— Не, момче, не е за Бедфорд. За нас е. Това са три отлични ракии. Съвършено пречистени.
Подаде ми в ръка още горещата разкривена бутилка и изсипа алчно цяла купичка от първата напитка в гърлото си.
— Но за какво служат те? — попитах смутено.
Вместо отговор лекарят напълни купичката с втората отвара и отново я изгълта.
— За да пропъдят страха, ха-ха! — заяви той, докато поглъщаше и една купа от третата ракия и я пълнеше за четвърти път.
После ме принуди да му кажа „наздраве“ с празната разкривена бутилка, която държах в ръка.
— Така, като ни откарат да мрем в лазарета, няма и да го забележим. Ха-ха-ха!
Щом каза това, хвърли купата зад гърба си и се оригна шумно. Опита се да върви, но краката му се преплетоха. Тръшна се на земята, ужасяващо пребледнял и най-накрая загуби съзнание.
Обзет от ужас, се канех да извикам за помощ, когато нещо ме спря. Ако паниката се разпространеше, положението в странноприемницата щеше да се превърне в хаос. Рискувахме да бъдем разкрити от часовия на смяна. Тогава изтичах да помоля за помощ абат Мелани. С огромна предпазливост (и неимоверни усилия) успяхме да пренесем лекаря до стаята му на първия етаж, без да вдигаме шум. Казах на абата за агонията на младия англичанин и за състоянието на обърканост, в което бе изпаднал Кристофано преди припадъка.
Лекарят лежеше блед и неподвижен на леглото, и пъшкаше шумно.
— Това хрипове ли са, синьор Ато? — попитах с буца в гърлото. Абат Мелани се наведе, за да огледа лицето на страдалеца.
— Не, хърка — отговори той развеселено. — Впрочем винаги съм подозирал, че Бакхус има пръст в потайностите на лекарския занаят. А пък и той доста поработи. Да го оставим да спи, но все пак ще го наглеждаме. Предпазливостта никога не е излишна.
Седнахме до леглото. Говорейки шепнешком, Мелани още веднъж ме разпита за Бедфорд. Изглеждаше доста притеснен: перспективата за лазарета ставаше все по-осезаема и зловеща. Прехвърлихме, без успех, възможностите за бягство през подземията. Така или иначе, рано или късно щяха да ни хванат.
Натъжен, се опитах да мисля за други неща. Дойде ми наум, че стаята на Бедфорд още не бе изчистена от нечистотиите на бедния болен. Направих знак на Ато, че може да ме намери при англичанина, в съседното помещение, и отидох да изпълня неблагодарното задължение. Когато се върнах, заварих Ато блажено задрямал на един стол. Дремеше със скръстени ръце, с крака изпънати на стола, който бях оставил празен. Наведох се над Кристофано — спеше дълбоко и лицето му сякаш започваше да си възвръща постепенно цвета.
Поуспокоен, се бях сгушил в едно ъгълче до леглото, когато чух някакво мърморене. Беше Ато. Неудобно сгънат на двата стола, той се вълнуваше в съня си. Увисналата му глава потрепваше ритмично. Юмруците, скръстени на гърдите, стискаха дантелата на ръкавелите, а упоритото скимтене напомняше на детски хленч пред родителски укор.
Наострих уши: накъсано и задъхано, като че всеки миг щеше да изхълца, Ато говореше на френски.
—
Спомних си, че Ато, едва двайсетгодишен по време на вълненията на Фрондата, е трябвало да бяга от Париж с кралското семейство и със своя учител, сеньор Луиджи Роси. Сега говореше нещо за барикади: може би преживяваше в съня уличните размирици от онези дни.
Запитах се дали няма да е по-добре да го събудя и да го измъкна от тези лоши спомени. Слязох безшумно от леглото и доближих лице до неговото. Разколебах се: за първи път имах възможността да разгледам Ато толкова отблизо, без да попадам под зоркото му око. Лицето на абата, подуто и покрито с петна от съня, ме трогна: бузите, гладки и вече провиснали, разказваха за самотата и меланхолията на евнуха. Цяло море от дългогодишна мъка, сред което надменната и сприхава трапчинка на брадичката все още се опитваше, подобно на корабокрушенец, да се задържи над водата, налагайки страхопочитание и уважение към дипломата на Негово Всехристиянско Величество. Сърцето ми се сви, но ненадейно бях отвлечен от мислите си.
—
Бълнуваше. Но по някакъв необясним начин останах смутен от тези слова. Какво, за Бога, представляваха в мисълта на Мелани тези барикади? Барикади
Точно тогава Ато даде признаци на разбуждане. Когато се събуди, изобщо не изглеждаше измъчван от мъка, както малко по-рано. Дори щом ме видя, лицето му веднага се разтегли в усмивка и затананика:
— Така щеше да ме смъмри сеньор Луиджи, моят учител — пошегува се той, докато се протягаше и се почесваше тук-там. — Изпуснах ли нещо? Как е лекарят? — попита после, като ме видя потънал в размисли.
— Нищо ново, синьор Ато.
— Мисля, че ти дължа извинение, момче — каза той след миг.
— За какво, синьор Ато?
— Ами може би не трябваше да те вземам на подбив днес следобед, когато бяхме горе, в моята стая. Имам предвид историята с Клоридия.
Отвърнах, че извиненията не бяха необходими; всъщност бях доста изненадан, както и доволен, от признанието на абат Мелани. С по-благоразположен дух, тогава му разказах за онова, което ми беше обяснила Клоридия, впускайки се в магическата и смайваща наука за числата, в която била скрита съдбата на всеки един от нас. После започнах да му говоря за необикновените способности на горящата пръчка.
— Разбирам. Горящата пръчка е тема, как да кажа, необичайна и вълнуваща — коментира Ато, — в която със сигурност Клоридия е много опитна.
— О, да, тя си миеше главата и ме бе повикала, за да й разреша косите — казах аз, отблъсквайки тънката ирония на Ато.
Отвърна той тихо с песен. В началото се изчервих от яд и срам, но веднага бях завладян от красотата на тази ария, този път лишена от всякакви нотки на обида:
Оставих се да бъда понесен от тази мелодия в размисли за любовта: разнежих се при мисълта за русите
