Печатът

Угонио го погледна смръщено, сякаш искаше да го смъмри.

— Най-сетне един доброволец — коментира със задоволство абат Мелани.

Няколко минути по-късно вече бяхме разделени на две, макар и неравностойни, групи. Ато, Угонио и аз се отправихме към проход С, в посока към подземната река. А Чаконио излезе на повърхността през кладенеца, който от същия този проход извеждаше на площад „Ротонда“, в близост до Пантеона. Не беше пожелал да сподели по какъв начин възнамеряваше да проникне в дома на Тиракорда. Търпеливо му бяхме описали до най-незначителните детайли вътрешността на къщата на лекаря и накрая корписантарят напълно откровено заяви, че това изобщо не му било от полза. Даже му бяхме връчили схема на дома, с разположението на прозорците, но още не се бяхме разделили, когато чухме в галерията да отеква неистово и доволно мляскане. Животът на нашия чертеж, с който Чаконио зловещо пируваше, бе кратък.

— Вярвате ли, че ще се справи? — попитах абат Мелани.

— Нямам ни най-малка представа. Описвахме му до припадък всеки ъгъл на къщата, но той като че ли вече знаеше какво трябва да прави. Не мога да ги търпя тези двамата.

Междувременно вече достигахме с лека стъпка малкия подземен канал, около който преди две нощи бе изчезнал Дулчибени. Преминахме край вонящите и разлагащи се трупове на плъховете и съвсем скоро чухме шума от подземното водно течение. Този път бяхме добре въоръжени: по искане на Ато, корписантарите бяха взели със себе си дълго и здраво въже, няколко железни гвоздея, един чук и някаква дълга пръчка. Те щяха да ни послужат за опасната и безразсъдна операция, която Ато държеше на всяка цена да се изпълни — да преминем реката.

Известно време постояхме в замислено съзерцание на водното течение, което като че ли изглеждаше по-черно, вонящо и заплашително от обичайното. Потръпнах, като си представих зловещото падане в тази мръсна и враждебна течаща маса. Дори и Угонио ми се стори притеснен. Дадох си кураж, отправяйки мълчалива молитва към Бога.

Неочаквано обаче видях Ато да се отдръпва от мен и да насочва поглед към мястото, в което дясната стена на галерията образуваше ъгъл с улея, в който бушуваше реката. Няколко мига Ато остана неподвижен на ъгъла между двата прохода. После плъзна ръка по протежението на стената на речната галерия.

— Какво правите? — казах разтревожен, като го видях да се надвесва заплашително над реката.

— Млъкни — процеди той, докато все по-трескаво опипваше стената, сякаш търсеше нещо.

Вече се канех да му се притека на помощ, страхувайки се, че ще изгуби равновесие. И точно в този момент го видях да се отдръпва от рискованото си положение, стискайки нещо в лявата си ръка.

Беше едно малко въженце, като онези, които рибарите използват, за да закотвят лодките си на брега на Тибър. Ато започна да дърпа въжето, като лека полека направи кълбо. Когато най-накрая срещуположната страна изглежда започна да се съпротивлява, Ато подкани мен и Угонио да погледнем в рекичката. Точно пред нас, едва осветена от светлината на светилника, се поклащаше една лодка.

* * *

— Сега мисля, че и ти разбра — каза малко по-късно абат Мелани, докато плавахме мълчаливо, тласкани от течението.

— Не, ако трябва да съм искрен — признах. — Как успяхте да откриете лодката?

— Много просто. Дулчибени е имал две възможности: да преплува реката или да я прекоси с лодка. За да не плува обаче, е имал нужда от лодка, закотвена на мястото, където се срещат двете галерии. Когато пристигнахме, тук нямаше помен от лодка, но ако имаше поне една, със сигурност щеше да бъде подложена на тласъка на течението.

— Значи, ако е вързана на въже — досетих се аз — щеше да е изтласкана в галерията в дясно от нас, поради силата на водното течение, което тече отляво надясно, за да се влее в Тибър.

— Точно така. Ето защо лодката трябваше да е вързана с въже в точка, разположена вдясно спрямо галерия С, тоест все по посока на течението. В противен случай щяхме да видим точно пред очите си въжето, което се опъва отляво надясно към лодката. Поради това потърсих въжето от дясната страна. Беше завързано за един железен пръстен, забит там кой знае от кого и откога.

Докато размишлявах върху новото доказателство за проницателността на абат Мелани, Угонио подпомагаше нашето придвижване, като лекичко тласкаше напред лодката с помощта на двете гребла. Пустият пейзаж, който се разкриваше на светлината на нашия светилник, беше мрачен и еднообразен. Върху заобления скален таван на галерията отекваше плисъкът на вълните, разбиващи се в крехката ни лодчица.

— Но вие не бяхте сигурен, че Дулчибени е използвал лодка — възразих неочаквано, — казахте „ако имаше поне една…“

— Понякога, за да разбереш истината, трябва да я предположиш.

— Какво искате да кажете?

— Същото се случва и в държавните дела: при наличието на необясними или нелогични факти, човек трябва да си представи какво е необходимото условие, което ги предопределя, колкото и невероятно да е то.

— Не разбирам.

— Най-абсурдните истини, момче, които обикновено са и най-страшните, никога не оставят следи за себе си. Запомни го.

— Искате да кажете, че никога не могат да бъдат разкрити?

— Не е речено. Има две възможности. Първата е, че има някой, който знае истината или я е разбрал, но няма доказателства.

— И тогава? — попитах, схващайки съвсем малко от думите на абата.

— Тогава той си създава доказателствата, които няма, докато истината не излезе на бял свят — отговори Ато най-невинно.

— Искате да кажете, че човек може да се сблъска с лъжливи доказателства за истински факти? — попитах със зяпнала уста.

— Браво. Но не се учудвай. Не трябва да правиш грешката, която всички правят, сиреч — след като веднъж бъде разкрито, че един документ или доказателство са подправени — да смяташ за лъжливо и тяхното съдържание, а отгоре на това, да имаш противоположното за вярно. Спомняй си го, когато станеш вестникар: често най-ужасяващите и неприемливи истини се намират именно в подправените документи.

— А ако няма даже и такива? — попитах аз.

— Тогава — и това е втората хипотеза — не ни остава друго, освен да правим предположения, както ти казвах в началото, и после да проверяваме дали разсъждението звучи смислено.

— Значи по такъв начин трябва да се разсъждава, за да се разбере secretum pestis.

— Все още не — отвърна Мелани. — Първо трябва да узнаем каква е ролята на всеки отделен участник и най-вече каква е комедията, която се разиграва тук. И аз мисля, че съм разбрал това.

Погледнах го мълчаливо, но лицето ми издаваше нетърпението ми.

— Заговор срещу Всехристиянския крал — тържествено обяви Ато.

— И кой трябва да го е скроил?

— Много ясно — жена му, кралицата.

Изправен пред недоумението ми, Ато трябваше да опресни паметта ми. Луи XIV бе хвърлил в затвора Фуке, за да изкопчи от него тайната на чумата. Но около Фуке се движеха лица, които, също както Главния интендант, са били унижени и разорени от владетеля. Преди всичко Лозюн, затворен в Пинероло заедно с Фуке и използван като шпионин; после Мадмоазел, богатата братовчедка на Негово Величество, на която кралят бе забранил да се омъжи за Лозюн. Освен това Девизе, който беше придружил Фуке „При оръженосеца“, бе верен до смърт на кралица Мария Тереза, която беше понесла изневери, прояви на всевластие и всякакъв друг тормоз от страна на Луи XIV.

— Но това не е достатъчно, за да се твърди, че всички те са заговорничели срещу Всехристиянския