подземния Рим, доставена ни от тях.
След като безобразното въргаляне свърши и ловците на реликви се успокоиха, получихме някои разяснения.
С колоритния начин на изразяване, който му бе присъщ, Угонио обясни, че на него и на другаря му се беше сторила изненадваща идеята да се проучат
Ато и аз разменихме по един поглед.
— Къде е картата? — попитахме ние в един глас.
— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтваряйки отчаяно ръце, със сподавен глас.
— Чаконио проявлява уважаване към хистеричната отказаност на изключително вашата високоизмерна и космична решеност — каза равнодушно Угонио, докато другарят му навеждаше глава и с ужасяващо ръмжене повръщаше върху дясната си ръка един буламач, в който за жалост се забелязваха откъслеци от парцалчето, върху което беше нарисувана картата.
Никой не дръзна да се притече на помощ на картата.
— Кога Чаконио ил друг не одобрява, за да е повеч отец отколкот отцеубиец, понякога всеки път той пресдъвква — обясни Угонио.
Бяхме поразени. Картата (чиято важност едва сега осъзнавахме) беше лакомо изядена от Чаконио, който, според думите на своя колега, имаше навика да поглъща всичко онова, което не се харесваше на него или на познатите му. Скъпоценният чертеж, вече почти смлян, беше изчезнал завинаги.
— Но какво друго яде? — попитах смаян.
— Гфъррррлъбх! — каза Чаконио, разтърсвайки рамене и давайки да се разбере, че не се интересува прекалено от това какво минаваше прага на гърлото му.
Чаконио ни осведоми, че второто разклонение, това, което започваше с нещо като малка пещера и се отклоняваше надясно, извеждаше, да, на повърхността, но след една доста дълга отсечка.
Ато реши, че си струваше да проучим първото отклонение, което водеше наляво. Върнахме се назад и хванахме галерията. Едва из минахме десетина метра, когато Угонио привлече вниманието на Ато със силно придърпване.
— Чаконио е понадушил някво присъствийце в галерийката.
— Двете чудовища мислят, че наблизо има някой — каза полугласно Ато.
— Гфъррррлъбх! — потвърди Чаконио, посочвайки прохода, от който идвахме.
— Може би ни преследват. Аз и Чаконио оставаме тук, на тъмно — реши абат Мелани. — А пък вие двамата продължете бавно напред и със запалени лампи. Така ще можем да го уловим, докато следва вашата светлина.
Не приех с голямо въодушевление перспективата да остана насаме с Угонио, но всички се подчинихме, без да обелим дума. Усетих как сърцето ми започна да бие силно и дъхът ми се учести.
Угонио и аз напреднахме с двайсетина — трийсет метра, после се спряхме, за да наострим уши. Нищо.
— Чаконио е понадушил някъв присъствуващ и един листопадник — прошепна ми Угонио.
— Искаш да кажеш листо?
Угонио кимна утвърдително.
Една фигура леко се прокрадна в галерията. Стегнах всичките си мускули не знам точно за какво — да нападна, да пресрещна нападение или, най-вероятно, да избягам.
Беше Ато. Направи ни знак с ръка да отидем при него.
— Непознатият не ни е преследвал — обяви той, веднага щом стигнахме до него — върви си на своя глава и хвана главния коридор, този, който води направо след тясната дупка. Значи ще го преследваме ние. Но трябва да побързаме, иначе ще го изгубим.
Отидохме при Чаконио, който ни чакаше неподвижен като статуя, вирнал нос нагоре във въздуха и тъмнината.
— Гфъррррлъбх!
— Мъжествоносещ, младовик, здравословен, зауплашен — каза накратко Угонио.
— Мъж, млад на възраст, с добро здраве и изплашен — преведе Ато, мърморейки под нос. — Не мога да ги понасям тези двамата.
Завихме наляво, влизайки отново в главния проход и намалявайки до минимум светлината само в едната от лампите. След няколко минути вървене, най-накрая забелязахме пред нас друга далечна и слаба светлинка. Беше лампата на човека, когото преследвахме. Ато ми направи знак да загася нашия светилник. Вървяхме на пръсти, полагайки най-големи усилия да не издаваме какъвто и да е звук.
Достатъчно дълго следвахме загадъчния пътник, без обаче да можем да го зърнем, тъй като галерията завиваше леко надясно. Ако излезехме прекалено напред, той на свой ред щеше да успее да ни види и в такъв случай рискувахме да ни избяга.
Внезапно под крака ми се разнесе леко шумолене. Бях настъпил едно сухо листо.
Спряхме се с притаен дъх. Непознатият също бе спрял. В галерията настъпи абсолютна тишина. Чухме как едно ритмично шумолене приближаваше все повече и повече. Една сянка се очертаваше на светлината от лампата на преследвания, и приближаваше към нас. Двамата корписантари останаха неподвижни, смъкнали надолу своите качулки. В полусянката зърнах нещо да проблясва в ръката на Ато. Въпреки страха си, се усмихнах — сигурно ставаше дума за лулата му. После, на един завой на галерията, дойде откритието.
Бяхме преследвали чудовище. Върху лявата страна на подземието светлината от лампата ми разкри сянката на някаква зловеща изкривена ръка. Последва заострен и издължен череп, от който изскачаха отвратителни, гъсти и твърди снопове от косми. Тялото беше безформено и лишено от нормални пропорции. Адското създание, което си бяхме въобразявали, че ще можем да изненадаме, лазеше заплашително, приближавайки се към нашата четворка. Останахме вкаменени. Чудовището направи една, две, три крачки. Щеше вече да изскочи иззад завоя на галерията. Спря.
— Махай се!
Всички подскочихме, а аз усетих, че силите ме напускат. Някой бе извикал. Сянката на стената стана огромна, разкривена извън всякакви допустими възможности. После се сви, връщайки се към нормалните си пропорции в момента, когато съществото се появи в плът и кръв пред очите ни.
Беше плъх с размерите на кученце, вървеше смешно и несигурно. Вместо да изскочи бързо пред погледа ни (както огромния гризач, с който Ато и аз се бяхме сблъскали при първото си подземно пътешествие), тлъстото животно напредваше едва-едвам, безразлично към нашето присъствие. Изглежда някой зле го бе подредил. Лампата беше проектирала профила му, уголемявайки го, върху стената на галерията.
— Противна гад, изкара ми акъла — рече още веднъж гласът. Светлината пак започна да се отдалечава от нас. Преди мракът да ни обгърне отново, си размених един поглед с Ато. И той като мен бе разпознал без затруднения гласа на Стилоне Приазо.
След като оставихме зад гърба си агонизиращия плъх, продължихме спокойно преследването. Изненадващото разпознаване бе събудило у мен цяла вихрушка от предположения и подозрения. Знаех
