ръце. Един от драконинете-стражи отвори вратата и те нахлуха в килията. Първият удари силно Карамон по главата с дръжката на меча си и воинът падна тежко, а другият хвана здраво Тика.
Гакхан влезе в килията.
— Убийте го — посочи той към Карамон, — както и тези двамата. — Той сложи ръка на рамото на Берем. — А този ще заведа при Нейно Тъмно Величество. — Драконянинът тържествуващо огледа останалите. — Тази нощ по бедата е наша.
Като се потеше в люспестата си драконова броня, Танис стоеше до Китиара в едно от огромните преддверия, водещи към Голямата Зала за Аудиенции. Около него бяха застанали войските й, включително ужасяващите воини-скелети под командването на Рицаря на Смъртта, Лорд Сот. Макар преддверието да беше претъпкано — драконяните на Господарката бяха наблъскани един до друг, — около тях имаше много празно пространство. Никой не смееше да ги доближи, нито да ги заговори. От неживите воини лъхаше студ, който можеше да спре сърцето на всеки, който ги приближи.
Танис не можа да потисне тръпката си, когато почувства студените очи на рицаря върху себе си. Китиара го погледна и се усмихна с кривата си усмивка, която някога беше смятал за неустоима.
— Ще свикнеш с тях — каза хладно и отмести поглед към огромната зала. Тъмна бръчка се появи между веждите й, а пръстите й нетърпеливо потропваха върху дръжката на меча. — Размърдай се, Ариакас!
Танис погледна над главата й към украсената врата, през която щяха да влязат, когато им дойдеше редът, и с нескрито благоговение проследи гледката, която се разкри пред очите му.
Залата за аудиенции на Такхисис, Кралица на Мрака, впечатляваше най-вече с чувството за собственото й величие. Тя беше черното сърце, което движеше черната кръв и изглеждаше много подходяща за тази цел. Преддверието, където стояха, водеше към огромна кръгла зала с под от полиран черен гранит. Той преминаваше в стените, които се издигаха като черни вълни, застинали във времето, и само силата на Нейно Черно Величество ги задържаше.
Огромната зала в момента беше празна, но скоро щеше да се напълни от войските на Господарите. Четири трона се издигаха на около пет метра над блестящия гранитен под върху платформи — по две от всяка страна. Никой не беше допускан над най-горното стъпало на свещените площадки. Телохранителите и висшите офицери стояха на стълбите, подобни на ребра на огромно праисторическо чудовище, които водеха от пода към троновете.
В средата на залата се издигаше още една, малко по-голяма платформа, извита като змия. Тесен каменен мост водеше от „главата“ на змията до друга врата в стената на залата. „Главата“ беше обърната към Лорд Ариакас и обгърнатия в мрак алков над него.
„Императорът“, както сам се наричаше Ариакас, седеше на голяма площадка в предната част на залата, разположена на около пет метра по-високо от тези около нея.
Танис беше неудържимо привлечен от алкова, издълбан в камъка над трона на Лорда. Беше по-голям от останалите и в него се таеше мрак, който сякаш беше жив. Той дишаше и пулсираше и бе толкова напрегнат, че полуелфът бързо отмести поглед. Макар да не виждаше нищо, предполагаше кой ще седне сред тези сенки.
Потръпвайки, Танис се обърна отново към залата. По целия сводест таван в по-малки алкови се бяха настанили дракони. Почти невидими, обгърнати от собствения си димящ дъх, те седяха срещу своите Господари и бдително ги наблюдаваха. Всъщност само един дракон беше истински загрижен за благополучието на Господаря си. Това бе Скай, който гледаше с огненочервените си очи към трона на Ариакас с много по-явна омраза, отколкото Танис беше виждал в очите на господарката му.
Удари гонг и многобройните войски се втурнаха в залата, облечени в червените цветове на Ариакас. Стотици крака затрополиха по пода, когато почетната стража от драконяни и хора зае местата си под трона му. Но нито офицерите, се качиха по стълбите, нито телохранителите, застанаха пред господаря си.
Последен влезе той. Пурпурната му роба се виеше величествено от раменете му, черна броня проблясваше в светлината на факлите. На главата му блестеше корона, обсипана с кървавочервени камъни.
— Короната на Властта — промърмори Китиара и Танис видя такъв копнеж в очите й, какъвто рядко беше виждал досега.
— Който носи Короната, управлява — чу се глас зад нея. — Така е писано.
Беше Лорд Сот. Танис замръзна, усещайки присъствието му като студена костелива ръка върху врата си.
Войските на Ариакас го аплодираха дълго и силно, като удряха с копия по пода и с мечове по щитовете си. Китиара нетърпеливо изръмжа. Накрая той протегна ръце, призовавайки за тишина. Обърна се, коленичи пред изпълнения със сенки алков над него и направи покровителствен жест към Китиара.
Танис хвърли поглед към нея и съзря такава омраза и презрение в очите й че едва я позна.
— Да, господарю — прошепна тя. — Който носи Короната, управлява. Така е писано… писано е с кръв. Доведи елфата! — обърна се тя към Сот.
Рицарят се поклони и излетя от преддверието като зловеща мъгла заедно с воините си и драконятните се запрепъваха отчаяно, опитвайки се да се отместят от смъртоносния МУ път.
Танис стисна ръката на Китиара.
— Ти ми обеща! — каза той със сподавен глас.
Тя я измъкна с лекота от силната му хватка, но кафявите й очи не се отместиха от него, пресушаваха го, изсмукваха живота му, докато накрая почувства, че се е превърнал в празна черупка.
— Чуй ме добре — каза Китиара с остър глас. — Интересува ме едно-единствено нещо — Короната, която носи Арикас. Тя е причината да пленя Лорана. Ще я представя на Нейно Величество както обещах и тя ще ме възнагради с Короната. След това ще нареди да отведат Лорана в Покоите на Смъртта дълбоко под Храма. Не ме интересува какво ще стане с нея там, затова ти я давам. Когато направя знак, пристъпи напред да те представя на Кралицата. Помоли я да бъде благосклонна и да ти позволи да придружиш Лорана до смъртта й. Ако те одобри, ще ти позволи. Само така можеш да я освободиш. Но искам честната ти дума, че ще се върнеш при мен.
— Давам ти я — каза той и очите му срещнаха нейните без да трепнат.
Китиара се усмихна, лицето й се проясни и отново стана красиво, че Танис се зачуди дали наистина беше видял онзи безмилостен израз. После сложи ръка на бузата му и погали брадата му.
— Разбрахме се. Това може да не значи много за другите, но знам, че ти държиш на думата си. И последно предупреждение, Танис — прошепна бързо тя, — трябва да убедиш Кралицата, че си неин верен слуга. Тя е богиня, не забравяй това! Може да проникне в сърцето и душата ти. Трябва да я убедиш категорично, че си неин. Един фалшив жест, една неубедително звучаща дума и тя ще те унищожи, а аз няма да мога да ти помогна с нищо. А ако умреш, ще умре и твоята Лораланталаса.
— Разбирам — каза Танис, чувствайки как тялото му се вледенява под студената броня.
Чу се пронизителен звук от фанфари.
— Това е нашият сигнал. — Китиара сложи ръкавиците и шлема си. — Върви напред! Води войските ми. Аз ще вляза последна.
Бляскава в синята си люспеста броня, тя пристъпи високомерно встрани, за да мине Танис през украсената врата в Залата за аудиенции.
Тълпата започна да аплодира при вида на синия флаг. Разположил се над публиката заедно с другите дракони, Скай изрева тържествуващо. Танис усещайки хиляди блестящи очи върху себе си, прогони всичко от ума си освен мисълта за онова, което трябваше да направи. Очите му бяха приковани към платформата до тази на Лорд Ариакас, украсена със син флаг. Зад себе си чуваше ритмичното стържене на ноктести крака, докато почетната стража на Кит гордо маршируваше навътре. Танис стигна платформата и остана в подножието на стълбите както му беше заповядано. Тълпата утихна и когато и последният драконянин влезе, в залата се понесе тих шепот. Всички очакваха напрегнато влизането на Черната дама.
Кит, която чакаше в преддверието, за да засили напрежението на тълпата, долови с ъгълчето на окото си някакво движение. Обърна се и видя Лорд Сот да влиза. Стражите му носеха в безплътните си ръце тяло, увито в бяло платно. Очите на Господарката и блуждаещият поглед на мъртвия рицар се срещнаха в пълно съгласие и разбиране.
Лорд Сот се поклони.
Китиара се усмихна и влезе в Залата за аудиенции под бурни аплодисменти.
