компания „Филипс“. Именна посещението ми в заводите на „Филипс“ ми вдъхна смелост и нови прозрения.
Бях малко подтиснат при отпътуването си от Германия. Там условията се подобряваха много бързо, независимо от разрушенията през войната. На фона на Германия Япония напредваше твърде бавно след войната. Веднъж си поръчах сладолед в един ресторант на „Кьонигщрасе“ в Дюселдорф. Келнерът го сервира украсен с малко хартиено чадърче. „Това е от Вашата страна“, каза той и се усмихна. Предполагам, че искаше да ми направи комплимент. Дотук се простираха знанията му за Япония и нейните възможности и може би той беше типичен пример. Колко дълъг път ни предстоеше.
Взех влака от Дюселдорф до Айндховен и когато пресякох границата между Германия и Холандия, веднага почувствувах разликата. Макар и толкова скоро след войната, Германия бързо се превръщаше във високо механизирана страна — „Фолксваген“ вече произвеждаше 700 коли дневно. Като че ли всички се занимаваха с възстановяването и производството на нови продукти, които вървяха с много високи темпове. А в Холандия хората все още караха велосипеди. Страната беше чисто аграрна и при това малка. Навсякъде се виждаха старомодните вятърни мелници, взети сякаш от пейзаж на старите холандски майстори. Всичко изглеждаше своеобразно. Когато най-накрая пристигнах в Айндховен, с учудване установих колко голяма компания е „Филипс“, въпреки че знаех за успехите на нейната продукция в Югоизточна Азия и другаде по света. Не знам какво точно съм очаквал да видя, но за мене беше изненада откритието, че голямата фирма „Филипс“, завладяла въображението ми, се намира в малко градче на малка област в малка аграрна страна.
Вгледах се в статуята на д-р Филипс пред железопътната гара и си спомних за нашето село в Косугая и подобния бронзов бюст на моя далечен прадядо, издигнат някога там. Разхождах се из града и мислех за д-р Филипс. След посещението си в завода бях още по-дълбоко впечатлен от този човек, роден в малко затънтено място в аграрна страна и успял да създаде такава огромна, съвременна фирма с такъв престиж в света. Може би, мислех си аз, в Япония ще успеем да направим същото. Това беше мечта, но си спомням, че от Холандия пратих на Ибука писмо, в което писах: „Ако «Филипс» може да постигне това, вероятно и ние ще успеем“. Тогава говорех английски съвсем слабо и посещавах заводите като турист. Не бях от пътниците за „ВИП“, не се срещах с ръководителите на фирмите. Представлявах една още неизвестна компания, но през следващите четири десетилетия „Сони“ и „Филипс“, две фирми в малки и привидно изолирани места, започнаха да сътрудничат в стандартизацията и съвместната развойна дейност, която доведе до много технологически усъвършенствувания, като се започне от обикновената касета до най-новия водораздел в звуковъзпроизвеждането — компактния диск (дигитален звуков диск), за който обединихме усилията си в разработката на импулсно-кодовата модулация с напредналата лазерна технология на „Филипс“. В областта на развойната дейност имаме и други съвместни разработки.
Скоро след връщането ми от Европа, започнахме усилена работа за създаване на нов тип транзистор в лабораториите ни въз основа на технологията на „Уестърн Илектрик“, за която бяхме купили лиценз. Трябваше да увеличим мощността на транзистора, иначе не можехме да го използуваме в радиоприемниците. Работата беше много сложна. Работната група преживя дълъг период на мъчителни проби и грешки при изпитването на нови или поне различни материали за повишаване на честотите до нужното ниво. Всъщност, тя трябваше да построи отново и фактически да преоткрие транзистора.
Първите транзистори на лабораториите „Бел“ имаха германиева пластинка с покритие от индий от двете страни. Германият беше отрицателният полюс, а индият — положителният. Ние обаче съобразихме, че за да постигнем по-висока честота, трябва да обърнем полярността, защото при отрицателния полюс електроните се движат с по-висока скорост, отколкото при положителния. С други думи, вместо положително- отрицателно-положителната конфигурация можехме да опитаме отрицателно-положително-отрицателна. Изглеждаше, че не разполагаме с подходящи материали за целта. Точката на топене на индия например беше твърде ниска за случая. Затова изоставихме старите материали и започнахме експерименти с галий и антимон, но резултатите не бяха добри. В един момент всички се объркахме. Мислехме да заменим антимона с фосфор, но някой припомни по време на безконечните ни мозъчни атаки, че в лабораториите „Бел“ този опит вече е правен безуспешно.
Ръководителят на научно-изследователските ни лаборатории Макото Кикучи, виден специалист в областта на полупроводниците, си спомня, че по онова време научното и техническо равнище а Съединените щати беше толкова високо, че „гласът на лабораториите «Бел» беше като глас божи“. Въпреки това, един от членовете на групата продължи да експериментира с т.нар. методика на фосфорното легиране, която предполага постепенно добавяне на фосфор във все по-големи количества. В края на краищата му се стори, че резултатите са налице. Той докладва експерименталните данни на едно от съвещанията с доста предпазлив тон. Никой друг не можеше да се похвали с някакъв напредък. Ръководителят на работната група по транзистора, покойният ми зет Кадзуо Ивама, който впоследствие стана председател на фирмата, беше учен и познаваше особеностите на научното мислене. Той каза на докладчика: „Добре, ако Ви се струва, че получавате интересни резултати, защо просто не продължите с опитите и да видите какво ще излезе?“. Оказа се, че фосфорната методика е подходяща и като я усъвършенствувахме, ние успяхме да постигнем целта си да създадем високочестотно устройство.
След една година изненадахме сътрудниците на лабораториите „Бел“, които бяха открили транзистора, с новината, че правим транзистори чрез фосфорно легиране, защото те самите бяха опитали този метод и очевидно прибързано го бяха изоставили. По време на работата ни над транзистора и особено в етапа на експериментите с фосфора един от сътрудниците ни, физикът Лео Езаки и колегите му откриха и описаха ефекта на диодното тунелно преминаване, т.е. как елементарните частици могат да преминават на вълни през привидно непреодолими бариери. За тази разработка Езаки получи Нобелова награда през 1973 година.
Транзисторът беше налице. Следващата задача беше да създадем и произведем миниатюрни части за нашия радиоприемник. Трябваше сами отново да конструираме всичко или почти всичко. Ибука успя по някакъв начин да открие малка фирма в Токио, която произвеждаше малки кондензатори за настройка. Убедихме ги да произвеждат предимно за нас. Проектът напредваше бавно. Междувременно продължавахме работата по магнетофоните и други проекти. Трябваше да усъвършенствуваме транзистора, да се научим как да го внедрим в масово производство и да го вградим в нови изделия.
5
По време на първото си пътешествие в чужбина през 1953 година се уверих, че пълното наименование на нашата фирма — „Токио Цушин Коиго Кабушики Каиша“ — не беше особено подходящо за етикетите на изделията ни. То се произнасяше трудно. Даже в Япония понякога го казвахме съкратено „Тоцуко“, но в САЩ разбрах, че американците не могат да произнесат нито пълното име, нито съкращението. Преводът на името на фирмата на английски език „Токио Телекомюникейшънз Енджиниъринг Къмпани“ („Токийска инженерна компания за телекомуникации“) звучеше тромаво. Известно време изпробвахме името „Токио Телетек“, докато не научихме, че една американска фирма също се казва „Телетек“.
Струваше ми се, че името на нашата фирма няма шанс да се наложи, ако не е оригинално. Освен това смятах, че в избора на ново име трябва да изпълним двойно задължение, т.е. да подберем име, подходящо и за фирмата, и за търговската марка на изделията й. Така щяхме да избегнем двойните разходи по рекламата.
За известен период опитахме да използуваме символ — обърната пирамида в тънък кръг с прекъсната и извита линия на страничните стени във формата на стилизирана буква „Т“. Но за първите транзистори и транзисторни радиоприемници искахме търговска марка с особено, хитро и запомнящо се име. Решихме транзисторният ни радиоприемник да бъде първият продукт за потребление с новата ни търговска марка.
Доста си мислих по този въпрос, докато бях в САЩ и забелязах, че много фирми използуват трибуквени съкращения като например „Ай-Би-Си“, „Ен-Би-Си“, „Ар-Си-Ей“ и „Ай-Ти-Ти“. Някои фирми просто използуваха пълното си наименование. Това за мене беше нещо ново. Като дете се бях научил да разпознавам имената на вносните автомобили по символите им — триъгълната звезда на „Мерцедес“, синия овал с надписа „Форд“ в него, короната на „Кадилак“, стрелата на „Пиърс Ароу“, крилатата богиня на победата на „Ролс Ройс“. По-късно много автомобилни компании започнаха да използуват имената си заедно
