Поетите задължения са истински, защото се отнасят до целия живот, а не до някаква временна работа за няколко години, за разлика от други страни, където работното място се сменя много по-често. Така че аз наистина преминавах в друго семейство и съответно поемах други задължения.
Пътуването не беше приятно. В стария вагон прозорците бяха изпочупени и трябваше да седим на течение, сред дим и сажди, но у дома в Косугая ни посрещнаха много сърдечно. Неотдавна Ибука сподели, че още си спомня колко добре са се отнесли там с него и Маеда, „въпреки че имаше само хляб. Семейство Морита имаше фурна и хлябът беше чудесен. Поднесоха го с масло, мармалад и чай“. Дори тази храна беше лукс след войната. Липсваха стоки от първа необходимост. Японците хранеха малките си деца с оскъдната дажба ориз, която им даваха зрънце по зрънце. Много хора не можеха да се снабдят даже с ориз. През войната поради недоимъка хората свикнаха да смесват нищожните порции ориз с ечемик и дори картофи. Войната смаза и деморализира нацията. Към края й милиони хора водеха ежедневна борба да преживеят.
След размяната на любезности Ибука и Маеда разказаха на баща ми за моето ново начинание, за плановете си и за това, че съм абсолютно необходим за успеха на новото предприятие. Те свършиха и напрегнато зачакаха отговор. Баща ми очевидно беше подготвен. Почти без колебание той каза, че е очаквал да го наследя като глава на семейството и да поема семейния бизнес. После се обърна към Ибука и Маеда и продължи: „Но ако моят син иска да прави нещо друго, за да се развива или за да реализира способностите си, той трябва да следва желанието си“. Той ме погледна и се усмихна: „Направи това, което искаш най-много“. Бях възхитен. Ибука остана изумен. По-късно той ми призна: „Мислех, че ще бъде по- трудно да го склоним“. По-малкият ми брат Казуаки, тогава студент в университета „Уаседа“ в Токио, изяви желание да поеме производството на саке на семейство Морита, когато баща ми се оттегли. Всички се засмяха. Чувствувахме се облекчени и щастливи.
В Токио събрахме средствата си за създаването на новата фирма „Токио Цушин Когио“ или „Токийска инженерна компания по телекомуникация“. В наличност се оказаха около 500 долара. Сумата не беше голяма, беше дори недостатъчна. Скоро парите свършиха и по онова време често молехме баща ми за заеми. Той вярваше в нас и в новото ни предприятие и не настояваше да Връщаме бързо заетите суми. Ето защо реших да му дадем акции от компанията. Инвестицията се оказа разумна, защото вярата му беше добре възнаградени. Делът му растеше и той стана един от главните акционери на компанията.
Радвах се, че имам отделен доход от преподавателската си работа в Токийския технологически институт, но преподаването не ми беше по сърце. Исках изцяло да се посветя на работата в новата фирма. Затова не се натъжих, когато един ден прочетох във вестника, че окупационните власти ще предприемат чистка сред учителите и преподавателите, които са били професионални военнослужещи в армията и флота. Разбрах какво означава тази вест да мене, тъй като бях професионален военен инженер и според назначението СИ трябваше да служа до края на живота си във вече несъществуващите императорски военноморски сили на Япония. Военната чистка по решение на Съюзническата главна квартира, която ръководеше окупацията, се диктуваше от разбирането, че професионалните военни — главните виновници за войната и ръководната сила в правителството, не трябва да имат достъп до учителската професия и евентуално да влияят неблагоприятно върху податливата следвоенна японска младеж. За мене чистката беше добре дошла, защото ми послужи като извинение в молбата да бъда освободен от университета. Сега вече можех изцяло да се заема с новата фирма.
Отидох при професор Хатори и му казах, че ценя преподавателската работа, но не мога да продължа да се занимавам с нея поради вестта за чистката. Той отиде да провери в канцеларията, но там му казаха, че от Министерство на просветата няма никакви официални инструкции, така че не могат да кажат какво трябва да се предприеме. От института ме помолиха да продължа, докато не се получи официално предупреждение и затова се наложи да преподавам още няколко месеца. Искаше ми се да напусна, но се чувствувах задължен да помогна на стария си учител Хатори. Не можех просто да напусна ей така. Докато чакахме официалното съобщение, ми хрумна смела идея. Показах статията от вестника на декана Короку Уада и изразих загриженост, че ако продължа да преподавам и това се разкрие, университетът може да бъде наказан за това, че не се е „прочистил“. „Според това съобщение трябва да бъда освободен от работа“, казах аз, „а според канцеларията въпреки всичко трябва да продължа. Страхувам се, че ако наистина остана тук на работа, можете да си навлечете неприятности, за които не желая да нося отговорност“. Деканът помисли и отговори: „Добре, от днес можете да се считате освободен от работа“. Така свърши преподавателската ми кариера. Сърдечно се сбогувах с професор Хатори и щастлив се запътих към новата фирма.
Минаха няколко месеца без да получа официално съобщение, че съм освободен от работата си в университета поради чистката и всеки месец ми се обаждаха от института да отида да си получа заплатата, тъй като по някакви причини не бях задраскан от ведомостта. Въпреки че вече не преподавах, заплатата ми се увеличаваше на всеки 2–3 месеца поради корекциите съобразно инфлацията. Това продължи чак до октомври 1946 година, когато Министерството на просветата стигна до моето уволнение и изпрати официално съобщение. Радвах се на тези пари, докато не ги спряха, защото нашата нова фирма по онова време не поставяше никакви рекорди по финансов успех.
През август 1946 г. започваше ремонтът на универсалния магазин на Широкия и ни уведомиха, че за нас няма да има място след реконструкцията. Преместихме се временно в друго помещение в Кичиджоджи, един от най-старите квартали на Токио, но то не ни удовлетворяваше. Накрая се установихме в една много евтина, разнебитена дървена барака на Готеняма — хълм, известен някога с красотата на цъфналите вишни — в Шинагава, в южните покрайнини на града. Готеняма бил укрепен като част от отбранителната линия на Токийския залив през 1853 година, но когато през един студен януарски ден на 1947 година се преместихме в очуканата сграда, на хълма нямаше и помен от укрепления — признаците на поражението ни заобикаляха отвред. Виждахме бомбени ями от всички страни. Покривът течеше и понякога се налагаше буквално да отваряме чадъри над бюрата си. Макар и отдалечени от центъра, там се чувствувахме по- самостоятелни и разполагахме с по-голяма площ, отколкото в универсалния магазин.
За да стигне човек до помещенията на „Токио Цушин Когио“, трябваше да се провира под въжетата за пране, където съседите простираха бебешки пелени да съхнат на вятъра. Когато дойдоха да ме видят няколко мои роднини, те останаха стреснати от мизерната обстановка. Помислили, че съм станал анархист и споделили тези опасения с майка ми. Те не можеха да си представят как бих могъл да избера такова място за работа, освен ако не съм станал радикал, защото според тях в противен случай бих живял в Нагоя, както подобаваше на „положението“ ми на син на собственик на фирма с дългогодишни традиции.
2
Докато още не бяхме решили какво точно да произвеждаме, на Ибука внушаваха да правим радиоапарати, защото в Япония все още имаше голямо търсене на приемници, а не само на късовълнови приставки, Ибука категорично отказваше. Аргументът му беше, че големите компании съвсем скоро ще се Възстановят от войната и ще използуват своите части първо за производството на собствени изделия, а след това за продажба на конкурентите си. Освен това те щяха да запазят за себе си най-новите технологии, водени от желанието да задържат водещото си място в конкуренцията колкото е възможно по- дълго време. С Ибука често разговаряхме за това, че според нашата концепция фирмата ни трябва да бъде новатор, умна фирма, която да влага цялата си изобретателност в нови изделия въз основа на съвременни технологии. По наше мнение пътят към тази цел не минаваше през производството на радиоапарати.
Проведохме собствено, макар и научно несъвършено, проучване на оцелелите японски домакинства. Вече бяхме продали доста късовълнови приставки за грижливо запазените през войната радиоприемници за средни вълни. Оказа се, че освен тях японците са запазили и доста голям брой фонографи. По време на войната беше невъзможно да се намерят нови двигатели и магнитни елементи. Затова, очевидно, такива части много се търсеха, за да се ремонтират и усъвършенствуват старите военновременни и предвоенни фонографи. Вече пристигаха плочи с новата, популярна американска музика — суинг и джаз — и хората жадно я слушаха. Американците донесоха със себе си своята музика, а по време на окупацията Япония започна да получава информация за САЩ и американския начин на живот. Окупационните власти контролираха радиостанциите. Английският език отново можеше да се изучава в училищата и да се използува в радиопредаванията, след забраната му по време на войната. След толкова много години
