съвсем малко за Стилоне Приазо, освен онова, което самият той бе допуснал да се разбере. Наричаше се поет, въпреки че очевидно не живееше от поезията си. Дрехите му, макар и не пищни, говореха за благоденствие и сигурни средства, доста по-големи от тези, с които разполагаше който е да е случаен стихоплетец. Още отначало заподозрях, че истинският източник на парите му бе съвсем различен. Сега необяснимото му присъствие в подземните проходи разпалваше всичките ми съмнения.
Последвахме го още известно разстояние и стигнахме до място, където коридорът започна да се изкачва нагоре. Внезапно стана тясно и задушно. Движехме се на тъмно. Бяхме се наредили един зад друг, водаческото място бе заел Чаконио, който без никаква трудност следваше стъпките на Стилоне Приазо. Той разпознаваше промените в терена и ги съобщаваше на мен, втория в редицата, с бързи и леки удари по рамото.
Чаконио внезапно се спря, после пак продължи да върви напред. Стъпалата бяха привършили. Усетих полъх на свеж въздух по лицето си. От ехото на стъпките ми, макар и едва доловимо, разбрах, че се намирахме в някакво доста широко помещение. Чаконио се колебаеше. Ато ме помоли да запаля лампата.
Голямо бе учудването ни, когато, полузаслепени от светлината, хвърлихме поглед наоколо. Бяхме се озовали в огромна зидана зала със стени, изцяло покрити с фрески. В центъра стоеше голям мраморен предмет, който все още не успявах да различа добре. Угонио и Чаконио също изглеждаха объркани от това непознато място.
— Гфъррррлъбх! — оплака се Чаконио.
— Миризмицията призакрива присъствуващия — обясни Угонио.
Имаше предвид острия мирис на стара урина, който изпълваше залата. Ато разглеждаше очарован картините над главите ни. Различаваха се птици, женски образи, атлети, богати растителни декорации и очарователни фризове.
— Нямаме време — отърси се той от съзерцанието, — не можем да го оставим да изчезне така.
Намерихме бързо два изхода. Чаконио си беше върнал контрола над сетивата и посочи кой, според носа му, беше правилният. Поведе ни припряно през лабиринт от други зали, които не можахме да разгледаме колкото поради бързината, толкова и поради слабата светлина на лампата ни. Липсата на прозорци, на свеж въздух и на каквото и да било човешко присъствие доказваше обаче, че все още се намирахме под земята.
— Това са римски останки — каза Ато с възбуден глас, — може да сме под двореца на Канцеларията.
— По какво заключавате?
— Намираме се в голям лабиринт, което ме кара да мисля за сграда с доста внушителни размери. Имай предвид, че част от Клизея и цялата арка на Йорданес бяха разрушени, за да има достатъчно материал за строежа на Канцеларията.
— Влизали ли сте някога вътре?
— Разбира се. Познавах добре вицеканцлера, кардинал Барберини, който дори ме е молил за някои услуги. Дворецът е великолепен, а залите грандиозни, също и фасадите от травертинна са лоши, макар че…
Трябваше да прекъсне, защото Чаконио бе започнал да се катери по едно опасно стълбище, лишено от парапет, което навлизаше в мрачното и черно празно пространство на ново огромно помещение. Четиримата се държахме за ръце. Стълбището сякаш никога нямаше да свърши.
— Гфъррррлъбх! — извика победоносно Чаконио накрая и бутна една врата, която извеждаше на улицата. Така, полумъртви от страх и умора, отново се озовахме на открито.
Инстинктивно изпълних дробовете си, възвърнал сили, след петдневната карантина „При оръженосеца“, благодарение на хладния и свеж нощен въздух.
Един път поне и аз успях да помогна. Всъщност веднага разпознах къде се намирахме, понеже бях идвал на това място многократно с Пелегрино, който купуваше оттук хранителните продукти за „Оръженосеца“. Беше арката „Дели Ацетари“, близо до „Кампо деи Фиори“ и площад „Фарнезе“. Чаконио отново беше вирнал нос нагоре и незабавно ни повлече към широкото поле на Кампо деи Фиори. Ръсеше тих, лек дъждец. На площада забелязахме само двама просяци, задрямали на земята измежду вехториите си, и едно момче, което буташе пред себе си количка към една странична уличка. Достигнахме срещуположния край на площада и Чаконио веднага ни посочи едно малко здание. Намирахме се на улица, която ми беше позната, но не си спомнях името й.
Прозорците на сградата бяха тъмни. Но вратата към улицата изглеждаше само притворена. Улицата беше празна, но за по-голяма сигурност Угонио и Чаконио застанаха вляво и вдясно като часови. Приближихме се — отвътре се чуваше приглушен и далечен глас. Бутнах много внимателно вратата. Тясно дървено стълбище водеше надолу, където зад една друга притворена врата, се виждаше осветена стая. Оттам идваше гласът, към който сега се бе присъединил и втори.
Ато мина пред мен по стълбата. Стигнахме до долу. Тогава забелязахме, че вървим по истински килим от разпилени листове хартия. Ато тъкмо вземаше един от тях, когато внезапно гласовете станаха по-близки, точно зад притворената врата.
— … и са четиридесет скуди — чухме да казва единият от двамата.
Втурнахме се нагоре по стълбата и изскочихме навън, като се погрижихме обаче да притворим вратата, която извеждаше на улицата, за да не будим подозрение. С Угонио и Чаконио се скрихме зад ъгъла на сградата.
Бяхме видели правилно: от портичката излезе Стилоне Приазо. Хвърли един поглед наоколо и тръгна с бързи крачки към арка „Дели Ацетари“.
— Ами сега?
— Сега ще отворим клетката — отвърна Ато. Прошепна нещо на Угонио и Чаконио, които отговориха със злодейска усмивка. После се затичаха със ситен тръс по следите на Стилоне.
— А ние?
— Ние ще се приберем, но много полека. Угонио и Чаконио ще ни чакат в подземията, след като свършат една дребна работа.
Удължихме пътя си, избягвайки преминаването през Кампо деи Фиори, за да не бъдем забелязани от някого. Намирахме се в близост до френското посолство, както правилно отбеляза Ато, и рискувахме да бъдем изненадани от някой нощен стражар. Благодарение на своите познанства той можеше да поиска убежище. Но в този час, вместо да ни арестуват, корсиканските стражари на посолството най-вероятно щяха да предпочетат да ни ограбят и понатупат.
— Както може би знаеш, в Рим съществува така наречената квартална свобода: папските стражи и Началникът на полицията не могат да арестуват никого в кварталите на посолствата. Тази система обаче започва да става доста удобна за преследвани крадци и убийци. Ето защо корсиканските стражари не придирят много-много. За жалост брат ми Алесандро, който е капелмайстор на кардинал Памфили, тези дни отсъства от Рим. Иначе щеше да ни осигури ескорт.
Върнахме се в подземията. Слава Богу, лампите не се бяха повредили. Поехме из подземния лабиринт в търсене на залата с фреските, и тъкмо вече се смятахме за изгубени, когато от някаква невидима пролука на стената отстрани се явиха корписантарите.
— Приятен ли беше разговорът? — попита Ато.
— Гфъррррлъбх! — отговори Чаконио с доволна физиономия.
— Какво му направихте? — попитах притеснено.
— Гфъррррлъбх!
Оригването му ме успокои. Имах странното усещане, че по някакъв неясен начин съм започнал да разбирам еднообразната реч на корписантаря.
— Чаконио го простичко науплаши — увери ни Угонио.
— Представи си, че никога не си виждал нашите двама приятели — обясни ми Ато — и ги виждаш да скачат върху теб крещейки, в мрака на едно подземие. Ако те помолят за една услуга и ти кажат, че в
