Само лудостта му беше позволила да ги задържи толкова дълго. Карамон веднага му се притече на помощ, но се подхлъзна в калта. В този момент Берем хвана острието на меча, точно когато докосна гърдите му и стоманата се заби в плътта му. Той залитна, мъчейки се да си поеме дъх.
Съсредоточени върху жертвата си, пазачите не видяха Карамон, когато изскочи от тунела. Той сграбчи единия с огромните си ръце и бързо прекърши врата му. После пусна тялото, посрещна яростното нападение на другия и преряза гърлото му.
— Берем, добре ли си? — попита той и посегна да му помогне, но внезапно почувства остра болка отстрани.
Карамон залитна, обърна се и видя зад себе си друг дрконянин. Ударът му можеше да бъде смъртоносен, но в бързината мечът му се бе плъзнал по бронята на Карамон. Воинът отстъпи, за да спечели време, но драконянинът вдигна оръжието си и скочи към него. Внезапно нещо се раздвижи, появи се зелена светкавица и драконянинът падна мъртъв в краката му.
— Берем! Благодаря ти! Как…
Но Вечният го гледаше, без да го познае. След малко кимна, обърна се и започна да се отдалечава.
— Чакай! — извика Карамон. Стиснал зъби, за да преодолее болката, той прескочи телата на драконяните, спусна се след Берем и го спря. — Чакай, по дяволите!
Усилието да го задържи не му се отрази добре. Стаята се завъртя пред очите му и го принуди да се съсредоточи, борейки се с болката. Когато отново можеше да вижда, той се огледа.
— Къде сме? — попита без да очаква отговор. Просто искаше Берем да чуе гласа му.
— Дълбоко под Храма. Близо сме. Много близо.
— Прав си — съгласи се Карамон без да разбира.
Като го държеше здраво, той се огледа. Каменните стълби, по които беше слязъл, свършваха в малко кръгло помещение. Разбра, че е стаята на тъмничарите. Имаше стара маса и няколко стола под факлата на стената, а убитите драконяни сигурно бяха пазачи. Но какво охраняваха?
Карамон бързо огледа стаята, но не видя нищо, което да му подскаже отговора. Беше около 20 крачки в диаметър, издълбана в камъка. Спираловидното стълбище свършваше тук, а срещу него имаше арка, която извеждаше навън. Берем тъкмо беше тръгнал към нея, когато го хвана. Воинът се взря натам, но не видя нищо. Имаше чувството, че там цари Големият Мрак, за който се говореше в легендите. Мрак, съществувал във вселената дълго преди боговете да създадат светлината. Единственият звук, който чуваше беше бълбукането и плискането на вода. „Подземна река“, помисли си той, отстъпи назад и огледа арката над себе си Не беше издълбана в камъка като малкото помещение в което се намираха, а бе иззидана от умели ръце. Имаше някаква сложна резба, но не разбираше какво точно представлява защото времето и влагата я бяха изтрили.
Докато, оглеждаше, надявайки се да намери някаква следа, за малко не падна, когато Берем внезапно го сграбчи яростно.
— Аз те познавам! — извика той.
— Разбира се, че ме познаваш. А сега ми кажи какво правиш тук долу, в името на Бездната?
— Ясия ме вика… — отвърна Берем и в очите му отново се върна налудничавият стъклен поглед. Той се обърна и се загледа в мрака отвъд арката. — Трябва да вляза там… Пазачите… се опитаха да ме спрат. Ти идваш с мен!
Тогава Карамон се сети, че пазачите сигурно са охранявали арката. Но защо? Какво имаше отвъд? Бяха ли разпознали Берем или просто имаха заповед да не пускат никого? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но реши, че това няма значение.
— Трябва да влезеш там — обърна се той към мъжа. Не беше въпрос, а твърдение. Вечният кимна, пристъпи нетърпеливо напред, но Карамон го дръпна.
— Почакай, трябва ни светлина.
Той потупа Берем по рамото и без да го изпуска от поглед протегна ръка и напипа факлата на стената. Извади я от скобата и се върна при Вечния.
— Ще дойда с теб — въздъхна тежко, чудейки се колко още може да върви, преди да припадне от болка и загуба на кръв. — Подръж я за малко. — Той подаде му факлата, откъсна ивица от разкъсаната му риза и здраво я омота около раната си. После отново взе факлата и тръгна напред под арката.
Преминавайки между каменните колони, Карамон почувства, че нещо бръсна лицето му.
— Паяжина! — промърмори той и я разкъса с отвращение. После се огледа уплашено, защото мразеше паяците. Като не видя нито един, сви рамене и продължи напред, влачейки Берем след себе си.
Внезапно се чу звук на тръби.
— В капан сме! — отбеляза мрачно Карамон.
— Тика! — прошепна гордо Тас, докато тичаха по мрачния коридор на тъмницата. — Планът ти успя! — Той погледна през рамо. — Да, мисля, че всички ни преследват!
— Прекрасно — промърмори момичето.
Не беше очаквала планът й да проработи толкова добре, защото досега нито един от плановете й не беше успявал. Тя също хвърли бърз поглед назад — шест или седем драконяни ги преследваха, стиснали дългите си, закривени мечове.
Макар ноктите да им пречеха да тичат бързо, те бяха изключително издръжливи. Двамата имаха добър аванс, но знаеха, че това няма да продължи дълго. Тика започна да се задъхва, а острата болка я караше да се свие на две.
„Трябва да продължа да тичам, защото всяка секунда е ценна за Карамон, окуражаваше се тя. А и отклонявам драконяните в обратна посока.“
— Слушай, Тика. — Езикът на Тас висеше от устата му, лицето му, винаги весело, сега беше пребледняло от умора. — Знаеш ли все пак накъде отиваме?
Тя поклати глава. Нямаше сили дори да говори. Отново се обърна назад и видя, че драконяните ги настигат. Огледа се бързо, надявайки се да открие някакво разклонение, ниша, врата, каквото и да е скривалище, но нямаше нищо, дори килии. Коридорът се простираше пред тях тих и празен. Беше дълъг, тесен и гладък.
Внезапно една мисъл проблесна в съзнанието й. Пое си дълбоко дъх и погледна Тас, който едва се виждаше в светлината на пушещите факли.
— Тунелът… се изкачва — закашля се тя.
Той примигна с недоумение и изведнъж лицето му светна.
— Значи води нагоре и навън! Ти успя, Тика!
— Може би…
— Хайде! — изкрещя Тас възторжено, хвана я за ръка и я повлече. — Знам, че си права. Не подушвал ли — той въздъхна дълбоко — чистия въздух? Ще избягаме… ще намерим Танис… После ще се върнем и… ще спасим Карамон…
Тя затича с последни сили след него. Знаеше, че го прави само от страх. Но скоро той ще отмине и тя щеше да падне в тунела, толкова уморена и претръпнала от болка, че нямаше да я интересува какво ще правят драконяните…
— Свеж въздух! — възкликна изведнъж тя.
Беше помислила, че Тас я лъже, за да продължи да тича, но сега усети лек вятър да докосва лицето й. Надеждата олекоти оловото в краката й. Погледна назад и й се стори, че драконяните забавят ход. „Може би разбират, че вече няма да ни хванат!“
— Побързай, Тас!
Двамата затичаха с нови сили но коридора, а притокът на чист въздух ставаше все по-силен.
Когато завиха зад ъгъла, спряха толкова внезапно, че Тас се подхлъзна върху някакви камъчета и се блъсна в стената.
— Значи затова не ни преследват — прошепна Тика. Коридорът свършваше с две залостени дървени врати.
Малките им прозорчета бяха с железни решетки и позволяваха на нощния въздух да влиза в тъмницата. Двамата гледаха навън, виждаха свободата, но не можеха да стигнат до нея.
— Не се предавай! — каза Тас след кратко мълчание, изтича и дръпна вратите. Бяха заключени. — Да му се не видяло! — промърмори той и ги огледа с опитно око. „Карамон може би щеше да успее да ги разбие
