да намекне, че Дулчибени и Девизе криели нещо за Муре, или по-скоро Фуке. И това го казваше точно той! Какъв жрец на лъжата, какъв виртуоз на измамата беше абат Мелани?! Проклех се, задето не бях взел предвид нещата, които бях научил за него, подслушвайки разговорите на Кристофано, Девизе и Стилоне Приазо. Проклех се и за гордостта, която бях изпитал, когато той похвали острия ми ум.
Бях страшно разгневен и ето защо още повече ме измъчваше желанието да премеря сили с абата, като поставя на изпитание способността си да предвиждам неговите ходове, да разгадавам пропуските му, да тълкувам неговите мълчания и да обезсмислям красноречието му.
Приятно унасян от потайната, завистлива злоба, която таях към Мелани, изтощен от безсънната нощ, аз заспах сладко. С нежелание пропъдих, почти в мига преди да се предам на съня, мисълта за Клоридия.
За втори път в същия ден ми се случи да бъда събуден от Кристофано. Бях спал непробудно цели четири часа. Чувствах се добре, незнайно дали поради дългата дрямка или заради „магниликоре“, от който се бях сетил да си пийна и да намажа гърдите си, преди да се отдам на съня. Като се увери, че съм се възстановил, лекарят се върна обратно спокоен. Тогава си спомних, че трябваше да завърша обиколката за раздаването на лекове срещу заразата. Облякох се и взех със себе си торбата с шишенцата. Възнамерявах първоначално да дам териак за стомашни смущения и една подсладена отвара от жълто огниче на Бреноци, освен това предстоеше парна баня за Стилоне Приазо, а после трябваше да сляза на първия етаж при Девизе и Дулчибени. Минах през кухнята, за да сгрея малко вода в котела.
При венецианеца съумях да свърша доста; бързо — не исках вече да ме разпитва с обичайната си неприятна натрапчивост, като задаваше въпроси, на които самият той незабавно даваше непосредствен и бърз отговор и не ми даваше възможност да отворя уста. А също и не успявах вече да откъсна очи от това негово противно, нервно пощипване на долните части, каквото се наблюдава при младежите, които, изгубили отскоро девствеността си, но все още неопитни, насилват с напразна настоятелност на пръстите краставичката си. Видях, че все още не беше пипнал храната, но избегнах да задавам въпроси в страха си да не дам повод за поредния изблик на потоп от думи.
След това почуках при неаполитанеца. Покани ме да вляза, но докато подреждах нещата си, видях, че той също беше оставил обяда недокоснат. Попитах дали случайно не се чувства зле.
— Знаеш ли откъде идвам аз? — попита ме той, вместо да отговори.
— Да, синьоре — отговорих учуден, — от кралство Неапол.
— Бил ли си някога там?
— За жалост, не, никога не съм посещавал някой друг град, от както съм на този свят.
— Добре тогава, знай, че никога с никоя друга земя небето не е било така щедро и великодушно със своите благотворни влияния през всеки сезон — започна да говори патетично той, докато му приготвях банята. — Неапол, столица на дванадесетте провинции на кралството, дивна и гъсто населена, се разполага на морския бряг подобно на величествен театър, откъм гърба ограден от полегати хълмове и просторни равнини. Създаден според легендите от една сирена на име Партенопея, той се радва на близостта на равнината, наречена
Значи не съвсем напразно, помислих си аз, Стилоне Приазо се представяше за поет. Междувременно той продължаваше изпод кърпата, с която му бях покрил главата, потънал в балсамовите изпарения:
— По-нататък се намира античният град Поцуоли, където растат в изобилие аспержи, ангинари, грах и тиквички по всяко време; и през март дори има грозде, съблазън за небцето. Плодове има и в Прочида, а в Иския — бели и червени диви рози, прекрасно грозде, от което правят малага, фазани колкото щете. В Капри има прекрасни юници и отлични пъдпъдъци. Свинско от Соренто, дивеч от Вико, изключително сладък лук има в Кастел’а Маре, кефали в Торе дел Греко, барбуни в Гранатиело, „
Най-накрая разбрах.
— Синьоре, може би искате да ми кажете, че на стомаха ви не се услаждат моите гозби?
Стана и ме погледна с леко неудобство.
— Ами, ако трябва да ти кажа истината, тук не се яде друго освен супи. Но не в това е проблемът… — каза той, търсейки думите с усилие — …а в общи линии твоята мания да слагаш канела върху всичките буламачи, каши, мътилки и супи ще стори с нас онова, което се бояхме, че ще направи чумата! — и неочаквано се разсмя на висок глас.
Почувствах се объркан и унизен. Помолих го да не говори високо, за да не го чуят останалите наематели. Но беше късно. От съседната стая, Бреноци вече бе подел протеста на Стилоне и го чух да се смее безочливо. Ехото се увеличи и от стаята на отец Робледа и най-накрая и двамата се показаха. Стилоне Приазо също отвори вратата си, въвлечен в хоровото веселие: доста дълго ги молих да се приберат обратно, но напразно. Бях засипан от лавина подигравателни реплики и смехове, стигащи до сълзи, относно доказаната безвкусица на моите ястия, на които, доколкото изглеждаше, единствено милосърдният съпровод на Девизе успяваше да придаде известна смилаемост. Дори отец Робледа едва успя да потисне саркастичния си смях.
Никой от тях все още не ми бе признал истината, изясни неаполитанецът, тъй като научили от Кристофано, че Пелегрино започва да се съвзема; ето защо се надяваха на завръщането на моя господар, но така или иначе, тези дни притесненията бяха съвсем други. Скорошното увеличаване на дозата канела обаче беше направило положението непоносимо. Тук Приазо се спря, забелязвайки моята унизена и обидена физиономия. Другите двама най-сетне се затвориха по стаите си. Неаполитанецът сложи ръка на рамото ми.
— Хайде сега, момче, недей да го вземаш навътре — карантината не помага на добрите нрави.
Помолих за прошка, задето до този момент го бях измъчвал с моята канела, взех си шишенцата и се разделих с него. Бях гневен и нещастен, но реших засега да не го показвам.
Слязох на първия етаж, за да почукам при Девизе. Но щом стигнах до вратата му, се спрях.
Зад портата се чуваха звуците, все още колебливи, на неговия инструмент. Настройваше го. После поде един танц, най-вероятно виланела, след което премина към нещо, което днес без затруднения бих разпознал като гавот.
Затова реших да почукам на вратата на Помпео Дулчибени, която бе в съседство — ако благородникът от Фермо бе склонен да му направя масаж, щях същевременно да се наслаждавам на звуците от китарата на Девизе.
Дулчибени прие предложението. Покани ме, както винаги, със строг, но уморен вид, със слаб, но твърд глас. Погледът на светло-сините му очи бе все така остър.
— Влез, драги. Постави тук торбата.
Често ме наричаше така, както се казва на слуга. Тъкмо той сред всички наши гости ми вдъхваше най- голямо страхопочитание. Тонът му, смирен, когато се обръщаше към по-долните от него, както и напълно лишен от топлота, винаги звучеше тъй, сякаш всеки миг щеше да прояви някаква нервност или раздразнение, които обаче никога не се проявяваха, но караха събеседника да се въздържа прекомерно в негово присъствие и, в крайна сметка, да мълчи. За това, мислех си аз, той беше най-самотният от всички. Нито веднъж, по време на ядене, не ме беше заговорил. Изглежда не страдаше от самота, даже напротив. И все пак забелязвах по ниското му чело и червендалестите бузи бръчки на горчивина и онзи вид страдание, което се наблюдава само у хората, които трябва да понасят тежестта на самотата. Вълнуваше го единствено
