експреса и превоз на багажа на цивилните ни сътрудници.
Освободих първо учениците и жените. Носеха се слухове, че е възможно служещите във военноморските сили да бъдат обявени за военнопрестъпници, а цивилните сътрудници да бъдат арестувани. Стори ми се, че това е малко вероятно и нелогично, тъй като ние изобщо не се бихме против американците, но такива страхове бяха много типични за всеобщото объркване. Затова смятах, че за всеки случай е най- добре да отпратя хората у дома колкото е възможно по-бързо. Поради острия недостиг на инженери по време на войната, в нашето поделение беше изпратена група ученици от трети гимназиален клас с природо-математически профил. Те бяха двадесетина и ми се искаше те да са сред първите изпратени у дома, но две от момчетата нямаше къде да отидат, защото родителите им живееха в Корея или Манчжурия (не помня точно къде). Ето защо ги пратих при родителите си с писмо до майка Ям, в което пишех: „Не мога да ти кажа още колко време ще останем тук. възможно е дори американците да ни убият. Затова, моля те, погрижи се за тези две момчета“. По-късно мама ме упрекна: „Как можа да ни пратиш още две гърла, когато въобще нямаше ориз?“
Седяхме и бездействувахме дни наред, докато дойдат нови заповеди. изпратихме момчетата и момичетата у дома и нямаше какво да правим. С оптическия телескоп наблюдавахме американските кораби, които пристигаха в залива Сагами, преди да отплават към Токийския залив за подписването на капитулацията на кораба „Мисури“. Гледката беше забележителна — струваше ни се, че целият американски флот се събира в залива пред нас. Искаше ми се да се махна оттам и щом като получих заповедта, с първия влак забързах към Къщи. Срещата беше вълнуваща, защото и двамата ми братя се завърнаха у дома приблизително по същото време. Всички бяхме живи и здрави за радост на родителите ни. Бяхме успели да изпълним дълга си и да се завърнем без физически рани. Освен това се бяхме опазили от фанатизма, който завладяваше толкова много японски младежи по онова време и включваше между другото преклонение пред императора и идеята за славна смърт. Ние, японците, често говорим за психологическия климат, който се появява понякога и увлича хората в еднакви постъпки. Като че ли всички започват да дишат един и същ въздух. По време на войната военните власти се възползуваха от тази японска черта и насърчаваха младежкото движение на доброволците, като например случая с класа на по-малкия ми брат. Много въодушевени японски младежи бяха завладени от този психологически климат и се записаха доброволци, обаче редица млади камикадзе, които отначало се ядосваха, че не са успели да изпълнят последния си полет, после се радваха, че не са получили такава възможност и са оцелели. Когато императорът говори пред нацията и след войната направи обиколка на страната като национален символ, образът му беше по- скоро на уважаван баща, отколкото на бог. Така успокояващото чувство за нормалното постепенно се възвръщаше. Сега, когато войната беше свършила, за много хора тя изглеждаше като гигантско природно бедствие.
Новият мирен период ни се струваше необичаен. Вече нямаше бомбардировачи, но редица градове изглеждаха така, сякаш вече няма какво да се бомбардира в тях. В центъра на градове като Осака, Нагоя, Йокохама и Токио стърчаха само най-здравите бетонени и каменни сгради. Леките жилищни постройки, магазините и фабриките от дърво и хартия бяха изгорели до основи под града от бомби, хвърляни в огромни количества от бомбардировачите Б-29. Рововете, изкопани в някои квартали, за да ограничат пожарите, бяха безполезни, защото ветровете и горящите въглени ги преодоляваха без никакво затруднение. След като почнаха бомбардировките над Токио, в града остана по-малко от половината предвоенно население, наброяващо 7 милиона. Почти четири милиона отидоха на село или в по-малките градове. За Токио бедствието беше по-тежко от голямото земетресение през 1923 година. Разрушенията и пожарищата в двата случая си приличаха, така че някои токийци два пъти през живота си видяха родния си град унищожен.
Към края на войната в града работеха само 10% от трамваите. Едва 60 автобуса и няколко автомобила и камиона бяха годни за работа. Повечето от тях работеха с въглища и дърва, когато течното гориво свършваше. Разпространяваха се болести. Заболеваемостта от туберкулоза достигаше около 22%. В болниците се чувствуваше недостиг на всичко, включително бинтове, памук и средства за дезинфекция. Рафтовете на магазините бяха празни или излагаха ненужни залежали стоки като например лъкове за цигулки или ракети за тенис без мрежи. Някои кина все още работеха и хората се тълпяха да гледат филми, защото нямаше какво да правят, нямаше къде да идат и искаха за 1–2 часа да отвлекат мислите си от нещастията.
Семейство Морита имаше късмет, защото никой от нас не загина във войната. Запазихме сградите на фирмата и фабриката в Нагоя. Даже домът ни оцеля без сериозни повреди от бомбардировките. След първите няколко дни на срещи и успокоение започнахме да обсъждаме бъдещето, най-вече моето, тъй като бях първородният син. Баща ми все още беше здрав, енергичен и ръководеше бизнеса, така че за момента фирмата „Морита“ наистина не се нуждаеше от мене. По време на войната фабриката изпълняваше военни поръчки, произвеждаше соева паста на прах и алкохол за армията. Бизнесът не беше замрял. Докато бях в къщи, направих няколко предложения за усъвършенствувания, но нямаше непосредствена нужда от мене във фабриката, чието ръководство в лицето на баща ми и менажерите беше достатъчно. Освен това бях едва 24-годишен и всички бяха на мнение, че има достатъчно време да се включа в работата на фирмата.
През първите няколко седмици след връщането си у дома получих писмо от професор Хатори, учителя по физика, който ми даваше толкова добри съвети в гимназията. Пишеше ми, че се е преместил в катедрата по физика на Токийския технологичен институт и участвувал в създаването на специална школа за демобилизирани студенти, прекъснали учението си поради войната. Проблемът се състоеше в липсата на преподаватели и той ме канеше, или по-скоро настояваше, да отида на работа във факултета. Идеята много ми хареса, защото така щях да се занимавам с физика и щях да отида в Токио, където се надявах да открия други възможности за интересна работа след като флота и изобщо японските въоръжени сили бяха премахнати. Получих съгласието на родителите си да започна преподавателска работа и за щастие, докато бях още в къщи, успях да се свържа с Ибука, блестящия инженер, с когото бяхме колеги в научния колектив. Той разкриваше нова лаборатория в Токио.
С Ибука поддържахме редки контакти през последните месеци на войната. Към края на войната за него ставаше все по-трудно да идва във вилата ни, защото беше преместил фабриката си в префектура Нагано, на няколко часа път с влак северозападно от Токио поради местоположението на лабораторията и фабриката в Токио, където имаше много други малки фабрики и поради това беше примамлива цел за бомбардировачите. Той много пъти идва за срещи в моята лаборатория в Зуши, а и аз пътувах до ябълковата градина в Нагано, където беше преместил фабриката си. Един ден в Нагано заговорих на Ибука за това какво ще правим след войната, след като разбрах, че и двамата сме чули по късовълновите радиостанции, че войната е изгубена.
Ибука разполагаше и с друг вътрешен източник на информация. Тъстът му, Тамон Маеда, беше дясната ръка на принц Фумимаро Коное. Коное няколко пъти беше министър-председател на Япония и се беше борил против милитаристическата клика, която в крайна сметка надделя в правителството и хвърли Япония във войната. Маеда по-късно стана първият следвоенен министър на просветата, но след шест месеца попадна в списъка на една от поредните чистки и се наложи да подаде оставка, тъй като имаше връзки с военновременното правителство. Към края на войната Маеда загуби дома си в Токио при бомбардировките и се премести в планинския курорт Каруизава, недалеч от Нагано. Ибука често го посещаваше. По време на тези срещи той научаваше доста неща за дипломатическите и военни събития.
Фирмата на Ибука се наричаше „Нихон Сокутеики“, т.е. „Японска компания за измервателни уреди“. Във фабриката му в префектура Нагано работеха 1500 души, които изработваха малки механични елементи за контрол на честотите на радарните устройства. Устройствата трябваше да вибрират с честота точно 1000 цикъла в секунда. Ибука предложил блестящата идея да се наемат студенти по музика, които имат отличен слух, за да проверяват точността на елементите посредством най-прост камертон с честота на вибрациите 1000 цикъла в секунда. Споменавам това като пример за неговата оригиналност и изобретателност, които толкова ме впечатлиха и ме насочиха към съвместна работа с този човек.
Ибука не се чувствуваше професионално удовлетворен от провинциалната фабрика, която произвеждаше компоненти в големи количества. Той казал на председателя на фирмата Таиджи Уемура, че иска да се върне в Токио. Уемура се съгласил, макар и неохотно, и му предложил съдействие в бизнеса. Ибука имаше още един приятел на име Широкия — собственик на останките от някогашен универсален
