близък приятел и съученик от основното училище, който учеше право в Токийския университет преди да бъде призован в армията. В делничните дни ходех в института, а в събота се връщах в работническото общежитие и прекарвах почивните дни с колегите си. Учех се на хитрости пред военните.
Аз обаче не бягах от работа. Опитвах се да си представя как да се избягнат искрите статична електричество. Знаех, че въздушните снимки се правят с аерофотограметрични камери с големи ролки. Статичното електричество често пораждаше искри в тях и повреждаше снимките. Докато четях и експериментирах, ми хрумнаха някои идеи. Ходех в тъмната стая, където разполагах с достатъчно филми и се опитвах изкуствено да предизвикам искри в лабораторията. Използувах различни напрежения при различните части на фотоапарата и филмите и сменях полюсите. За кратко време успях да имитирам явлението в лабораторни условия почти напълно. В първия си доклад посочвах, че макар и да съм успял да възпроизведа явлението до известна степен, все още не съм в състояние да кажа със сигурност какво го предизвиква и как да го предотвратя, а не мога да продължа експеримента, защото оптическата лаборатория не разполага с необходимата база. Разбира се, най-подходящото място с най-доброто оборудване беше лабораторията на професор Асада и помолих да бъда изпратен временно в нея.
Мислех си, че ще улесня началниците си при вземането на решение като им кажа, че няма да се наложат разходи за пътни и квартирни, защото лабораторията се намира в университета, където съм учил. Нуждаех се само от разрешението им да правя изследвания в лабораторията. Единствените разходи, които се налагаха от тяхна страна, бяха за закупуване на големи количества филми, тъй като по онова време филми не се намираха и нямах откъде другаде да си набавя. Надявах се, че ако ми разрешат, ще мога да завърша разработката с по-съвършеното оборудване в лабораторията на Асада. Освен това разчитах, че ще мога да използувам отчета за работата си като научна разработка.
Аргументите ми бяха приети и ми отпуснаха филми, които натъпках в раницата си, когато тръгнах към университета. Така че след няколко месеца, докато останалите здравата се трудеха, аз живеех в предишния си апартамент, който семейството ми беше наело като студент, получавах ценни съвети От професор Асада и само пращах седмични отчети за работата си. Така имах възможност да се занимавам с предишната си работа с темпове, които ми допадаха и, разбира се, продължавах да се уча от професор Асада.
Четиридесет години по-късно, през 1985 г., присъствувах на среща на бившите сътрудници в оптическата лаборатория. Произнесох реч, в която признах мотивите си за напускането. Казах, че съм постъпил много егоистично се извиних за всички неприятности, причинени от егоизма ми на останалите сътрудници. Всички изръкопляскаха. Тогава се изправи бившият ми пряк началник и заяви, че и той трябва да признае нещо. Той сподели, че в деня, когато съм тръгнал за Осака, екипиран с филмите и личната си свобода, той докладвал на висшестоящия началник, адмирал. „Адмиралът побесня! Той строго ме смъмри и заяви, че постъпката ми е безпрецедентна“. Нравоученията продължили два часа, след което началникът ми бил отпратен със заповед незабавно да замине за Осака и да върне Морита. На следващата сутрин той се явил пред адмирала да доложи, че тръгва, за да ме докара обратно, но адмиралът нетърпеливо махнал с ръка и му казал да не се занимава повече с този въпрос. Така съм могъл да остана в Осака. Цели 40 години обаче не съм знаел за неприятностите, които съм предизвикал и почувствувах, че дължа двойно извинение. Добре се посмяхме като си припомнихме случая.
След завършването на университета автоматично станах професионален военноморски офицер. Това означаваше, че трябва да премина курс по истинска военна подготовка и затова ме откараха в морско- десантната база в Хамамацу, недалеч от Нагоя, където завърших обичайния четиримесечен курс по политическа и техническа подготовка на офицерския състав. Беше ми трудно, но се чувствувах удовлетворен от възможността да доказвам себе си физически.
По онова време само студентите с физико-математическа специалност като мене можеха временно да останат извън военната служба. Брат ми Казуаки, студент по икономика в университета „Уаседа“, не успя да се отложи и получи призовка за флота. Подготвяха го за полети на изтребители с двоен двигател. Веднага след като завърших и отидох в базата в Хамамацу, той се намираше във военновъздушната база Тойохаши, в непосредствена близост до мене. Всеки ден прелиташе с учебните самолети над нашите казарми. Брат ми имаше късмет, че го зачислиха към изтребителите с двоен двигател за нощни полети, защото обучението за тях беше доста продължително и войната свърши, докато той още беше на подготовка. Някои от съучениците му бяха изпратени на подготовка за обикновени изтребители. Курсът за тях беше много по- кратък, някои от тях станаха камикадзе, тръгнаха на полети със самоубийствена мисия и не се завърнаха.
По-малкият ми брат Масааки беше още ученик. Военните насърчаваха младежите да постъпват в армията като доброволци. Записваха се цели класове. Тогавашна Япония кипеше от военен ентусиазъм и младите хора, които не искаха да стават доброволци, бяха застрашени от изолация. Ето как Масааки, едва 14–15 годишен, заяви, че целият му клас е решил да се запише във флота. Родителите ми бяха поразени. Аз също не исках той да отиде там, но той настоя. Спомням си сълзите на майка ми, когато той тръгна. Аз го изпратих до влака и също се разплаках. Включиха го в курсове за подготовка на летци от военноморските сили, но за щастие войната междувременно приключи. Ние, тримата братя, попаднахме на самолетите на военноморските сили по едно или друго време. Заради опитите си често участвувах в нощни полети като пътник, за да изпробвам оборудването, което използувахме при разработката на оръжието с термично прицелване. Колегите ми ме учеха да карам самолет — неофициално, разбира се. По едно време и тримата братя летяхме и майка ни си мислеше, че няма никаква надежда да оцелеем. За щастие, и тримата преживяхме войната благополучно.
Войната със САЩ беше трагедия. За повечето японци тя представляваше и шок, въпреки цялата пропаганда за заговора на западните страни против Япония. Естествено, като дете не разбирах всички политически събития през 20-те и началото на 30-те години, но когато станах на 13 години, през 1934 г. година, в училище започнахме да учим военно дело два часа седмично. През всички тези години ни учеха да считаме Съветския съюз за потенциален и да очакваме война с него. Втълпяваха ни, че комунизмът е опасен и че причината за японското присъствие в Манчжурия е необходимостта от сигурна граница и буферна зона срещу комунистите за отбраната на Япония.
Разпалените ултранационалисти, фашистите и някои младши офицери от армията предизвикаха поредица сериозни инциденти в Япония и чужбина. Хората от типа на баща ми се разтревожиха за бъдещето. През 1932 г. група ултранационалисти заедно с 42 младши офицери организираха нападения над т.нар. „привилегировани класи“ и убиха министъра на финансите Юносуке Иноуе и един виден бизнесмен, барон Такума Дан, ръководител на гигантското обединение на фирми „Мицуи“. На 15 май същата година те извършиха убийство на министър-председателя Цуйоши Инукаи и нападнаха дома на лорд-протектора, както и канцелариите на няколко гигантски акционерни дружества. Имаше нападения над банките „Нипон“ и „Мицубиши“.
Хората от нашата класа се разтревожиха от събитията. Въпреки че целта на терористите беше да наложат фашистки режим, много консервативно настроени хора ги приемаха за елементи от някакъв комунистически заговор. После, на 26 февруари 1936 г., се случи прословутият инцидент, когато банда въоръжени заговорници окупира официалната резиденция на министър-председателя и Министерството на войната. Те убиха лорд-протектора Макото Саито, бивш министър-председател, генерала, който отговаряше за военното обучение и един бивш министър на финансите. Великият камерхер беше ранен. Терористите си навлякоха гнева на императора. За потушаването на бунта беше използувана военна сила и по-късно бяха екзекутирани 15 офицери и няколко ; цивилни лица — техни помагачи.
Бунтът се провали, но ставаше все по-ясно, че висшите политици и бизнесмени са изплашени от терора. Икономическото положение на страната беше тежко и младите офицери-фашисти, макар и тръгнали в погрешна посока, успяха да спечелят симпатиите на мнозина. Традиционна е в Япония симпатията към онези, крито се борят с непреодолимото или странното, дори когато идеализмът или жарът им са неуместни. Много от героите в японския фолклор са хора, загинали в домогване към недостижимото. От средата на 30- те години военните засилиха контрола над политиката и фашистите започнаха да налагат своята линия. В подобна атмосфера беше трудно да изразяваш мнението си открито . Дори в парламента малко от избраните депутати имаха смелостта да говорят против милитаристите, а онези, които все пак се осмеляваха да направят това, бяха лишавани от възможността да говорят отново. Така милитаристите надделяха.
Винаги, когато баща ми се събираше с приятелите си, те обсъждаха предстоящите опасности. Те бяха бизнесмени и по-либерални в мисленето от фашистите, но не можеха да направят нищо друго, освен да си
