минаваха край тях, Карамон го погледна с наранено и озадачено изражение, но продължи да върви. Или Тас беше успял да предаде съобщението, или воинът имаше достатъчно разум, за да продължи измамата. А може би просто му вярваше. Танис не знаеше. Утешаваше се, че сега приятелите му са в безопасност, поне относително.
„Може би ги виждам за последен път“, помисли си той внезапно, но тръсна глава и пропъди тази мисъл. Обърна се и установи, че кестенявите очи на Китара го гледат със странна смесица от лукавство и неприкрито възхищение.
Таселхоф стоеше на пръсти, опитвайки се да види какво става с Танис. Чу викове и крясъци, а след това настъпи тишина. Тогава видя полуелфът да се мята на дракона до Китиара и процесията продължи. Стори му се, че Танис гледа към него, но не беше сигурен. Пазачите поведоха затворниците през блъскащата се тълпа и Тас изгуби от поглед приятеля си.
Един от пазачите сръга Карамон в ребрата с късия си меч.
— Значи Господарката вози твоя приятел, а ти ще гниеш в затвора — подигравателно изцъка драконянинът.
— Той няма да ме забрави — промърмори Карамон. Драконянинът се ухили и смушка партньора си, който влачеше Таселхоф за яката.
— Ще се върне, ако успее да се измъкне от леглото й.
Карамон се изчерви и Таселхоф го погледна разтревожено. Тъй като не му беше предал думите на Танис, се страхуваше, че воинът ще провали всичко, макар че не бе много сигурен какво още има за проваляне. Но воинът само разтърси глава с наранено достойнство.
— Ще бъда свободен преди залез слънце — избоботи топ с дълбокия си баритон. — Той няма да ме изостави.
Доловил тъжна нотка в гласа му, Тас се загърчи, опитвайки да се доближи достатъчно, за да му обясни. Но в този момент Тика гневно извика. Кендерът изви глава и видя, че стражарят разкъсва блузата й и по шията й се появиха кървави следи от ноктите му. Карамон изрева, но в това време Тика цапна пазача с опакто на дланта си по кръчмарска традиция.
Вбесен, драконянинът я събори на земята и вдигна камшика си.
— Ей! Не я повреждай! — изрева воинът. — Освен ако не искаш да те накажат. Господарката Китиара ни каза да я продадем за шест сребърни моменти, а няма да можем, ако има белези.
Драконянинът се поколеба. Карамон беше затворник, но всички видяха колко топло се отнесе Черната Дама към приятеля му и решиха да не рискуват. Те изправиха грубо Тика и я заблъскаха напред.
Таселхоф въздъхна с облекчение, после угрижено хвърли поглед към Берем, осъзнавайки внезапно, че е твърде мълчалив. Оказа се прав — Вечният сякаш се намираше в друг свят. Приличаше на малоумен с изцъклените си очи и широко отворената си уста. Е, поне нямаше вид на човек, който ще създава неприятности. Изглежда, Карамон ще продължи да играе ролята си, а Тика беше в безопасност. Засега никой нямаше нужда от него. Тас си отдъхна и започна с интерес да се оглежда, доколкото можеше, влачен от драконянина за яката.
Но съжали, че го направи. Нерака изглеждаше точно това, което беше — древно бедняшко селце, построено, за да обслужва онези, които обитаваха Храма, сега зает от палатков лагер, разпрострял се из него като плесен.
В края на поселището Храмът се издигаше като хищна птица — разкривената му, грозна постройка сякаш доминираше дори над планините на хоризонта. Щом някой влезеше в Нерака, погледът му веднага се спираше на него. След това, където и да погледнеше и с каквото и да се занимаваше, винаги го виждаше, дори през нощта, дори в сънищата си.
Тас му хвърли един поглед и бързо отмести очи, почувствал, че го побиват тръпки. Но гледката пред него беше още по-лоша — драконяни и хора, таласъми и караконджоли се изсипваха от набързо построените барове и бардаци по мръсните улици. Роби от всички раси бяха доведени в града, за да служат на господарите и да удовлетворяват нечестивите им страсти. Джуджета-земерови щъкаха по уличките като плъхове, преживяващи от боклуците. Вонята беше задушаваща, а гледката напомняше ада. Тас вдигна поглед и видя огромните летящи цитадели, които кръжаха над Храма с ужасяващо величие — драконите ги въртяха без прекъсване.
Когато тръгнаха по претъпканите улици, Тас се надяваше да се освободи. Беше експерт по изчезванията в тълпата. Видя, че и очите на Карамон се стрелкаха — явно мислеше същото. Но след като изминаха съвсем малко разстояние и видяха как омразните цитадели ги следят отгоре Тас осъзна, че е безнадеждно. Очевидно и Карамон стигна до същото заключение, защото раменете му увиснаха.
Кендерът внезапно си спомни, че Лорана е затворница тук и жизнерадостният му дух най-накрая беше смазан от мрака и злото, които го обгръщаха.
Стражите ги побутваха да бързат, като едва си пробиваха път измежду пияните, ругаещи войници по тесните претъпкани улици. Колкото и да се опитваше, Тас не можа да измисли никакъв начин как да предаде съобщението на Танис на Карамон. Внезапно трябваше да спрат, тъй като група войници на кралицата, строени в редици, преминаха по улицата. Онези, които не се отдръпнеха от пътя им, бяха изтикани на тротоара от драконяни-офицери или просто ги поваляха и газеха. Стражата, която охраняваше приятелите, бързо ги изтласка до една ронеща се стена и им нареди да не мърдат, докато войниците не преминат.
Таселхоф се оказа притиснат между Карамон и един драконянин. Стражът беше отпуснал хватката си върху яката му, преценявайки, че дори един кендер не може да е толкова глупав, за да се опита да бяга в тази навалица. Макар Тас да чувстваше черните му очи върху себе си, все пак успя да се приближи достатъчно до Карамон.
— Карамон! Имам съобщение. Чуваш ли ме? Воинът не се обърна, а продължи да гледа право напред с безизразно лице, но Тас видя единия му клепач да потрепва.
— Танис каза да му се доверим! Независимо какво прави… И… да продължим… да се преструваме… Мисля, че така каза.
Видя, че Карамон се намръщи.
— Каза го на елфски — добави Тас намусено. Изражението на воина не се промени, дори стана още по-мрачно.
Кендерът преглътна, приближи се още и се притисна до стената точно зад широкия му гръб.
— Онзи… Драконов Господар… — започна колебливо кендерът. — Беше… Китиара, нали?
Карамон не отговори, но Тас видя мускулите край челюстта му да се стягат и един нерв на врата му да потрепва нервно. Кендерът въздъхна и забравил къде си намира повиши глас:
— Ти му вярваш, нали?
Без предупреждение драконянинът, който го пазеше, се обърна и го зашлеви през устата, блъскайки го в стената. Замаян от болка кендерът се свлече на земята. Тъмна сянка надвисна над него. Заради замъгления си поглед Тас не можеше да види кой е и се стегна за поредния удар, но усети силни, нежни ръце да го вдигат за елека.
— Казах ти да не ги повреждаш — изръмжа Карамон.
— Ха! Някакъв кендер! — изплю се драконянинът. Войските почти бяха отминали. Воинът изправи Тас на крака и той се опита да стои прав, но по някаква причина тротоарът се надигна към него.
— Аз… съжалявам — чу се да мънка. — Краката не ме слушат…
После усети как го вдигат във въздуха и въпреки че пищеше и се съпротивляваше, Карамон го метна на силното си рамо като торба с картофи.
— Той има информация — каза воинът с плътния си глас. — Дано не сте му повредили мозъка и да я е забравил. Черната дама никак няма да е доволна.
— Какъв мозък! — изръмжа драконянинът, но Тас усети, че изглежда малко разтревожен.
Тръгнаха отново. Главата го болеше, бузата му пареше. Той сложи ръка върху нея и почувства лепкава кръв там, където ноктите на драконянина се бяха забили в кожата му. Ушите му бръмчаха, сякаш рой пчели се бяха настанили в главата му. Светът се въртеше около него, гадене му се, а подрусването върху гърба на Карамон не му действаше по-добре.
— Колко още има? — Тас усети гласа му да вибрира в гръдния му кош — Малкият негодник тежи.
Вместо отговор драконянинът посочи с костеливата си лапа.
С голямо усилие, като се опитваше да не мисли за болката и замайването, Тас изви глава. Успя да
