по пътя си. Танис беше сгрял студената си елфска кръв на този огън и бе подхранвал пламъка в сърцето си. Сега виждаше какъв ще стане — като онези, които загиваха в пламъците на Тарсис — купчина овъглена плът с черно, мъртво сърце.
Това беше цената, която трябваше да плати. Щеше да положи душата си върху олтара на тази жена, както някой би сложил шепа сребро върху възглавница. Дължеше го на Лорана. Достатъчно беше страдала заради него. Смъртта му нямаше да я освободи, но животът му можеше да го направи.
Той сложи ръка на сърцето си и се поклони.
— Господарке.
Китиара влезе в покоите си, а в ума й цареше бъркотия. Чувстваше пулса във вените си. Възбудата, желанието, славното въодушевление от победата я опиваха повече от виното. Но зад тях се криеше натрапчиво съмнение, което убиваше радостта й. Тя опита да го прогони от ума си, но когато отвори вратата на стаята си, ядът й избухна.
Прислужниците не бяха я очаквали толкова скоро, затова факлите не бяха запалени и огънят в камината не гореше. Тя посегна към шнура на звънеца, за да ги смъмри за небрежността, но една студена, безплътна ръка стисна китките й.
От докосването й изпита невероятен студ, който премина през костите и кръвта й и едва не смръзи сърцето й. Китиара изохка от болка и се опита да се освободи, но ръката я държеше здраво.
— Нали не си забравила за сделката ни?
— Не! — отвърна кратко тя и като се опитваше да не издава страха си, заповяда сурово: — Пусни ме!
Хватката около ръката й се отпусна и тя бързо я издърпа и я разтри. Дори за това кратко време беше станала синкавобяла.
— Лорана ще бъде твоя, когато Кралицата свърши с нея.
— Разбира се. Иначе не бих я поискал. Не ми трябва жива жена, както и на теб не ти трябва жив мъж… — Гласът му неприятно провлачи думите.
Китиара хвърли презрителен поглед към бледото лице и блестящите очи, които плаваха в пространството над черната броня на рицаря.
— Не ставай глупак, Сот — каза тя и побърза да позвъни. Имаше нужда от светлина. — Способна съм да отделя удоволствията на плътта от службата си — нещо, което ти не си можел, доколкото познавам живота ти.
— Какви са тогава плановете ти за полуелфа? — попита лорд Сот.
— Той ще бъде напълно и изцяло мой — каза Китиара, като търкаше наранената си китка.
Прислужниците се втурнаха в стаята, поглеждайки страхливо Черната Дама, тъй като се бояха от прословутите й яростни избухвания. Но заета с мислите си, тя не им обърна внимание. Лорд Сот се стопи в сенките, когато запалиха свещите.
— Единственият начин да го притежавам е да го накарам да наблюдава как унищожавам Лорана — продължи Китиара. — Това едва ли е начинът да спечелиш любовта му надсмя й се лорд Сот.
— Аз не искам любовта му — отвърна тя, докато сваляше ръкавиците и развързваше бронята си. — Аз искам него! Докато тя е жива, той ще мисли за нея и за благородната жертва, която е направил. Не, единственият начин да бъде мой — изцяло мой — е да го смачкам под ботуша си, докато от него остане само безформена маса. Само тогава ще ми бъде полезен.
— Не за дълго — отбеляза язвително лорд Сот. — Смъртта ще го освободи.
Китиара сви рамене. Слугите бяха изпълнили задълженията си и бързо изчезнаха. Черната дама стоеше замислена и мълчалива с полусъблечена броня и шлем, който висеше от ръката й.
— Той ме излъга — каза тихо след малко. После захвърли шлема на масата и закрачи напред-назад. — Излъга ме! Братята ми не са умрели в Кървавото море! Знам, че поне един от тях е жив. Както и Вечният! — Тя отвори вратата и извика: — Гакхан!
Драконянинът забързано се втурна в стаята.
— Какви са новините? Намериха ли вече капитана?
— Не, Господарке. Не е дежурен — добави бързо, сякаш това обясняваше всичко.
— Претърси всички пивници и бардаци и ми го доведи. Ако трябва, окови го. Ще го разпитам, когато се върна от събранието на Господарите. Чакай… Ти го разпитай. Открий дали полуелфът наистина е бил сам, както казва, или с него е имало и други. Ако е така…
Драконянинът се поклони.
— Веднага ще те уведомя, Господарке.
Китиара го освободи с жест и като се поклони отново, той излезе и затвори вратата след себе си. Тя постоя замислена за миг, после раздразнено прокара ръка през къдравата си коса и отново се зае с връзките на бронята си.
— Тази нощ ще ме придружиш — каза тя на лорда, без да погледне духа на мъртвия рицар, който, както предполагаше, беше някъде зад нея. — Но внимавай, Лорд Ариакас няма да хареса онова, което възнамерявам да направя.
Китиара хвърли последната част от бронята си на пода и съблече кожената туника и синия копринен панталон. После, протягайки се с облекчение, погледна през рамо, за да види реакцията му от думите й. Но него го нямаше.
Стресната, тя бързо огледа стаята.
Рицарят-призрак стоеше до краковония шлем, който лежеше на масата сред парчетата от счупената ваза. С махване на безплътната си ръка той ги накара да се вдигнат във въздуха и да увиснат пред него. Като ги задържаше със силата на магията си, мъртвият рицар се обърна и погледна голата Китиара с огнените си очи. На светлината на огъня загорялата й кожа изглеждаше златиста, а тъмната й коса блестеше.
— Все пак ти си жена, Китиара — каза бавно той. — Ти обичаш…
Рицарят не се помръдна, нито проговори отново, но парчетата от вазата паднаха на пода. Призрачният му ботуш стъпи върху тях, докато минаваше през стаята, без да остави следа.
— И те боли — каза тихо, приближавайки се към нея. — Не се самозаблуждавай. Дори да го пречупиш, полуелфът винаги е те владее, дори в смъртта.
Лорд Сот потъна в сенките на стаята, а Китиара остана загледана в пламтящия огън, сякаш се опитваше да види съдбата си в пламъците.
Гакхан вървеше бързо по коридора на кралския дворец и ноктестите му крака драскаха мраморния под. Изведнъж му хрумна къде може да е капитанът. Той видя двама драконяни, подчинени на Китиара, в края на коридора и им направи знак да го последват. Те се подчиниха незабавно. Макар Гахках да нямаше вече сан в драконовата армия, официално заемаше длъжността военен съветник на Черната дама, а неофициално беше нейният личен убиец.
Когато слухът за откриването на синия кристален жезъл стигна до Кралицата на Мрака и любимците й, малко от Драконовите Господари отдадоха голяма значение на неговото изчезване. Прекалено заети с войната, която бавно изцеждаше живота от серевите територии на Ансалон, те нямаха време да се занимават с нещо толкова тривиално като жезъл, който може да лекува. Ще трябва много да лекува, за да излекува света, беше заявил саркастично Ариакас пред Военния съвет.
Но двама Господари приеха сериозно изчезването на жезъла — единият управляваше онази част от Ансалон, където беше открит жезъла, а другият беше роден и отраснал в района. Първият беше Черен жрец, другият — опитен воин. И двамата знаеха колко опасно може да бъде за каузата им доказателството за завръщането на древните богове.
Те реагираха различно, може би заради мястото, където се намираха. Лорд Верминаард изпрати орди драконяни, таласъми и караконджоли с описание на синия кристален жезъл и силата му. Китиара изпрати Гакхан.
Именно той проследи Речен вятър до селото на Кве-шу и нареди нападението над него, като унищожи повечето от обитателите му.
А когато узна, че жезълът е в Солас, той отпътува за града, само за да открие, че го е изпуснал за няколко седмици. Там откри, че към варварите са се присъединили група авантюристи, вероятно от Солас
