сарацините. На пропускателния пункт бяха назначени само девет митничари, които имаха строги инструкции да преглеждат най-старателно всяка уредба преди да подпишат съответното разрешително за внос. Така броят на японските видеосистеми във Франция намаля до обем, който може да се сравни с капка в морето. Разбира се, правителството имаше пълно право да определи митницата по свое усмотрение. Изборът на мястото на битката при Тур, сложила край на чуждата интервенция през 732 година, беше много остроумен и типично френски.
По това време френските и други европейски производители внасяха японски изделия и ги продаваха със своята търговска марка. С едно-две изключения, те не бързаха да развиват собствено производство на същите продукти. Поради дългогодишния си богат опит не бях изненадан, че първата им реакция против нас беше да вдигнат митническите тарифи. Когато видяха, че притокът на стоки продължава, те фактически прекратиха вноса чрез плана „Поатие“. Те открито заявиха, че ако стоките от страните-членки на Европейската икономическа общност минават през Поатие, те ще се смесят с японските и ще плащат същите такси. Първоначалното им намерение беше именно такова: французите обявиха, че всички вносни стоки ще минават през митницата в Поатие. Но под натиска на ФРГ Франция отстъпи и постанови, че Поатие е митнически пункт за стоките, които идват от страни извън ЕИО. Така само Япония остана на прицел и ние, разбира се, добре го съзнавахме.
В действителност трикът с Поатие ме забавляваше. Френската дързост е голяма сила. Мисля, че Япония трябва да проявява малко повече смелост от този тип в дипломатическите си и икономически връзки. Но тогава френският министър на търговията заяви доста неблагоразумно: „Можем да преживеем без японските продукти“. Е да, разбира се. Япония също може да преживее без френския коняк и шампанско и без онези 1,2 милиарда долара, на колкото възлизаше вноса на Франция в Япония през същата година (срещу 1,9 млрд. долара японски внос във Франция). Въпреки всичко официалните представители на правителството не бива да говорят така неразумно. Тогавашният министър на икономиката на ФРГ Ото Ламсдорф се пошегува в един от разговорите ни: „Защо японците не си отмъстят като поставят митницата за френския коняк на планината Фуджи?“.
Япония все още се сблъсква с объркани и сложни търговски бариери, но тя е единствената индустриална държава, която активно и неотклонно, стъпка по стъпка разширява достъпа до пазарите си, за разлика от някои други, които засилват протекционистките мерки. Много американци смятат, че в САЩ не съществуват търговски бариери, а те са толкова многобройни в действителност. Над половината от доставките ни за САЩ попадат под едно или друго ограничение. Същевременно не мога да не изтъкна, че като цяло САЩ имат най-отворения пазар в света. Запазването на това положение ще изиграе важна положителна роля за по- нататъшното развитие на международната търговия. Споделих това с Роналд Рейгън през 1985 година в САЩ по време на успешната ми обиколка из няколко страни, чиято цел беше да ги убедя да премахнат възприетото в световната практика еднакво данъчно облагане на чуждестранните филиали. Разбира се, Рейгън не се нуждаеше от съветите ми — той самият очевидно беше активен поддръжник на свободната търговия. Пред него поех задължението да направя каквото мога в тази насока, както всъщност съм се старал през последните над четири десетилетия.
Опитите за премахване или намаляване на конкуренцията чрез политическа намеса отрича цялата концепция за свободната търговия и системата на свободната инициатива. В Япония се изказвам в подкрепа на здравата конкуренция чрез премахване на намесата на правителството върху основата на все още съществуващите остарели разпоредби. Само чрез конкуренция може да се поддържа динамиката на свободната инициатива. Ето защо ръководството на фирмите не трябва да се поддава на изкушението да прибягва към решаване на проблемите си с конкуренцията по най-лесния начин — чрез молба за помощ от страна на правителството. Налага се да признаем честната конкуренция и да бъдем искрени помежду си, за да оценим правилно обстановката от всички страни. Не искам да кажа, че ако разбирате японската гледна точка, винаги или поне в повечето случаи ще сте съгласни с нея. Все пак конструктивният подход изисква изясняване на проблема. Не може просто така да решите, че правотата е на ваша страна и да откажете да изслушате мнението на другия. Не бива да забравяме, че в края на краищата не водим война — ние се занимаваме с бизнес, а бизнесът не върви, ако гледаме на партньорите си като на заклети врагове. Всички трябва да се стараем да проявяваме благоразумие.
Дори някои добронамерени хора понякога не се опитват да проумеят какво става в днешния свят. Американски и европейски парламентаристи са ми казвали, че разбират проблемите и дори по някои въпроси са съгласни с японците, но са изправени пред политическите реалности и затова им се налага да проявяват повече твърдост пред избирателите си, част от които вероятно са загубили работните си места „поради японския внос“. Един американски сенатор можа с лекота да заяви, че няма нищо лошо в това японските автомобили да чакат на пристанище Йокохама, но той забравя, че само през 1983 година в японските филиали в САЩ работеха 111550 американци, в Европа японските филиали бяха създали 21700 работни места и в Азия — 27000. Тези цифри не включват броя на работещите в сферата на търговията и услугите които работят за собствените си фирми, но се занимават с продажбата и поддръжката на японски изделия. Какво пък, може би тези хора не са в избирателния окръг на сенатора.
Преди няколко години на конференцията на японски и американски бизнесмени, проведена в Хаконе в подножието на планината Фуджи, бившият министър на финансите на САЩ Майк Блументал, който по-късно стана председател на корпорацията „Бъроуз“ и аз решихме веднъж да не вечеряме с останалите участници. Взех съпругата си, по пътя убедихме да тръгнат с нас бившия министър на селското стопанство на САЩ Орвил Фрийман и съпругата му и отидохме в ресторант. Там вечеряхме в приятна обстановка и поприказвахме. На заседанието на следващия ден Блументал изрече една от най-нелепите забележки по повод на обменния курс на йената спрямо долара, която някога съм чувал. Той повтори стария неверен аргумент, че японците прибягват до задкулисни маневри с цел да манипулират разменния курс на йената и умишлено да занижават стойността й. Аз се изказах много остро и възразих на Блументал.
Проведеното след това проучване на американското Министерство на финансите не намери никакво потвърждение на обвиненията за японски манипулации с йената. Изводите трябваше да се признаят публично от тогавашния министър на финансите Доналд Ригън. На срещата в Хаконе моите сънародници с голяма изненада посрещнаха дисхармоничната нота на несъгласие в общия приятен и вежлив тон. Обикновено на такива срещи японците се държат много учтиво, седят си по местата, не казват нищо или почти нищо и Така не се сприятеляват с никого. Според мене това е един от големите проблеми на нацията. В почивката някой от по-младите японци се приближиха до мене и казаха, че ценят защитата на японските позиции, но сред по-възрастните имаше хора, които поклатиха глави с укор: „Бяхте нелюбезен към нашите гости, които са дошли толкова отдалече, за да бъдат сред нас“.
Още една объркваща сцена очакваше японците през същата вечер. Дадохме прием на един кораб в езерото Аши. На борда се качи японски телевизионен екип, който поиска интервю във връзка със срещата. Помолиха към мене да се присъедини някой от американците. Докато те подготвяха апаратурата, жена ми отиде до Майк Блументал и го покани за интервюто. Той се съгласи и двамата обсъдихме разногласията си пред телевизията. Някои от японците се учудиха, че след спора можем да продължаваме да сме приятели. За японеца разногласието често означава край на дружбата. Непрекъснато се опитвам да обяснявам, че доста често хората от Запада спорят с нас именно защото са наши приятели. Опасността приближава, когато те млъкнат и не желаят да обсъждат нищо. Ако Западът и Япония някога започнат взаимно да се разбират, японците ще трябва да възприемат откровеността на американците в обсъждането на проблемите и излагането на собствената гледна точка. В миналото нито бизнесмените, нито политиците умееха да правят това и ми се струва, че се учим с твърде бавни темпове.
2
През 1962 година Федералната комисия по съобщенията ни създаваше известни главоболия, защото изискваше всички наши телевизори да имат превключвател за ултрависоки честоти заедно със стандартния високочестотен превключвател, въпреки че по онова време съвсем малко телевизионни станции излъчваха сигнал на ултрависоки честоти. Произвеждахме няколко модела съвсем малки телевизори, включително прочутия „Тъми“ — минителевизорче, захранвано от батерии с размер на екрана едва 4 инча. Поставянето на допълнителен механичен въртящ се превключвател за ултрависоки честоти успоредно със стандартния представляваше голяма предизвикателство за конструкторите. Смятах, че допълнителните разходи ще бъдат
