страна извеждаше в тясно и още по-мрачно коридорче без прозорци. Чаконио извади един светилник, който някак абсурдно ми се стори, че е държал, вече запален, под мърлявия си плащ. Нашият спасител изглеждаше мокър колкото нас, но подскачаше бързо и пъргаво, както обикновено.
— Къде ни водите? — попита Ато, веднъж и той изненадан, лишен от възможността да бъде господар на положението.
— Навонското площадище опасностира — каза Угонио — и за да съм повеч’ отец, отколко отцеубиец, по здравословесловно е подпантеонието.
Спомних си, че по време на едно от проучванията на проход
Най-накрая се озовахме пред нещо като огромна дървена порта, която се отвори, скърцайки, към един двор. Дневната светлина отново нарани зениците ни. От двора излязохме в една странична уличка, и оттам в друга запусната градина, в която се влизаше през вратата на ограда, лишена от ключалка.
— Поразбързайте се в проходченцето — подкани ни Угонио, като посочи нещо подобно на дървен капак в земята. Вдигнахме гредите, които разкриха един задушаващ, мрачен кладенец. На върха на отвесната кухина бе положена хоризонтална желязна решетка, от която висеше старо въже; здраво се уловихме за него и се плъзнахме надолу. Вече знаехме къде щеше да ни отведе — в мрежата от подземия, свързани с „Оръженосеца“.
Докато капакът на отвора се затваряше над главите ни, видях зачудените лица на Угонио и Чаконио да изчезват в светлината на деня. Искаше ми се да попитам Угонио как бе успял да оцелее след корабокрушението в Клоака Максима и как, по дяволите, бе излязъл от там, но нямаше време. Докато се спусках надолу, стиснал въжето, в един бегъл миг ми се стори, че погледът на Угонио и моят се срещнаха. Бях убеден, че той знаеше какво си мислех: бях щастлив, че бе успял.
В мига, щом влязох в стаята си, се преоблякох светкавично и скрих мръсните и окаляни дрехи. Веднага тръгнах към стаята на Кристофано, готов да оправдая отсъствието си с едно непредвидено слизане в зимника. Прекалено изтощен, за да се притеснявам, се бях примирил, че ще трябва да посрещна въпроси и възражения, за които нямаше да мога да дам никакви разумни обяснения.
Но Кристофано спеше. Може би все още изтощен поради кризата от предния ден, бе задрямал, без дори да затвори вратата. Беше се свил неудобно на леглото, полугол.
Внимавах много да не го разбудя. Слънцето беше ниско на хоризонта; все още имах време за нещо преди срещата, която си бяхме уредили с Девизе пред стаята на Бедфорд — да поспя.
Противно на очакванията ми, сънят не бе възстановителен. Почивката бе нарушена от мъчителни и конвулсивни съновидения, в които отново изживявах неблагополучното подземно премеждие: първо срещата със Сдружението за мъртвите и ужасяващите моменти, прекарани под обърнатата лодка; после тревожните разкрития на острова на митрея и, накрая, дългият кошмар на Клоака Максима, в който бях повярвал, че ще срещна смъртта. Ето защо, когато юмруците на Кристофано отекнаха на вратата ми, се събудих сякаш по-уморен отпреди.
Лекарят също изобщо не изглеждаше в добро състояние. Тежки синкави торбички под очите подчертаваха умората на лицето му; погледът бе влажен и унесен, а обичайната му изправена и уверена стойка, се бе изгубила. Не ме поздрави, за щастие не ме и попита каквото и да било относно изминалата нощ.
Дори трябваше да му припомня, че след малко щеше да се наложи да се погрижим, както обикновено, за храненето на наемателите. Но преди това трябваше да се мисли за спешния случай. Дошло бе времето да се приложат на практика теориите на Робледа: чумата на Бедфорд щеше да бъде лекувана този път с музиката от китарата на Девизе. Минах да осведомя йезуита, че възнамерявахме да следваме неговите указания. Извикахме Девизе и после отидохме в съседната стая, до одъра на бедния англичанин.
Младият музикант бе домъкнал със себе си едно столче, за да може да се разположи да свири в коридора, без да му се налага да влиза в стаята на чумавия и да излага на опасност собственото си здраве. Вратата щеше да остане отворена, за да пропуска благотворните (така поне се надявахме) звуци на китарата. А Кристофано се нагласи точно до леглото на Бедфорд, за да наблюдава реакциите, при положение, че имаше такива.
Аз застанах дискретно в коридора, на няколко крачки от музиканта. Девизе седна на столчето, потърси най-удобното разположение и настрои набързо инструмента си. Първом си подгря ръцете с една
После изсвири и една
Спря се, за да настрои отново китарата си и попита Кристофано има ли промяна в състоянието на болния.
— Нищо.
Концертът продължи с един
— Нищо. Нищичко, ама съвсем нищичко. Даже изглежда, че не чува.
Тогава Девизе засвири най-сетне това, което се надявах да чуя и което, едничко сред всички танци, които го бях чувал да изпълнява, ми се струваше в състояние да плени вниманието и сърцето на всички наематели на странноприемницата: величественото рондо, което неговият учител Франческо Корбета бе написал за Мария Тереза, кралица на Франция.
Както подозирах, не бях единственият, очаквал тези фатално привлекателни ноти. Девизе изпълни рондото веднъж, после пак, и после трети път, сякаш искаше да покаже, че също и за него тези ноти — по неизвестни причини — бяха изключително сладки и приятни. Всичко стояхме мълчаливи, запленени както винаги. Бяхме слушали тази музика толкова пъти, и при все това никога не ни беше омръзвало.
Но докато слушахме рондото за четвърти път, насладата от звуците отстъпи в мен място на една напълно неочаквана мисъл. Бях се унесъл в цикличното повторение на основния мотив, когато си помислих: какво бе казал Девизе преди няколко дни? Редуващите се строфи на рондото „съдържат все нови хармонични блокове, като всички до един завършват по неочакван начин, сякаш бяха чужди на общоприетата музикална доктрина. И след като стигне своята кулминация, рондото се спускаше ненадейно към своя край.“
А какво бе прочел абат Мелани в писмото на Кирхер? Че чумата също е циклична, и „в своите последни прояви показва нещо неочаквано, нещо загадъчно, чуждо на медицинската доктрина: болестта, като достигне до своя връх,
Думите, използвани от Девизе, за да опише рондото, бяха почти еднакви с тези, с които Кирхер бе говорил за чумата…
Изчаках музиката да отзвучи и най-накрая зададох въпроса, който трябваше да задам още преди много, много време:
— Синьор Девизе, това рондо има ли си име?
— Да,
Замълчах.
— На италиански се казва… мистериозни барикади — добави той, като че за да запълни тишината.
Продължавах да мълча, вкаменен.
Мистериозни барикади,
