демонстрира как светлинните лъчи с много висок интензитет се модулират със звукови честоти. Исках да се уча при този блестящ, уверен и изненадващо предразполагащ и остроумен учен.
По отношение на модерната физика Имперският университет в Осака се беше превърнал в Мека за сериозните студенти и експериментатори. Той разполагаше с най-новия факултет по природо-математически науки и затова материалната му база беше най-съвременна. Освен това университетът като цяло беше нов и повечето професори и преподаватели бяха по-млади хора, които не се чувствуваха обвързани с остарелите идеи.
Баща ми беше разочарован, че не съм предпочел икономиката пред физиката за университетската си кариера. Според него, ако така или иначе трябва да се занимавам с природо-математически науки, то по- добре да бях записал селскостопанска химия, която би била по-полезна за производството на саке. Вместо това аз бях избрал най-фундаменталната наука — физиката. Исках да разбера причините за функционирането на нещата. Той не се опита да ме разубеждава, но съм сигурен, че въпреки всичко той очакваше да се заема със семейния бизнес, когато му дойде времето. Вярваше, че физиката в крайна сметка ще си остане за мене само хоби и понякога се страхувах, че той ще се окаже прав.
Но, разбира се, когато постъпвах в университета, войната беше започнала и лабораторията на професор Асада беше получила нареждане да работи като изследователска база на военноморските сили. Продължавах с експериментите, но пропусках колкото е възможно повече лекции, за да ми остане максимално време за лабораторията. Смятах, че повечето професори са скучни като преподаватели и тъй като всички те бяха писали учебници и книги, винаги можех да прочета какво имат да кажат. Поради отсъствията си от лекции прекарвах в лабораторията повече време от останалите студенти. Професор Асада все повече ми помагаше и не след дълго можех да му помагам от своя страна при изпълнението на някои второстепенни поръчки от флота, главно в областта на електрониката, която беше по-близка до чистата физика от старите електрически или електромеханични схеми.
В университета професор Асада се считаше за специалист по приложна физика и журналистите често се обръщаха към него с въпроси за науката. Впоследствие той започна да води кратка седмична рубрика за най-новите постижения на науката и технологията или поне за онези постижения, които не представляваха военна тайна. Читателите му пишеха писма, в които го можеха за мнение относно техните собствени научни идеи. Рубриката стана доста оживена и популярна.
Често помагах на професор Асада в изследователската му работа, а понякога, когато той беше твърде зает, аз списвах рубриката. Спомням си, че веднъж по повод на теорията за атомната енергия бях изразил мисълта си по следния начин: „Ако е налице съответното отношение към атомната енергия, може да се създаде изключително мощно оръжие“. Тогава идеята за атомната енергия или атомното оръжие изглеждаше доста отвлечена. В Япония имаше два циклотрона и към осъществяването на ядрена реакция се напредваше много бавно. Доколкото съм осведомен, с тогавашната японска технология можеха да се отделят само няколко милиграма уран-235 дневно, което означава, че според изчисленията бяха необходими 20 години, за да се натрупа достатъчно количество уран за създаване на атомна бомба. Разбира се, не знаех докъде са стигнали учените в САЩ и Германия. Освен това никой в Япония не знаеше за проекта „Манхатън“2.
Част от работата на професор Асада се състоеше в изследвания за японския императорски флот и аз му помагах. Така се свързах с няколко офицера от военноморските сили. Те работеха в Центъра за авиационни технологии в йокосука, близо до Йокохама. Бях пред завършване и още не бях получил призовка за армията, когато един офицер ми съобщи, че завършилите физика могат да подадат молба за краткосрочна служба и да станат технически офицери като положат само един изпит. Идеята да стана военноморски офицер не ме въодушеви особено, но си помислих, че все пак е по-разумно да съм доброволец и да избера местоназначението си, отколкото да бъда призован в армията или флота и да нямам никакво право на избор. Един друг офицер, капитан, дойде веднъж в лабораторията да ми каже, че съществува и друга възможност. Тогава военноморските сили имаха програма за насочване на наборниците към университетите. Студентите-второкурсници можеха да подадат заявление за постъпване на служба и ако молбата им бъде удовлетворена, те ставаха служители във флота до края на живота си. Последната уговорка ми прозвуча доста обезпокояващо — не исках да ставам военноморски офицер от кариерата — но проявих интерес към алтернативата. Разбрах, че офицерите на срочна служба със специалност физика се назначават на действуващите кораби, за да управляват току-що внедрените радарни устройства, но това означаваше служба в зоната на военните действия и може би край на учението, ако не и на живота ми. И така, имах следните възможности: да изчакам призовка с неизвестно назначение, да подам молба за срочна служба и да плавам или да подпиша постоянен договор с флота и да продължа учението.
Капитанът ми препоръча да се явя на изпит за стипендиант с постоянно място във флота, за да мога да продължа работата си в същата
лаборатория и да се дипломирам. Каза ми, че не би искал такива ревностни научни работници да плават на бойните кораби. Той си представяше, че ако ме включат в програмата, ще премина елементарен курс на военно обучение и ще се върна след това в изследователския център. „Това е най-безопасният път за тебе“, каза ми той. „Ти ще можеш да продължиш научната си работа, а ние ще можем да продължим да те използуваме“.
Не се налагаше дълго да размислям. Реших, че за момента най-доброто беше да предпочета постоянната работа във флота, а какво щеше да стане после никой не знаеше. И така, аз се явих на изпита и го издържах. Военноморските сили ми дадоха месечна заплата 30 йени и златна котва, която трябваше да нося като отличителен знак. Така станах военнослужащ, изпратен в университета и работата ми се състоеше в това да продължа следването си по физика. Това обаче не продължи дълго. Когато бях в трети курс, войната се засили и ние, студентите по физика, попаднахме под прекия контрол на военните, както всички японци. В началото на 1945 година получих направление за отдела по авиационни технологии в Йокосука.
Очакванията ми не се оправдаха. Настаниха ме в спалното помещение за работници и първата сутрин вместо да отида в лабораторията, както предполагах, бях пратен под строй с останалите мобилизирани работници във фабриката. Някой ми подаде метална пила и ме прати в машинното отделение. Заредиха се дни на робски труд във фабриката, където пилех стоманени части. След няколко дни започнах да си мисля, че ако не се измъкна скоро оттам, със сигурност ще полудея. Из цяла Япония прекратяваха учебните занятия и пренасочваха работниците от по-маловажните производства към военната промишленост. Вече не правеха изключение и студентите в областта на точните науки.
Йошико Камеи, жената, която впоследствие стана моя съпруга, също била изпратена от учебната зала на колежа в една фабрика, където изработвала дървени части за крилете на малък учебен самолет, наречен „Ред Драгънфлай“. Там се научила да работи с дърводелски сечива и до ден днешен умее да си служи с тях. Когато бомбардирали фабриката за самолетни части, тя била препратена в цех, където шиели болнични халати за ранените, а оттам — в печатница за военновременни книжни пари на окупационните власти в различни части на Азия. С напредването на войната повечето училища започнаха да провеждат занятия само веднъж седмично, а някои училища изобщо не работеха. Малко младежи бяха останали да работят в страната, защото Япония беше разпростряла военната си мощ нашироко. Йошико и аз се срещнахме чак през 1951 година и се оженихме същата година.
След няколко седмици изнурителен труд във фабриката някой изглежда беше разбрал, че погрешно съм попаднал там, защото изведнъж и без обяснения бях прехвърлен в оптическата лаборатория. Почувствувах, че се връщам към работата, която познавам най-добре. Там работеха офицери и работници от фотографските училища, но аз бях единственият студент по физика и затова ми оставяха всички трудни технически проблеми. Първата ми задача беше да се опитам да разработя способ за предпазване на самолетните снимки от повредите, причинявани от изпразванията на статично електричество във високите слоеве на сухата атмосфера. За тази цел ми трябваше достъп до добра библиотека и си разработих план. Преструвайки се, че идвам право от флота, се обадих на един много известен професор от Научно- изследователския институт по физика и химия в Токио, професор Джиро Цуджи, за да получа разрешение да ползувам библиотеката на института. Той любезно ми предложи пълно съдействие.
След това подадох молба в службата си да ми се позволи ежедневно да ходя в Токио по работа. Трябва да съм бил много убедителен, защото почти незабавно получих разрешение. Беше много уморително обаче да пътувам с бавните претъпкани военни влакове от Йокохама до Токио. Затова се преместих при един мой
