Печатът

крал — прекъснах го, обзет от съмнение.

— Така е. Но помисли: кралят иска тайната на чумата. Фуке му я отказва, най-вероятно твърдейки, че не знае нищо. Когато налудничавото писмо на Кирхер, което намерихме у Дулчибени, попада в ръцете на Колбер, Фуке не може повече да отрича, без да изложи на опасност своя живот и този на семейството си. Накрая се договаря с краля и излиза от Пинероло в замяна на secretum pestis. Дотук съгласен ли си?

— Съгласен.

— Добре, при това положение кралят е победил. Според теб, след двайсет години строг затвор, излязъл оттам като развалина, доволен ли е Фуке?

— Не.

— Нямаше ли да е човешко и той да си отмъсти поне малко на краля, преди да изчезне?

— Ами, да.

— Ето на. Тогава си представи следното: един твой могъщ враг ти изтръгва тайната на чумата. Иска я на всяка цена, защото жадува да стане още по-могъщ. Но не е разбрал, че ти имаш също и тайната на противодействието, secretum vitae. Ако не можеш да го използваш собственоръчно, какво правиш?

— Давам я на някого, който… така де, на някой враг на моя враг.

— Много добре. А Фуке е имал на разположение кралски врагове, колкото му душа иска и всички готови да си отмъстят на краля-слънце. Като започнем от Лозюн.

— Но защо, според вас, Луи XIV не е разбрал, че Фуке притежава и противоотровата на чумата?

— Само предполагам. Както ще се досетиш, в писмото на Кирхер аз прочетох също secrtum vitae arcanae obices celant, сиреч тайната на живота е скрита зад загадъчни препятствия, докато тайната на разпространението на чумата — не. И така, аз смятам, че Фуке не е могъл да отрече, че познава secretum morbi, но е задържал за себе си противоотровата, изказвайки като претекст — благодарение на споменатата фраза — че Кирхер го е скрил и от него самия. Главният интендант трябва да е имал доста лека задача, при положение, че кралят се интересува най-вече как да разпространи чумата, а не толкова как да я надвие, ако го познавам добре.

— Струва ми се малко сложно.

— Обаче има логика. Сега следи мисълта ми: на кого би могъл да отрови живота Луи XIV с тайната на чумата?

— Ами, най-вече на императора — казах, досещайки се за разказаното ми от Бреноци.

— Прекрасно. А вероятно и на Испания, която от векове е враг на Франция. Нали така?

— Възможно е — допуснах, без да разбера до какво искаше да стигне Ато.

— Но империята е в ръцете на Хабсбургите, Испания също. Към коя династия принадлежи кралицата Мария Тереза?

— Към Хабсбургите!

— Ето, че стигнахме до целта. Следователно, за да подредим фактите, е необходимо да мислим, че Мария Тереза е получила и използвала secretum vitae срещу Луи XIV. Фуке може да е дал secrteum vitae на Лозюн, който вероятно го е предал на любимата Мадмоазел, а тя — на кралицата.

— Кралица, която действа подмолно срещу краля, своя съпруг — разсъдих на висок глас. — Това е нечувано.

— И тук грешиш — каза Ато — защото има прецедент.

През 1637, каза абатът, една година преди да се роди Луи XIV, тайните служби на френската корона заловили едно писмо от посланика на Испания в Брюксел. Писмото било изпратено до кралица Ана Австрийска, сестра на испанския крал Филип IV и съпруга на крал Луи XIII. Накратко — майката на краля- слънце. От посланието се разбирало, че Ана Австрийска поддържала тайна кореспонденция със своята родина. И то тъкмо когато между Франция и Испания бушувал остър конфликт. Кралят и кардинал Ришельо наредили грижливо и дискретно разследване. Така се разкрило, че кралицата посещавала малко прекалено често един парижки манастир: официално, за да се моли, но всъщност, за да разменя писма с Мадрид и с испанските посланици в Англия и Фландрия.

Ана отрекла да е допуснала да я ползват за шпионаж. Тогава била повикана на таен разговор от Ришельо: кралицата рискувала да попадне в затвора, предупредил я студено кардиналът, и една обикновена изповед нямало да я спаси. Луи XIII щял да й прости само в замяна на подробен доклад за новините, които тя била узнала от тайната си кореспонденция с испанците. В действителност в писмата на Ана Австрийска не ставало дума за обичайните оплаквания относно нейния живот в двора на Париж (където Ана, както щяло да се случи и с Мария Тереза, била доста нещастна). Кралицата на Франция си разменяла с испанците ценни политически сведения, може би с надеждата, че ще може да ускори края на войната. Но това било в разрез с интересите на кралството. Ана признала всичко.

— През 1659, по време на преговорите за Пиренейския мир на острова на Фазаните — продължи Ато, — Ана най-сетне видя отново брат си, крал Филип IV Испански. Не се бяха срещали от четиридесет и пет години. Бяха се разделили с мъка, когато тя, млада, едва шестнайсетгодишна принцеса, бе заминала завинаги за Франция. Ана прегърна и целуна нежно брат си. Филип обаче отдръпна лице от устните на сестра си, докато я гледаше в очите. Тя каза: „Ще ми простите ли, задето бях толкова добра французойка?“. „Мога да ви уважавам за това.“, отвърна той. Откакто Ана бе престанала да шпионира за него, макар и по принуда, брат й бе престанал да я обича.

— Но тя е била кралицата на Франция, не е могла…

— Знам, знам — каза набързо Ато — разказах ти тази стара история само, за да разбереш какви са Хабсбургите, дори когато се женят в чужда страна — остават си Хабсбурги.

— Черноводивто загалопирка.

Бяхме прекъснати от Угонио, който проявяваше признаци на нервност. След един относително спокоен участък, реката бе станала доста по-стремителна. Корписантарят гребеше все по-настървено, опитвайки се сега да забави нашето движение. Гребейки срещу течението, в началото беше строшил едното от греблата в стените на каменния улей в твърдото корито на водната маса. Сега бе настъпил сложен момент: малко по-нататък реката се разделяше на две течения: едното бе двойно по-широко от другото. Шумът и скоростта на водите решително се увеличаваха.

— Дясно или ляво? — попитах корписантарят.

— Снамалявайки грамовете, за да не се науголемят гримовете, и за да бъда повеч’ добродеятелец отколко злодеятелец, неведоумявкам разбирателството и кормилствувкам посоката — каза Угонио, докато Ато възразяваше.

— Остани на по-голямото течение, не завивай — каза абатът, — разклонението може да е без изход.

Обаче Угонио решително тласна няколко пъти с греблото, вкарвайки ни в по-малкия канал, където скоростта почти внезапно намаля.

— Защо не ми се подчини? — ядоса се Ато.

— Каналченцето е възизвеждащо, каналищището втечносмърдяващо се, все още като задовлетворявайки на задължението в новопокръстника нараствува радостноста, добразбирам.

Разтърквайки очите си, сякаш страдаше от силно главоболие, Ато отказа да разгадае мистериозното обяснение на Угонио и се затвори в кисело мълчание.

Съвсем скоро потиснатият гняв на абат Мелани намери начин да се изрази. След няколко минути спокойно плаване, таванът на галерията започна да се снишава.

— Това е някакъв второразреден канален отвод, проклет да си ти и кокошият ти мозък — обърна се Ато към Угонио.

— Ако обаче се не втечносмърдява, тъй как другото разклоненище се втечносмърдява.

— Но какво значи това? — попитах, притеснен от тавана, който ставаше все по-нисък.

— Не се втечносмърдява в независмостност от туй, че се поутеснява.

Окончателно се отказахме да тълкуваме речевите йероглифи на Угонио, защото междувременно