапно Вечният изрева и скочи към него.
Тас падна назад с писък. Но Берем не го виждаше. Като крещеше несвързано, той го прескочи и се хвърли към вратата на килията.
Карамон и таласъмът бързо скочиха на крака. Като се преструваше на раздразнен задето са нарушили почивката му, воинът хвърли суров поглед към Таселхоф.
— Какво му направи! — изрева той.
— Нищо, Карамон, честно! — изохка Тас. — Той е луд!
Берем сякаш наистина беше полудял. Без да усеща болка, той се хвърляше към железните решетки и се опитваше да ги разтвори. Когато не успя, сграбчи прътовете и се опита да ги изкриви.
— Идвам, Ясия! Не си тръгвай! Прости…
С широко отворени свински очички тъмничарят изтича по стълбите и закрещя:
— Вика стражите! — изръмжа Карамон. — Трябва да успокоим Берем Тика…
Но момичето вече стоеше до Вечния и го молеше да спре. Отначало той грубо я отблъсна, но тя продължи да го гали и утешава, докато накрая Берем се заслуша в думите й, престана да насилва вратата и застана неподвижно. Брадата му беше паднала на пода, лицето му лъщеше от пот, а раните на главата му, където беше удрял решетките, кървяха.
В предната част на тъмницата се чу стържещ звук и двама драконяни с извадени мечове се втурнаха надолу следвани от тъмничаря. Тас бързо сграбчи брадата и я пъхна в една от торбите си като се надяваше, че не помнят как е изглеждал Берем на влизане.
Тика, която още галеше успокоително мъжа, бърбореше за всичко, което й дойдеше на ум и той изглеждаше отново спокоен. Дишайки тежко, Берем гледаше с блуждаещи очи празната килия срещу тях и Тас виждаше как мускулите на ръката му потрепват спазматично.
— Какво означава това? — изкрещя Карамон, когато драконяните стигнаха до вратата на килията им. — Затворихте ме тук с истински звяр! Той се опита да ме убие! Настоявам да ме изведете!
Таселхоф, който го наблюдаваше внимателно, видя, че с дясната си ръка воинът му направи бързо движение към пазачите. Разпознал сигнала, той се напрегна, готов за действие. Усети, че и Тика е готова. Един таласъм и двама пазачи… Бяха водили и по-неравни битки.
Драконяните погледнаха тъмничаря, който се колебаеше. Тас веднага отгатна какво се върти в тъпия му мозък — ако този едър офицер е личен приятел на Черната дама, тя едва ли ще погледне с добро око на тъмничар, който е позволил да бъде убит в затворническата килия.
— Ще взема ключовете — измърмори колебливо и се затътри обратно по коридора.
Драконяните започнаха да разговарят на своя език, очевидно си разменяха груби забележки по негов адрес. Карамон хвърли поглед на Тика и Таселхоф и имитира глави, които се удрят една в друга. Ровейки в една от торбите си, кендерът стисна малкия си нож. (Бяха ги претърсили, но в желанието си да им помогне Тас непрекъснато ги разместваше, докато обърканите стражи — след като за четвърти път претърсиха една и съща торба — се отказаха). Карамон беше настоял кендерът да запази торбите си, защото Черната дама искала да ги прегледа. Тика продължи да гали Берем и хипнотичният й глас върна част от спокойствието в трескавите му сини очи.
Тъмничарят се върна в ключовете, когато глас от подножието на стълбата го спря.
— Какво искаш? — изрева той стреснато при вида на забулената фигура.
— Аз съм Гакхан.
Драконяните се изпънаха в знак на уважение, а лицето на тъмничаря придоби болезнено зеленикав цвят и ключовете задрънчаха в тлъстата му ръка. Още двама пазачи заслизаха шумно по стълбите и по знак на забулената фигура застанаха от двете й страни. Тримата подминаха треперещия таласъм и доближиха вратата на килията. Сега Тас ясно видя фигурата. Беше драконянин, облечен в броня, и с черна качулка, спусната над лицето му. Кендерът прехапа устни разочарован. Е, силите още не бяха толкова неравни, не и за Карамон.
Без да обръща внимание на заекващия тъмничар, който се влачеше след него като затлъстяло куче, драконянинът грабна една факла от стената и застана точно пред килията на приятелите.
— Измъкнете ме оттук! — извика Карамон и избута Берем настрани.
Без да му обръща внимание, драконянинът се пресегна през решетките и сграбчи Вечния за ризата. Тас хвърли отчаян поглед към Карамон — лицето му беше мъртвешки бледо. Той отчаяно се хвърли към съществото, но твърде късно. С рязко движение Гакхан разкъса ризата на Берем. Зелена светлина проблясва в килията, когато факлата се отрази в камъка, врастнал в плътта му.
— Той е — каза тихо Гакхан. — Отключете килията! Тъмничарят пъхна ключа в ключалката с треперещи
