хвърли само един поглед, но това му стигаше. Сградата се уголемяваше все повече, докато запълни не само кръгозора, но и умовете им.
Тас се свлече назад. Зрението му се замъгли и той се зачуди защо е толкова мрачно. Последното, което запомни, бяха думите:
— В тъмниците… под Храма на нейно Величество Такхисис, Кралица на Мрака.
Глава 6
Танис се пазари, а Гакхан разследва.
— Вино?
— Не.
Китиара сви рамене. Извади каната от пълната със сняг куха, където изстиваше, и бавно си наля като наблюдаваше лениво как кървавочервената течност пълни чашата й. След това внимателно върна гарафата обратно и погледна студено Танис.
Беше свалила шлема си, но още носеше бронята, която прилепваше към гъвкавото й тяло като люспеста кожа. Светлината от многобройните свещи в стаята се отразяваше от полираната й ПОВЪРХНОСТ, проблясваше върху острите метални ръбове и Китиара изглеждаше като обхваната от пламъци. Тъмната й коса, влажна от пот, се къдреше около лицето й, а кафявите й очи сияеха като огън, засенчени от дълги, черни мигли.
— Защо си тук? — попита тя меко и прокара пръст по ръба на чашата, без да го изпуска от поглед.
— Знаеш.
— Заради Лорана, разбира се — каза Китиара. Танис сви рамене, като внимаваше да запази лицето си безизразно, защото тази жена, която някога го познаваше повече, отколкото той самият, можеше да прочете всяка негова мисъл.
— Сам ли дойде? — попита тя и отпи от виното си.
— Да — отвърна Танис и непоколебимо отвърна на погледа й.
Китиара вдигна вежди с очевидно недоверие.
— Флинт умря — добави той с пресекващ глас. Дори в страха си не можеше да мисли за приятеля си без болка. — Таселхоф пък броди някъде и не можах да го открия. А и… не исках да го взема.
— Разбирам. Значи Флинт е мъртъв.
— Като Стърм — не успя да се въздържи Танис. Кит остро го погледна.
— Превратностите на войната, скъпи. И двамата бяхме войници. Той ме е разбрал. Духът му не ме преследва.
Танис гневно преглътна думите си и едва не се задави. Беше права. Стърм би я разбрал.
Китиара мълчаливо го наблюдаваше няколко минути, после остави с дрънчене чашата си.
— Ами братята ми? Къде…
— Защо просто не ме хвърлиш в тъмницата и не ме разпиташ!? — изръмжа Танис, надигна се от стола и закрачи напред-назад из луксозната стая.
Китиара се усмихна замислено.
— Да, бих могла да те разпитам там. И ти ще говориш, скъпи Танис. Ще ми кажеш всичко, което искам да чуя, а после ще ме молиш да ми кажеш още. Нашите служители са изкусни в изтезанията и са страстно отдадени на професията си. — Тя се изправи уморено и застана пред него с чаша в едната си ръка а другата сложи на гърдите му и бавно с дланта нагоре към рамото му. — Но това не е разпит. Говоря като сестра, загрижена за семейството си. Къде са братята ми?
— Не знам. — Танис стисна здраво китката й и я отмести. — И двамата потънаха в Кървавото море…
— С Мъжа със Зеления камък?
— Да.
— А ти как оцеля?
— Спасиха ме морските елфи.
— Тогава може да са спасили и останалите?
— Може, а може би не. Все пак аз съм елф. Другите бяха хора.
Китиара дълго го гледа. Танис още държеше китката й. Несъзнателно, под пронизващия й поглед, пръстите му я обгърнаха.
— Нараняваш ме — прошепна тихо тя. — Защо дойде? За да освободиш Лорана… сам? Ти не си толкова глупав…
— Не. — Танис затегна хватката около китката й. — Дойдох да направим сделка. Вземи мен и пусни нея.
Очите й се разтвориха широко. Внезапно отметна глава и се разсмя. Бързо и с лекота освободи ръката си и се върна при масата, за да си налее отново вино.
— За какво си ми ти, че да направя тази размяна?
Полуелфът усети, че лицето му пламва. Все още усмихната, Китиара продължи:
— Плених Златния им Генерал, Танис. Отнех им щастливия талисман. Вярно, не беше лош генерал. Донесе им Драконовите копия и ги научи да се бият. Брат и доведе обратно добрите дракони, но всичко приписаха на нея. Тя обедини рицарите, когато бяха на път да се разделят… И ти искаш да я разменя — Китиара направи презрителен жест — за някакъв полуелф, който скита из страната в компанията на кендер, варвари и джудже!
Тя се разсмя толкова силно, че трябваше да седне и да изтрие сълзите от очите си.
— Наистина имаш високо мнение за себе си. Защо си сигурен, че ще те взема обратно? От любов?
В гласа й се долавяше лека промяна, а смехът й звучеше пресилено. Тя внезапно се намръщи и стисна силно чашата.
Танис не отговори. Седеше пред нея и кожата му гореше от подигравките й. Китиара го погледна и сведе поглед.
— Все пак, ако се съглася — попита тя студено, с очи впити в чашата, — ти какво ще ми предложиш в замяна на онова, което ще изгубя?
Танис си пое дълбоко дъх.
— Командирът на войските ти е мъртъв — каза той с равен глас. — Знам, защото Тас ми каза, че го е убил. Ще заема мястото му.
— Ще служиш… в драконовите армии? — Очите на Китиара се разшириха от искрено учудване.
— Да. — Танис стисна зъби. Гласът му беше горчив. — Така или иначе загубихме. Видях летящите ви цитадели. Не можем да победим, дори ако добрите дракони останат. А това няма да стане — хората ще ги отпратят. Те никога не са им вярвали. Искам само едно — Лорана да си тръгне, без да пострада.
— Вярвам, че ще го направиш — каза тихо Китиара и дълго време се взира в него. — Ще трябва да помисля…
После, сякаш спореше със себе си, поклати глава. Вдигна чашата, изпи виното наведнъж и стана.
— Да, ще помисля. Но сега трябва да те оставя. Има среща на Драковоните Господари. Дошли са от цял Ансалон. Ти си прав, разбира се — изгубихте войната. Тази вечер ще планираме как да стиснем железния юмрук. Ще ме придружиш, за да те представя на Нейно Тъмно Величество.
— А Лорана?
— Казах, че ще помисля! — Остра бръчка разцепи гладката кожа между пухкавите й вежди. — Ще ти донесат парадна броня. Бъди готов да ме придружиш до един час. — Тя тръгна да излиза, но се обърна още веднъж. — Решението ми може да зависи от поведението ти тази вечер — каза тихо. — Помни, че от този момент служиш на мен!
Кафявите й очи проблеснаха ясни и студени, държейки в плен Танис и той усети как волята й го притиска като силна ръка към гладкия мраморен под. Мощта на драконовите армии беше зад гърба й, а сянката на Кралицата на Мрака висеше над нея и те я изпълваха със сила, която не беше забелязал преди. Внезапно почувства огромната бездна между тях. Тя беше човек в пълния смисъл на думата, защото само хората бяха обзети от жажда за власт толкова силно че първичната страст на природата им лесно можеше да бъде извратена. Краткия човешки живот беше като пламък, който може да гори с чиста светлина като свещта на Златна Луна, или да бъде унищожителен, да се превърне в изгарящ огън, който поглъща всичко
