магазин в Нихонбаши, точно в сринатия от бомбите център на Токио. Сградата на магазина беше бомбардирана като военна цел, защото в подземието работеше завод за вакуумни тръби.
В тази празна и гола стара сграда, сред развалините и опожарените домове и магазини в някога процъфтяващ квартал на Токио, Ибука основа „Токио Цушин Кенкюшо“ или „Токийски лаборатории за изследвания в областта на далекосъобщенията“ с персонал от седем души от предишната му токийска фабрика, които го бяха последвали в Нагано. Те се сместиха в стаичката на телефонистите на третия етаж и по-късно започнаха да използуват няколко помещения на седмия етаж. Ибука веднъж сподели, че останалите работници от токийската фабрика не искали да се върнат, защото жилищата и храната в Токио бяха оскъдни. Освен това те знаели, че новата фирма разполага със съвсем ограничени средства и бъдещето й е, меко казано, несигурно.
Всички ресурси, с които разполагаше Ибука, бяха в джоба и в главата му. (Той получаваше ограничени средства от продажбата на произвежданите в старата му фирма волтметри). Новата групичка обсъждаше бъдещето си в потискащата обстановка на опожарения магазин и седмици наред се опитваше да реши с каква дейност да се занимава, за да реализира печалба. Единственото доходно предприятие по онова време беше черната борса и само там можеха да се намерят някои части. Големите, утвърдени фирми за електроника постепенно се съвземаха и едва ли щяха да продават части за конкурентите си. Идеята на Ибука беше да се създаде нещо ново, но за това фирмата се нуждаеше от финансова база. Много странни идеи се раждаха в началния етап на обсъжданията. Така например, един от участниците заяви, че почти целият център на Токио е опожарен и сринат до основи, така че фирмата може да наеме някой свободен парцел и да разкрие игрище за миниголф. Аргументът му беше, че хората се нуждаят от развлечение. Кината бяха препълнени. Всеки търсеше начин да избяга от действителността. Друг каза, че търговията с хранителни продукти е най-доходния бизнес и може би трябва да се започне с производството и реализацията на сладкиши.
Всъщност, всички мислеха за прехраната и затова групата най-накрая се спря на идеята да разработи прост уред за готвене на ориз, който така и не усъвършенствуваха, въпреки че направиха много пробни модели. Уредът представляваше прост дървен съд със спираловидни електроди на дъното. Поради проводимостта си, мокрият ориз затваря електрическата верига и се загрява. Идеята бе, че когато оризът се сготви и започне да изсъхва, той губи проводимостта си, електрическата верига автоматично се прекъсва и собственикът на уреда може спокойно да седне да се храни. Резултатите обаче не бяха обнадеждаващи. Ибука и сътрудниците му се опитаха да се хранят по този начин, но оризът понякога прегаряше, друг път оставаше недоварен. Затова се отказаха. Смятаха да направят уред за печене на хляб на същия принцип на действие на основата на проводимостта — мокрото тесто да затваря веригата между металните краища на дървен съд — но изобщо не стигнаха до етапа на производство. Накрая съпругите им се включиха в предприятието, което започна да произвежда електрически възглавници. Задачата им беше да зашиват проводниците към плата. Електрическите възглавници бяха доста търсени по уличните сергии и донесоха така нужната печалба на сътрудниците на фирмата и семействата им.
И все пак Ибука не се премести в Токио, за да се занимава с развлечения, да търгува с хранителни продукти или да продава електрически възглавници домашно производство. Той имаше по-интригуваща идея: поради забраната да се слушат късовълновите радиостанции през войната, интересът към предаванията на къси вълни нарасна извънредно много. Те вече не бяха забранени и търсенето можеше да се задоволи. Ибука измисли начин да постигне тази цел. По време на войната радиото беше много ценна вещ, защото оповестяваше въздушните тревоги и съобщаваше важна информация. Ето защо, хората много грижливо пазеха радиоапаратите си, с които обаче можеха да слушат само предавания на средни и ултракъси вълни. Ибука конструира късо вълнова приставка, състояща се само от малка дървена кутия и проста радиосхема с една-единствена вакуумна тръба. Тя можеше да се монтира към всеки стандартен радиоприемник по съвсем прост начин и даваше възможност да се приемат късовълновите предавания. Сътрудниците на фирмата трябваше да обиколят черната борса за тръбите, някои от които бяха доста скъпи, но изделието стана много популярно и вдъхна увереност в служителите на „Токио Цушин Кенкюшо“.
Маеда имаше приятел в най-големия японски вестник „Асахи Шимбун“ на име Рюзо Каджи. Той списваше постоянна рубрика, наречена „Синият молив“. По онова време вестник „Асахи“ излизаше само на един лист поради недостига на хартия, но статията от 6 октомври 1945 година съдържаше щедри насърчения за новата фирма. Там пише следното: „Приветствуваме новината за това как радиоприемниците, които някои може би вече имат у дома, могат лесно да се видоизменят за приемане на късовълнови сигнали. Г-н Масару Ибука, бивш преподавател във факултета по природо-математически науки и инженерство в университета «Уаседа» и зет на министъра на просветата Тамон Маеда, неотдавна постави фирмената табела на Токийската лаборатория за изследвания в областта на далекосъобщенията на третия етаж на Широкия в Нихонбаши. Ръководен от некомерсиални мотиви, той си е поставил за задача да разшири употребата на късовълновите приемници чрез приставка към обикновените радиоапарати. При наличието на достатъчно висококачествен свръххетеродинен приемник, чрез малка модификация можете да получите отличен късовълнов приемник. При по-усъвършенствуваните приемници високочестотните късовълнови сигнали могат да се приемат посредством допълнителна приставка“.
По нататък статията предвижда, че в края на краищата окупационните власти ще разрешат частните радиопредавания и че усъвършенствуването на съществуващите радиоапарати ще стане наложително поради очакваното „заплитане на жиците“, когато започнат да действуват прекалено голям брой радиостанции. В нея се казва, че „чрез приставката се разширяват границите, достъпни за слуха“. По отношение на Ибука авторът на статията споменава, че той „ръководеше оръжейна компания, но сега иска да използува така познатата му технология за по-добри цели. Той започна отначало като учен. Каза, че ще приема всякакъв вид въпроси, включително във връзка с ремонта на обикновени радиоапарати“.
Както се оказа, Каджи беше допуснал някои неточности — Ибука никога не се е занимавал с оръжейно производство и нямаше особено желание да поправя стари приемници. А пък що се отнася до това, че предприятието не реализираше печалба, то ставаше по принуда: Ибука наистина имаше нужда от пари, за да плаща на сътрудниците си. За щастие прочетох изданието на вестника в Нагоя на 6 октомври и много се зарадвах на новината, която вестникът приветствуваше. Незабавно писах писмо на стария си приятел Ибука, че бих искал да го посетя в Токио. Той ми отговори веднага, покани ме да се видим и да ми покаже новата фирма, но ме предупреждаваше, че работата все още не върви, той плаща заплатите на хората във фирмата от собствения си джоб и търси средства за финансиране на предприятието.
Отпътувах за Токио, за да поема новата си преподавателска работа. След като се настаних у един приятел в западния край на Токио, който не беше така силно пострадал от бомбардировките както центъра, веднага потърсих моя приятел Ибука в Нихонбаши. Новата фирма на Ибука в полуразрушената сграда на универсалния магазин изглеждаше жалка. Но по лицето на Ибука се четеше ентусиазъм. Той и сътрудниците му се чувствуваха щастливи, че работят във времена, когато малцина знаеха какво ще стане с тях.
Беше ми ясно, че Ибука изпитва затруднения с изплащането на заплатите във фирмата, затова му предложих да работя в нея по съвместителство и да продължа преподавателската си работа. Така Ибука нямаше да ми плаща Много, защото щях да запазя преподавателската си заплата. Така и двамата Щяхме да успяваме да свържем двата края. С Ибука дълго си говорихме как ще основем собствена фирма. Тази идея се появи още когато се запознахме. Накрая през март 1946 година решихме да я осъществим веднага след като уточним подробностите. Ето как станах университетски преподавател на държавна служба с допълнителна работа в новата фирма на Ибука и с планове да създадем собствена компания. Двамата осъзнавахме, че преди да започнем организирането на новата фирма, трябва да се справим с деликатния въпрос, свързан със задълженията ми към семейството. Аз, Ибука и Маеда, който беше подал оставка като министър на просветата, се качихме на нощния влак до Косугая през април 1946 година. Те двамата възнамеряваха да помолят баща ми да съдействува при създаването на новата фирма като ми разреши да се присъединя към тях. Те искаха да засвидетелствуват дължимото уважение към баща ми, защото знаеха какво означава да отклониш първородния син от семейния бизнес. Японците се отнасят много сериозно към излизането на сина, особено на най-големия, от дома и семейната среда и преминаването му за постоянно към нова обстановка в света на бизнеса. В някои случаи отделянето на сина става почти толкова сложно, колкото осиновяването. До ден днешен се е запазила традицията това да се обсъжда официално с родителите, особено в малките предприятия. Даже и в големите фирми в началото на деловата кариера на младия човек се изтъкват произхода, препоръките и неизречените клетви за искреност и от двете страни.
