Карамон лежеше на студения под и отчаяно се бореше да остане в съзнание. Болката започваше да намалява. Ударът се беше плъзнал по шлема му и само го зашемети затова се престори на припаднал, тъй като не знаеше какво друго да направи. „Защо Танис не е тук? — помисли си той отчаяно, като проклинаше бавния си ум. — Той щеше да има план. Не трябваше да ми поверява такава отговорност“ — изруга горчиво Карамон. „Престани да се жалваш, вол такъв! Те разчитат на теб!“, дочу глас в ума си. Воинът примигна и се усмихна. Гласът много му напомни този на Флинт и би се заклел, че той стои зад него. Така беше, те разчитаха на него.
Карамон леко отвори очи. Един драконянин стоеше с гръб точно пред него. Не можеше да види Берем или Гакхан без да мръдне глава и да привлече вниманието към себе си. Знаеше, че може да се справи с първия драконянин. Може би и с втория преди другите двама да го довършат. Не се надяваше да се измъкне жив, но поне щеше да даде на Тас и Тика възможност да избягат с Вечния.
Той напрегна мускули и се приготви да скочи върху патрула, когато агонизиращ вик прониза тъмницата. Берем пищеше така яростно, че Карамон се стресна и забрави да се преструва на припаднал.
Изведнъж замръзна, наблюдавайки с удивление как Вечния се хвърли напред, сграбчи Гакхан и го вдигна от каменния под. Носейки във въздуха диво гърчещия се драконянин, той изскочи от килията, блъсна го в каменната стена и главата му се пръсна с пукот. Ревящ от ярост, Берем продължи да го удря в стената, докато от драконянина остана само безжизнена маса плът, обляна в зелена кръв.
За миг никой не помръдна. Тас и Тика стояха прегърнати, ужасени от отвратителната гледка. Карамон се опитваше да подреди нещата в замъгления си от болка мозък, а драконяните гледаха тялото на водача си парализирани от ужас.
Накрая Берем хвърли тялото на Гакхан на земята и се обърна. Карамон потръпна, когато осъзна, че е напълно полудял — очите му бяха широко отворени, от устата му капеше слюнка, а ръцете му бяха лепкави от зелената кръв. Осъзнал, че врагът му е мъртъв, Берем изведнъж дойде на себе си.
— Тя ме зове! — дрезгаво прошепна той и хукна по северния коридор, разблъсквайки стреснатите драконяни.
Без да спира Берем се хвърли върху в полуотворената желязна врата в края на коридора и едва не я изтръгна от пантите. Тя се удари с кънтящ звук в камъка и се залюля напред-назад.
Двама от драконяните се опомниха. Единият затича към стълбището като крещеше с всичка сила на драконянски, но Карамон отлично го разбра.
— Избягал затворник! Викнете стражата!
В отговор се чуха викове и шум от ноктести крака, които дращеха по стълбите. Тъмничарят погледна мъртвия драконянин и хукна към стаята си. Другият пазач бързо скочи на крака и нахълта в килията, но Карамон вече се бе изправил — когато ставате дума за действие, всичко му беше ясно. Той се протегна, сграбчи го за врата и с едно движение на огромните ръце му изви главата. Създанието падна безжизнено на пода. Воинът бързо изтръгна меча от ръката му преди тялото да се вкамени.
— Карамон! Зад теб! — изписка Тас, когато другият пазач се втурна с вдигнат меч в килията.
Той се обърна и видя, че драконянинът пада, сритан в корема от Тика. Таселхоф заби малкия си нож в тялото, забравяйки във вълнението си да го извади. Когато видя трупа да се вкаменява, бързо посегна, но късно.
— Остави го! — заповяда Карамон и кендерът се изправи. Отгоре се чуваха груби гласове и драскане на крака по стълбите. Тъмничарят се беше добрал до стълбището и махаше отчаяно с ръце, сочейки към тях. Виковете му заглушаваха шума на слизащите войници.
С меч в ръка воинът погледна несигурно към стълбите, а после към северния коридор, където бе изчезнал Берем.
— Точно така, последвай го, Карамон — настоя Тика. — Иди при него! Не разбираш ли? Той каза „Тя ме зове“. Това е гласът на сестра му, затова полудя.
— Да — съгласи се разсеяно Карамон, загледан в коридора. Чуваше драконяните да се спускат по извитото стълбище, стърженето на броните и драскането на мечовете по каменните стени. Оставаха им броени секунди. — Хайде!
Тика го сграбчи за ръката, заби нокти в плътта му и го принуди да се обърне към нея. Червените й къдрици горяха като огън под светлината на факлите.
— Не! — каза твърдо тя. — Ако го хванат, това ще бъде краят. Имам план. Тас и аз ще им отвлечем вниманието, за да ти дадем време. Има още един коридор, който води на изток. Видях го, когато идвахме. Ще тръгнем по него. Сега побързай преди да са те видели.
Карамон се поколеба, лицето му се изкриви в агония.
— Това е краят, Карамон, за добро или за зло. Трябва да отидеш при него и да му помогнеш да стигне при нея. Само ти си достатъчно силен, за да го защитиш. Той има нужда от теб!
Момичето го изблъска в коридора. Карамон направи една крачка и отново погледна към нея.
— Тика… — започна той като се опитваше да измисли някакъв аргумент срещу безумния й план. Но тя бързо го целуна, грабна един меч от пода и изскочи от килията.
— Аз ще се грижа за нея, Карамон! — обеща Тас, тичайки се след Тика.
Тъмничарят извика ужасен, когато момичето се втурна право към него, размахвайки меч. Опита се да я хване, но тя така силно го удари, че той падна мъртъв с прерязано гърло.
Без да го погледне, Тика забърза по коридора, водещ на изток. Таселхоф, който плътно я следваше, застана за миг в подножието на стълбите. Сега драконяните се виждаха и Карамон чу пискливия глас на кендера да сипе обиди към пазачите.
— Кучеядци! Долнопробни таласъмолюбци! После хукна да догони Тика. Вбесените драконяни, обезумели от подигравките му и бягството на затворниците, дори не се огледаха, а хукнаха след бързоногия кендер.
След миг Карамон се оказа сам. Той изгуби още една ценна минута в колебание, загледан в плътния мрак на килиите. Чуваше само гласа на Тас, който продължаваше да сипе обиди, но след малко и той заглъхна. Настъпи тишина. „Сам съм. Изгубих ги… изгубих всички. Трябва да ги последвам“. Той се запъти към стълбите, но изведнъж спря. „Не, Берем също е сам. Тика е права. Той има нужда от мен.“
С най-после ясен ум, Карамон се обърна и тромаво затича по северния коридор след Вечния.
Глава 8
Кралицата на мрака.
— Драконов Господар Тоде!
Лорд Ариакас с лениво презрение слушаше имената на влизащите. Събирането на Великия съвет не беше негова идея. Всъщност той се бе противопоставил, но внимаваше да не бъде твърде краен, защото щеше да изглежда слаб, а Нейно Тъмно Височество не оставяше слабите живи. Не, този Велик Съвет щеше да бъде всичко друго освен досаден…
При мисълта за Кралицата на Мрака той се полуобърна и погледна към алкова над себе си. Най-голям и най-красив в залата тронът стоеше все още празен. До него не водеха стълби. Вратата беше единственият вход и изход. А накъде водеше тя, нямаше представа. Никой смъртен не бе пристъпвал през желязната й рамка.
Той не се изненада, че я няма, защото знаеше, че церемониите по откриването я отегчаваха. Ариакас се облегна и погледът му — съвсем естествено — се насочи към трона на Черната дама. Китиара, разбира се, седеше там. Това беше моментът на нейния триумф или поне тя така си мислеше. Ариакас я прокле.
— Да прави каквото знае — прошепна той, точно когато повторно обявиха името на лорд Тоде. — Аз съм готов.
Внезапно осъзна, че нещо не е наред. Потънал в мислите си, не обръщаше внимание на процедурата. Какво беше станало? Тишина… ужасяваща тишина последва… кое? Той се замисли, опитвайки да си припомни какво бяха казали току-що. После си спомни, отхвърли мрачните мисли и погледна към втория трон от лявата му страна. Хората и драконяните се бутаха и люлееха като смъртоносна вълна, опитвайки се да погледнат към същия трон. Макар че войските, принадлежащи на лорд Тоде бяха влезли и знамената им се смесваха с останалите, тронът му стоеше празен.
Като чу името Тоде, Танис наостри уши. Образът на таласъма изникна в ума му, както го беше видял да стои в прахта на пътя към Солас. Споменът го върна към онзи топъл есенен ден, когато беше започнало това
